Петко Тодоров
Овчари

През белоснежни облаци денят процеждаше зари и в бистра утрина се проясняха рудините, които като вълни приливат нататък, чак до бреговете на Тунджа. Под стръмния рид из пътя заскрибуцаха колата на подранил селяк. Зад рида се обадиха хлопатари на стада и татък откъм село, а след малко отвиха и брегове мъглива покривка, която се смъкна и повлече надолу по долът. И ей сякаш се запали небото от едната страна, далечни вършини пламват. Над тях бавно се надигна слънцето и в лека позлата обля крайбрежния рид, дето се възйема чевръсто стадото. Късайки отсам-оттатък росната трева, овцете се спреварят нагоре, а след тях, повдигнал по-висока от себе гега, бърза и овчаря да го не превари овчарката отвъд.

— Тръч! — тупна той гега до овцата, лакомо задърпала влажни стъркове отстрана. Тя се затири нагоре и звънчето й припряно зазвънтя да я чакат другите, що бяха превалили край шипките зад ридът.

Овчаря се изстъпи на върхът. Под него — преляла брегове — мъкне плавакът си Тунджа и като змия в дупката си се вие и губи надолу край надвесения върбалак. Отвъд полето още тъне в призорна мъгла, из нея тук-таме се мяркат върхове на купи сено и тополата, щръкнала на брега. Самотен като топола се бе изправил отсам овчаря. Вятъра мята и развява късата му абичка; вперило в него очи, кучето сякаш го чака да му каже какво търси. Той рее поглед в дрезгавината и нехай.

— Няма я — изви най-подир глава. — Къде току се мае тези дни. Хем снощи се прехвърли чак там на ракитака, всред Тунджа, да й извика по-отблизо дано го чуе. Тя може пак да го е чула и да не е рачила да дойде; отвъдянки са големливи. Рекла е, ще си поиграй с него, подире да има да се хвали на другарки и те да се смеят на умът му… Да не е този вир под ракитака, той ще прегази и пак би минал отвъд бари веднъж. А вирът е дълбок, не току-тъй го зоват синия вир, и въртоп има…

Слънцето хвана бързо да се възйема по небото. То надзърта и през ридът и той вече прибира сянка от дола. Тунджа мята бранове въз бродът, раздрана от камъни и ракитак, хвърля се във вирът и оттам повлича пак водите си надолу. На овцете е леко — съблекли вълнясти руна, надварят се една по друга, където има по-крехка трева.

— Пък де на друго място ще напои овцете си! Ще не ще, на пладня тя пак ще завърне насам — и той ще запладнува под дивечката и ще я чака… Повлече мълчаливо гега овчаря, наведе глава и погледа му го поведе из цветята. — И синчец — колко много теменужки разцъфтели! — Но изведнъж се стъписа.

— Ягода, пляскуница! — извика с глас овчаря и очите му светнаха. Тук имало ягоди, пък той да не знае — толкози дена се щура тъдява! И той се наведе и задебна из ягодовите шуми. Насам-нататък една вирнала главица разсмяна, други се склонили под шума, сякаш си шепнат нещо — той всички ще намери! Докато откъсне една, друга ей оттатък… не сети кога зави цяла китка в ръка. Изправи се, па вдигна китката. Сякаш във всяка ягодка се руменей лицето на овчарката: и тя също тъй му кима усмихната, също тъй свежда очи и го поглежда дяволито. А може и думите й да са тъй благи. Може — той никога не я е чувал!…

— Отвъд дали има ягоди? — И да има, там е ниско, мрътвина: те най-рано зреят по припеците. Чакай! — просветна нещо в паметта му. Той ще й покаже китката и ако му я поиска, ще я прехвърли. — Тц! Не — едно пачниче от лозина ще изплете, ще го напълни с ягоди и кога слезе на бродът, ще й го прехвърли по реката…

— Нататък има дрянови пръчки, а лозина надолу край върбалака колкото искаш!… — Той скокна по ридът, извади ножче и се погна да реже жилавите дряновини.

Кога по морави заклатиха глави конете и под пладнешкия зной глъхнаха дори скакалци околовръст, овчарката подкара овце към брода. От зарана тя търси сгода да се откъсне от другарки и едвам сега можа. Те слязоха надолу по лъките, а тя се одума: не иска уж овцете й да си скубят вълната по глогинките нататък и се отдели сама.

Отпуснали дълги вратове, овцете се бутат една друга на водопой; кучето въз една страна ту протегне предни крака и се прозей, ту пък навири опашка да се брани от мухи. — Той вчера беше запладнувал под дивечката — облегна рамо връх тополата тя и лека ведрина я полъхна от долината. Извлякла целия си плавак, Тунджа, сякаш морна вече, спада и напречните камъни по бродът тук-таме се показват над водите. Между камъните струят светливи потоци и бистрят гладката повърхност на вира. Като стена отвъд се изправя ридът, по който са разперили храсти няколко шипки — зад тях жива душа се не мярка.

Овцете се натрупаха надлъж, натопиха муцуни във водата, жадно залоца кучето отгоре, а овчарката сведе очи и се замисли: — Може да му е додеяло да я чака и е подкарал овце въз друга страна. Другите овчарки, като тръгнаха след нея, сякаш че бе ги вързала у себе си… Тя се смръщи и застоя на мястото си. Изведнъж спрепнато подсвирване подплаши овцете, кучето наостри уши и овчаря — скрит зад рида нарочно да я дебне — се впусна надолу.

— Той се изтиря, сякаш Тунджа ще прегази! — трепна овчарката, като че издънка току-що поникнала до тополата.

— Ягоди, шипки! — викна той, като повдигна пачниче насреща й. Но гласът му заглъхна всред дружния шум на потоците, наредени един до други по бродът като улеи.

Овчарката протегна ръка.

— А-а-а, да имаш да вземаш! — скри той шеговито китка отзад, па извърна очи. — Аз затуй ли съм ги брал… — Ала не сдържа — пръхна да се смее и кимна на овчарката.

— Ще ми ги прехвърли! — вдигна глава тя и цялото й лице пламна срамежливо.

Той пристъпи по брегът, закрепи пачничето на гегата, надвеси се, додето му ръка стигаше, па го пусна сред реката. Овчарката прехапа устна. Китката червени шипки затрептя над ягодите и водата затласка пачничето по бродът. По тоз, по онзи бързей да слязат във вирът — не може. Овчаря взе няколко камъка и хвана да го замеря. — Ех, да би можал по бродът барим до ракитака да стигне, подире би се прехвърлил и отвъд, сам да й го занесе!… Но леките вълни от камъните подемат пачничето, ей го то избиколи ракитака и по бързея скочи във вирът. Шипките се завъртяха всред въртопа, един цвят падна и се повлече надолу.

Докато овчаря вдигне камък да хвърли, зад ридът се отекна гласът на пъдаря, викнал, що сила му държало: стадото салмисва из нивята. Хукна изплашен той и овчарката не го видя кога възръсти и прехвърли ридът.

Тя нищо не можа да разбере. Погледна веднъж-дваж нататък, па се доближи до брегът да вземе пачничето, което все още се въртеше на пиригла всред вирът и шипките се огледваха засмени във водата. Овчарката не стигна; скочи връх високия камък, коленичи и протегна гега, додето й стигаше ръка към вирът. — Снощи той без малко пак в този въртоп щеше да се удави, сега пък аз да не отида надолу с главата… — Едва достигна тя китката, и я запримъква към себе.

Свита на сянка до една купа, стрък по стрък овчарката кити до вечерята.

Една до друга тя реди шипките, върже ги с трева и кошута, докато изви венец, сложи го на глава, па припна към брега.

— Хе, да дойде сега да я види не е ли съща русалия, отдън река излязла!

Като русалия се изправи и тя под тополата, по върхът на която току-що трепнаха сетните слънчеви лучи. Дълги сенки на купни и дървеса се повлякоха низ полето, на приспивка засвириха щурците; хвана вече да се смрачава. Кучето завръща отсам-оттатък овцете, те заобикалят овчарката, умолително протягайки дълги вратове. Едва се доближи до нея и хвана да й ближе ръката.

— Все й е то! Може и подир вечеря да се върне в къщи, пак ще го дочака. Той ще дойде — ще дойде да я види как се е стъкнала… Пък може и да прижуми веднъж и да прескочи. Снощи как слезе чак на ракитака…

Овчарят знаеше, тя го чака, и отдалеч беше подйел със свирка. Песента му изведнъж се изви и отекна по долината. Овчарката трепна. Щом от върхът я зарна той, разбута по-скоро овце и се втурна надолу. С венец шипки на глава овчарката не сети как песента я повлече: плесна с ръце, скочи, па лихом се завъртя по свирнята. Рипна насреща й той, преплетоха и двамата крака, па се залюляха — тя оттатък, той отсам.

Глъхне полето, прибулено от майски сумрак. Струпани стадата настрани, чакат овчарите си да тръгнат, притайва се и Тунджа, вече спаднала между подмоли и ракитаци, само свирката вие и кърши глас, мятат се по него и двамата — и сякаш забравят, че трябва да си ходят.

Изправи се най-подир той, сне свирка и се спогледаха с овчарката. — Тя пак отсам, той пак оттатък! Тъй ли те само ще се гледат… А преди малко песента като че бе надсмогнала над реката и нейните мерни звукове като че ги бяха сбрали ведно…

— Да би имал криле, ех… — разпери ръце овчарят, па тръсна мишци — литнал би сега над вира…

— Ама пък… — сведе той поглед към Тунджа, която се бе вече прибрала в бреговете си и сънливо се влачеше надолу. Камъните като зъбци стърчат един до друг по бродът: ще скочи на този, ще се подйеме с гегата на другия — по леската, на ракитака…

И без да довърши, той скочи на камъка, подйе се на гега, прескочи бързея, по леската, ей го пак на ракитака. Той вдигна глава към овчарката, която се кикоти на другия бряг.

— Дотука лесно, ами по-насам!…

Но овчарят тази вечер няма да се върне като вчера. — Каквото ще да става! Той пак рипна, хепна се на гегата и се хвърли през бързея на плочата, която стоеше отгоре над вира. Изведнъж плочата се вдигна от едина край и овчарят полете надолу във вирът.

Овчарката викна изплашена: няма жив човек наоколо. Тя скочи на камъкът и протегна гега. Овчарят се боричка с въртопа: тук крак се мерне, там ръка усилно се повдига, за нищо не може да се хване. Щом допипа гегата, джасна я изведнъж и овчарката не видя как се цамбурна във вирът.

Въртопа завъртя и двамата.

Кучетата от бреговете се хвърлиха с навирени опашки към Тунджа, а двете геги плувнаха наспоред по водата надолу.