Яна Язова
Снежни думи

Шейните се събират на мегдана,

ще зазвънят по белия, заснежен път…

Почуква празнично черковната камбана;

и ние чаши чукаме, ний — дрипите в света.

 

Във кръчмата седим и през дима поглеждаме:

момците и момичета… Нашарени шейни…

Разбъркани глави пречупено навеждаме,

тогава вън зашушне смях, закачки… на избягали жени.

 

Ей, припнаха… Момче, нелей догоре тази празна чаша!

Остане ли от виното, ще го допиеш ти — наздравица за нея.

Проспахме ние времето, когато беше наша.

Отдавна у дома, осъмнал сам, аз пия и копнея.

 

А, може би, и тебе някога със радост е мъчила!…

Но виждам, друго някое момиче вън очи ти взима.

И на, допий ми чашата, иди, пуснете се от вашата могила,

че после в кръчмата ще те затвори зима.

 

Ще те прегърне тя, ще ти се смее като твоя…

Но силно, силно ти я целуни!…

Момче, ах, чуваш ли, сред пътя на завоя

пред пропастта камбаната… за всички ни звъни!…