Васил Попович
В памет покойном J. С.

От младост до старост въпроси, решенйя

тревожат живота човешки;

от младост до старост мечти и стремленйя,

безсмислица, страсти глупешки…

        Стига, човече!

        Заспи, о душе, спокой се!

Отегна веч тялото в мъки и стражби,

насити се с мирски пощевки;

зимата налегна, погинват надежди,

напразно и късно е веке!

        Стига, човече!

        Заспи, о душе, спокой се!

Студено й наокол и мрак неприятен,

чело ти от пот се обляло,

глава ти е сива от скрежа омразен,

сърце ти се й веч вледенило.

        Стига, човече!

        Заспи, о душе, спокой се!

Възпри се, философе, труженик вечен,

задачата й трудна и несбъдна;

махни по-добре размишления празни,

часът наближава, веч мръква.

        Стига, човече!

        Заспи, о душе, спокой се!

Не теб е остало света да оправяш,

да връщаш годините злати;

и с сълзи горчиви ти л’ ще лекуваш

дълбоки му гнусави рани?!

        Стига, човече!

        Заспи, о душе, спокой се!

Под кръста могилен е краят на всичко,

под него се струпват редовно:

богатство, свобода и щастие човешко,

под него й решение тревожно.

        Стига, човече!

        Заспи, о душе, спокой се!

Време е, звонът веч дрънна наречен,

минута напред ил подир —

все толкоз: побързай под камък надгробен,

глава си склони и в мире речи:

        Стига, човече!

        Заспи, о душе, спокой се!