Васил Попович
Тъга

Слънце пали, слънце суши

момък на чужбина,

тъжна мисъл гръд му души,

а душа съдбина!

 

Подфръкни ми, сокол ясни,

мила майко моя,

та си виж на край тъдешни

клета рожба твоя!

 

Денем слънце слепне очи,

а в душа мръчяе;

вечер — месец свет ми сочи,

той в сърце не грее!

 

Нощем звезди, майко, светят,

то се мръщолят,

кат чи сълзи дребни ронят, —

тъй се твойте леят!

 

Сутрин зори дор зарана

с ален свет ме будят,

и надежди будят в мене,

родина наумят!

 

По над момък облак ходи,

дребен дъжд си рони;

то не облак — дъжд не иди, —

момък сълзи рони!

 

Дайте криле, два орлове

там да си зафръкне,

где бял Дунав, край брегове,

кара песен — време.