Христо Ясенов
Луна

1

Всяка вечер ти изгряваш над горите —

и нерадост има в твойта светлина;

ти оплакваш нещо мило през нощите —

и тъгуваш, и умираш през деня.

 

Притаена над полетата безбрежни,

топли скърби крият твоите лъчи;

твойте ласки са томителни и нежни,

в тебе гледат много влюбени очи.

 

А когато морен ден око притвори

и настане час на твойте чудеса,

някой дух през теб пророчески говори

непонятни и разбрани словеса.

 

И тогава, и тогава, безотраден,

аз те гледам и със тебе се теша:

в твоя поглед — и мъчителен, и хладен —

диша бавно вековечната душа.

2

Изгрей над сънните гори

и мойте скърби озари,

луна, луна въздушно-нежна!

 

Помръкна морний летен ден

и аз те чакам уморен

посред пустинята безбрежна.

 

Изгрей и с трепетни очи

разлей усмивки и лъчи

по всеки край на небесата.

И сред задрямалата шир

открий ми своя чуден мир,

капризен жрец на чудесата!

 

И аз неволно ще заспя

посипан с лунните цветя

на твойте свилени воали:

над мен небето ще сияй

и аз ще гледам чудний край,

по който мойта младост жали.

3

Възлизаш миротворна и печална

при всеки тих и привечерен час

и твоята въздушност огледална

достига безнаказано до нас.

 

Земята е свърталище на бедни

и нищи, и прокажени души.

За твоите целувки милосердни

те чакат. — Целуни и утеши!

 

По твойта тънка стълба от коприна

възлизат те до модри небеса

и търсят там изгубена родина

и нови, непознати чудеса.

 

И всеки свойта земна скръб забравя,

магьосан в твоя сребърен светлик,

и всеки свойта болка притаява

в един псалом тържествен и велик.

4

Аз пътувам в път пустинен

към сънувана страна —

и съзирам град старинен —

и луна.

 

Ето кули катедрални

от далечни времена,

ето арки триумфални —

и луна.

 

В бели мраморни огради

виждам гробна старина

и запалени лампади —

и луна.

 

И над гробницата стара

плаче траурна жена,

а над нея ден догаря —

и луна.

 

Сякаш в тоя гроб пустинен

аз почивам в тишина…

Гроб пустинен в град старинен —

и луна.