Пейо Яворов
Минува нощ

Минува полунощ. Луната

блести усмихната, лъчиста.

и на прозорци на стъклата

акацията гъстолиста

хвърля сянка треперлива,

сянка чудна, сякаш жива.

 

А в стаичката полутъмна

се млада двойка спотаява…

И ту въздишка с огън пълна,

ту шепот тих се там раздава,

ту целувчица крилата

хвръкне, стресне тишината.

 

Невидим — Хименей е тамка

с венец от рози под ръката…

Напред се наклонил едвамка,

и пръст притиснал на устата —

кроткий бог подслушва тайно

що там шепнат безпрестайно.

 

Напразно, — нищо той не схваща!

И — в неизказана досада —

глава намръщено поклаща

замисля се… Венецът пада —

ала той го не прибира

с яд се само в двойка взира…