Пейо Яворов
Към морето

Дух близък, родствен на поета,

море немирно, имаш ти —

към теб от родните полета

летяха моите мечти.

 

И ето те сега при мене —

тревожно, бурно в тоя час!

Настръхнал, в трескаво вълнене,

аз слушам страшния ти глас.

 

Бучиш и пееш дива песен

с неземна някаква си страст;

а в клокота ти адски, бесен

личи страхотната ти власт.

 

Обгръщам с поглед далнините:

безкрайно си, — води, води!…

Пенливи, къдрави вълните

гъмжат по твоите гърди.

 

И вслушвам се в гърди с тревога

и взирам се аз поразен,

и да поема дъх не мога

пред тоз свят чудни — нов за мен.

 

Таинственост неизяснима,

величие и грозота,

и горда мощ непостижима,

и мрачна, дива самота!

 

Море, — сърдито, отразило

заоблачени висоти, —

море, що с теб се би сравнило

по демонични красоти!