Лято.
Слънчево утро.
Синьо небе с пухкави, бели облачета.
Горска полянка.
Буйна, зелена трева и горски цветя.
Пеперудки. Птички.
В средата на полянката стои мъж в черен фрак и бяла връзка,
дълга до раменете коса, клекнал,
с един подвит крак и протегнал напред букет пролетни цветя в ръце.
Пред него, срамежливо извила глава настрани,
е застанала руса девойка в бяла дантелена рокля.
Точно това си представят поне 50 % от хората, когато чуят думата „поет“.
Традиционна и стереотипна картинка представяща едно от най — устойчивите
културни клишета. То разбира се ни отпраща към онзи тип поведение,
представен като образец за отношенията между мъжа и жената.
Корените на този тип поведение са много стари,
и според думите на един от моите преподаватели в университета,
то си има дори конкретен родоначалник — Петрарка.
Някъде по негово време станало модерно аристократките в благородническите
дворове да бъдат не просто уважавани, почитани и ухажвани,
а „издигнати на пиадестал“ и от нине словославени и венцехвалени.
Не можем да отречем, че тази „нова мода“ не е имала своите рационални основания,имайки предвид твърде „първичното“ по онова време отношение към жените.
Бих казал дори, че „новата мода“ би могла да се разглежда и като естествена реакция на не дотам дружелюбното поведение на мнозинството от представителите на силния пол спрямо нежния.
С течение на времето новото отношение към жените започва постепенно да се прехвърля от „по — високите“ към „по — низшите“ слоеве на обществото
( за радост на много от „обикновените“ жени, почувствали промяната главно в едно по — нормално,по — човешко отношение към тях ).
Тук не ми се иска да разглеждам подробно историята на борбата за равноправие
на жените или историята на феминизма — това отдавна е направено.
Интересното в случая е, как това ново отношение към жената се развива във времето.
Предварителния извод, който бих искал да защитя е, че и в този случай,
както често се случва, се е потвърдила теорията за махалото, според която, един модел или структура бива заменен с друг, който е негова пълна противоположност, или казано по — популярно „махалото е отишло в другата крайност“.
От грубиянското и първично мъжкарско отношение към жените, в съвременния свят не е останало почти нищо.
Точно обратното, жените от подчинени, отдавна са се превърнали в подчинители.
Картинката, която описах в началото е само едно от доказателствата в моя подкрепа.
С течение на времето тя, картинката, постепенно придобива все нови и нови измерения и промени.
От четката и платното до дигиталната фотография — красивите женски образи маршируват по планетата, изискват не само внимание и възхищение,
но и подчинение и изпълняване на всички желания.
Някъде през 80 — те по кината в България вървеше един полски филм — комедия,
чийто съжет ни въвеждаше в бедещето, а то беше твърде „необичайно“ — в този въображаем свят, не мога да си спомня по силата на какви точно обстоятелства, главният герой се озоваваше в общество, в което бяха останали само жени.
Тогава филма наистина изглеждаше като комедия, днес като си спомня — не чак толкова.
По — скорошни примери са „Секса и града“ и „Кашмирената мафия“.
Бионсе пък, само преди няколко години откровено се провикна, задавайки риторичния въпрос: „Who rulls the world now?“.
Всички тези произведения на изкуството ни връщат по един или друг начин към
картинката в началото на поста.
Опитайте се сега да си отговорите на въпроса:
„Кой от българските поети в най — голяма степен се вписва в образа на «поета» от нач. на 20 — ти век?“
Сигурен съм, че мнозина биха могли да изредят веднага поне една дузина.
Сигурен съм, също така, че никъде в евентуалните отговори, едно име няма да липсва.
Досещате ли се вече чие?
Точно така — на Яворов.
Великите български лирици от нач. на 20 — ти век. не са един и двама,
но Яворов на 99 % съвпада с най — клишираната представа за понятието „поет“.
Неговите емоционални изблици са толкова директни и експлицитни,
че днес повече приличат на обикновени „охканици“ и „ахканици“.
Лирическият „аз“ на Яворов е дотолкова заслепен от женската красота,
че общо взето съзерцанието й му отнема цялото време.
Той на практика е неспособен да мисли и действа извън рамките на това възхищение.
Не бих искал да твърдя, че женската красота не заслужава внимание и възхищение.
Никога не бих го твърдял, но превръщането на това възхищение в безмозъчен,
или както днес някои биха казали, телешки възторг, не носи нищо добро на
този, който го практикува.
Както често се случва, това възхищение води до обсебване, което от своя страна пък води до неприятни последици и за двете страни — възхищаващия се и обекта на възхищение.
Съдбата на самия Яворов е показателна — той се самоубива.
Не е ли влючването на произведения на Яворов в учебната програма по литература,един вид институционализиране на едно такава поведение?
И не е ли това, едно индиректно оправдание на самоубийството,
пък било то и от любов?
Не се ли препоръчва на учениците такъв вид поведение?
Ако не се препоръчва, не се ли оправдава, най — малкото?
Да не би пък някому да е изгодно някои млади хора да последват Яворовия пример?
Вече чувам упреците, че това е поредната „теория на конспирацията“.
Но аз бих могъл да посоча достатъчно примери от реалния живот,
в които причина за убийства и самоубийства е именно отхвърлената симпатия.
В световната литература също има примери за подобни на Яворов,
впрочем по — правлно би било да се каже, че самият Яворов е продукт на негови
литературни предшественици — Гьоте например, който със своя Вертер също дава
тон за такъв тип поведение.
Да не говорим за френските романтици.
И за Петрарка, разбира се.
Италианците с тяхното преклонение пред жената.
А сега се сещам, че някой дори беше казал нещо от рода на:
" … слава Богу, все още продължават да се самоубиват от любов … "
Неубозданите емоции никога не са били добър избор.
Вайкането никога не води до нещо смислено.
По повод на горния, колкото дълъг, толкова и ненужен коментар, споделям откъс от снихотворение на П. П. Славейков:
„Абул Хасан омайни песни пей!
Но само онзи ще ги проумей,
кому в душата огън грей небесен,
чие сърце, отзивчиво на песен,
самo за песни дарба обладава.
Певец певеца само проумява —
а не пазарски кой да е абдал,
чул — недочул, разбрал — недоразбрал…
Абул Хасан пей песни; но едва ли —
да биха ги тях всички проумяли —
не би се той отрекъл сам от тях…“
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.