Пейо Яворов
Среднощен вихър

Среднощен вихър — сякаш някой се оплаква.

В прозореца дъждовни капки, като пръсти,

припряно трескави потракват. Не очаква

душата никого — и сепната се кръсти,

робиня суеверна на безверен ум.

Среднощен вихър; пръскат капки: тъмен шум…

Трепери ли от студ в пустинята безкрайна

самата пустота? Из хаосни простори

едно страдание, една велика тайна

на моята душа говори.

 

Затрупана е в гробовете с пръст грамади

живяла нявга мощ: затрупани отдоле

покоя си заслужилите — стари, млади —

без радост и печал, от вчера и отколе,

почиват изнемогнали под своя кръст.

Затрупани са те с грамади тежка пръст.

А съкрушено — на пустинята безкрайна

из дихащите мраз продънени раздоли —

едно страдание, една велика тайна

на моята душа се моли…

 

Да бе на самощастие предвечно слънце,

тя би помръкнала и горко заридала;

да беше на утеха плът, до сетно зрънце

тя с драгост би се раздробила и раздала:

— Кому, душа — ? Душата ми навън се рве.

Там на страданието тайната зове.

— Плачи, душа — ! Душата ми се нямо кръсти.

Сама безпомощна, вън някой я очаква…

Треперят по стъклата вкоченени пръсти —

и безнадеждно страден, някой се оплаква.