Пейо Яворов
Зов

Безшумно броди призрак на смъртта,

грижливо допокрива с бял саван земята, —

скрежно остьр дих посред нощта

по снежни равнини изсъхнал лист премята.

 

И мисля аз за тебе, майко, — там

на твърдата земя в измръзналата лазва:

тъжа аз за себе, майко, сам

в засипан път… И нищо път ми не указва.

 

Приведен броди призрак на смъртта,

бележи гробове из сивата далечност,

и мълчи съдействено нощта

с мълчанието будно на самата вечност.

 

Студено ти е зная, майко, — там

на тъмната земя в бездушните прегръдки;

страшно ми е тука, майко, сам:

безсънна мисъл трови дух с горчиви глътки…

 

Озърнат спира призрак на смъртта,

в небето зад мъгли се плахо месец тули,

властен зов се носи сред нощта,

гъстее мрак, готов и мене да пребули.