Пейо Яворов
Да славим пролетта

Да славим пролетта! Въстана Слънцето могъщо

в царствен небосвод…

Да славим него — вечно също

в гордия си ход

и с дръзкия си вид. Земята се пробуди…

Милион стрели на пламналия взор

замрежиха кристалния простор,

докоснаха Земята. И Земята се пробуди.

Ето озова се тя

в премяна брачна — дева под цветя,

готова за прегръдки луди.

И настъпи Пролетта… Да славим Любовта!

 

И да осмеем злобата — оназ,

която никога не дреме:

злобата на вечнопобеждаваното Време,

против зноя мраз!

Защото Слънцето я найде хладна, под саван

— възлюбената своя —

черна я видя, видя я да възправя дрипав стан,

позна я на магиите в безброя…

И настъпи час на страстен пир —

за посмеяние над млъкналата злоба:

ето наи-подир

часът на кипналата мощ и трепета на

                жадната утроба.

 

Да възславим Пролетта, Земя! — че славата на Дните,

Слънцето съм аз, Мъжът… Победна светлина —

за тебе грее моя поглед, о Жена,

и доле тук, и там от висините!

Виж ме в погледа грабливи,

в жегата на моето задъхано лице;

познай ме в бляновете срамежливи,

в шепота на твоето разбудено сърце…

Ела в прегръдките ми златни, —

Слънцето съм аз! След миг ще бъда облак — аз, Мъжът,

обилния с лъчи и влага. Аз съм дух, а ти си плът;

безсмъртието — чародейство на цветята ароматни.

 

Чародеен цвят — целувката цъфти на твоите уста, —

цветята аз ще орося!… Магесника враждебен,

Времето ни дебне; в лабиринт вълшебен

Времето ни гони, — тъмна суета!

Цветята аз ще орося… Непобедима младост —

Любовта е в нас. И пак настъпи час

на обновителния шемет, лъчезарна радост.

Времето ни гони, ние ще го уморим; а в неговия край —

и бряг, и родното начало Любовта ни ще узнай…

Аз Слънце, ти Земя, сега сме дух и плът,

        единството ни — сладост, —

дъх на Пролетта.

        Да славим Любовта!