Кирил Христов
Скитник

Потекоха като насъне дните,

пониса се скиталец по светът,

че млад бе той: морето и вълните

не можеше да гледа от брегът.

Замина той — завинаги замина

по непознати крайща и земи

но вред намери весела дружина,

но вред намери вино и моми.

Минаваха години след години…

То беше сън, то беше дивен сън…

И той живя — и без да си почине,

без да скъпи ни младост, ни огън.

А пак не свари да си отживее,

защото драг му още бе света,

кога сети, десница че слабее,

кога го изненада старостта.

И дойде ден… Зачуден той се взира:

какъв е оня непознати бряг?

А корабът лети натам, запира,

оставя старци — и потегля пак.

Тогаз едвам събуди се моряка,

тогаз едвам се старецът свести…

Но свойте младини той не оплака!

Но клетва му сърцето не смути!