Кирил Христов
Пасха

Усмихнат сирото, Господний дом

нататък в утрото белее.

 

Града наоколо му от зори пустее,

прелива се вълна подир вълна насам:

те всички идат на Голгота

като една душа

и погледите викат: „Ето ме — живота! —

Аз не греша!“

 

И като че се святка околвръст страната

сред пролетен за празник жаден ден —

и нощ на всички прагове е с кървав мак в косата.

 

И тихо се понесе над главите на сганта

безмълвен — сякаш звук самотен от

камбана.

Върху корава длана

на бич държалата ддесница на Христа

разцъфна като роза, първа рана.

И слушат те от близо и далеч:

Звучи така безумно родна реч!

„Просто им, Татко, те не знаят

що вършат.“

И като прегазен труп

във покривалата си свити вкуп

под кръста три жени ридаят.

 

И в неподвижна берна глъбина

избиват огнени езици: миг широко запламтява —

и пропаст под нозете озарява,

продънена внезапно, настръх като сетня светлина.