Ани Монева
Намирах се

Червена, кръвта ме прониза,

започна навсякъде да пълзи.

Разкъсваше бялата риза,

а аз я зашивах с горчиви сълзи.

Пищяха и совите в мрака,

говореха, пареха, плачеха.

Закъсняла съм. Никой не чака.

Думите нищо не значеха.

Отекваше звън на камбани,

раздираше моята тишина,

а аз ги замерях със камъни,

изронени от ранена душа.

И свещи запалвах във храма,

да можех със тях да простя

болката все ненадживяна

и посева на цветни семена.

Иконите гледаха овехтяло

раните по молещите колена.

Въгленчето тлееше във бяло,

покрито от сивото на пепелта.

Вратите на храма затварях,

да скрия святата му светлина.

Падах, а после се изправях

по-силна. Помитах прахта.

Намирах се. Пречистена.

Усмихвах се, говорейки с дъжда.