Силвия Кръстева
За една любов

Когато те създавах…не разбрах,

Че тук си, и че си реален,

И в лунната пътека не съзрях,

Вечерния ти образ от вълни изваян.

 

Когато с теб живях…аз не разбрах,

Ти светлина ли бе, или пък мрак

И скрих душите ни във пепелни мъгли,

И заглуших без глас последните мечти.

 

Когато те ранявах…не разбрах,

Гласа на мъртвата прокоба

И на лицето ми застина капка дъжд,

А всички казваха, че е отрова.

 

Когато те убивах…не разбрах

И себе си не разпознах във тази роля

И здрача бе поредния палач

Със който аз не исках да говоря.

 

Когато те погребвах…не разбрах,

Пръстта как трябва да разровя,

Сама със двете си ръце,

Във полунощ незнаех аз какво да сторя.

 

Когато всичко свърши…не разбрах,

Във себе си дали съм окована,

Дали животът ми е тъжен паж,

Усмивките ми който разпилява.

 

Когато без душа съм…не разбрах

И тялото дали ме е предало,

Навсякъде усещам само прах…

От минало завършило с начало.