Антон Страшимиров
Избори

Над планини и поля се разстлала чудна нощ. Бялнал се Дунав из просторни низини и лъщи далеч зад дебелите стени на Пазвантоглувата крепост. А отвъд, на по-височък бряг, се виши новият румънски градец, потънал в зеленина.

Пълната луна е спряла сред високото небе и къпе със сребристи лъчи планините, полята и зелените брегове на великата река.

Конят ми пристъпва глухо — уморен ли е, или и той се любува на нощта?

В душата ми се разгаря светлина; млад съм аз и крилата сила ме движи да разкрия ръце и да прегърна целия свят.

Само незнайна тъга се вие около мен и дебне душата ми: хубавото винаги крие и тъга… или може би това е тъй само за нас — синовете на тази печална страна?

Далеч в ливадите към Дунава овчар, спрял сред стадо и при будни псета, надува медна свирка. А по-далеч, откъм извивките на акчарските лесисти брегове, се издигат платната на бавна гемия и пъплят със своите грамадни сенки над задрямалите води.

След малко откъм бреговете се разлива по полето — не песен, а плавен отглас на паляща някога хиляди гърди тъга: турчин рибар пее за млад юнак, който стара майка оплаква, че син й на път е тръгнал — отива, а пътищата не секват, че той назад се извръща, а помощ не иде, че това се вика руска война — който тръгва, назад се не връща…

Глъхне лунната нощ, а из гърдите ми се къса въздух.

Свивам нозе и конят препуска. Полусенките на лунната светлина се закършват — ту се пресичат от моята сянка, ту поглъщат и сянката ми, и коня, и мен.

Шосе е сред безкрайна редица гъсти и високи върби. Глухо е и тъмно под тях. Блещукат само звездите горе и от време на време през високите клони надниква превалилата вече месечина.

А — подплаши се конят, изправи се на задни нозе — в тъмните сенки по шосето пъшка човек.

— Хей!

— Я… таквоз… ние тамо ним… м…

Пиян. Попълзя и се изправи. Първо от Тръняни.

— Къде тъй, бай Първо?

— Ннна село… м… нека печелят, да видим!

— Ти си пийнал бе?

— Па пийнах, избор, брате!

— Кой те е черпил, ха?

— Мене? Да прощаваш! Язе сам съм се черпил. Няма вече яма, йо! Оно да черпят, па да печелят, па да обират сиромашта — йо! Ние тамо ним…

— Е, спечелихме ли?

— Ние? Знайно! То, брате, не е хилядо, не е две хилядо — пет хилядо! Пет хилядо и сто! Пет хилядо и двесте! Брр… тамо ним!

— Е, защо си се опил?

— Язе? Опих се, що? Правицата нави! Че е до-до-до кокал, брате! Хе, бре… м… стамболисти!

……………………………

Спечелил избора. Опил се. И псува сред нощта. Какво става в душата на тия бедни люде?

Той не ме и позна. Надали е запомнил и името ми. А с каква тържественост каза: „Правицата нави.“

Правицата? Но коя е тя, тази правица? Къде е тя? Дай ми я, бедни Първо, посочи ми я и аз ще намеря може би сила в себе си да сложа глава за нея.

……………………………

Помръкна пред очите ми лунната нощ. Само ледената усмивка, която неканено все по-често ми криви устните в минути на съмнение и безсилие, тази само усмивка остана на образа ми и в душата ми.

Конят зачести. Повя хладен зетрец, та заглуши и последния звук по зелената мочурлива равнина. Само далеч из блатата не заглъхва дружният квак на жабите. Техният непрекъснат вик сякаш не е шум — той се слива с тайнствения шепот на Дунава, подхваща се из блатата на островите и става неотлъчима част на дунавската лятна нощ.

И неусетно се носи до зори тук тоя квак като непрестанно ехо.

Вървя след него и не го чувам. А пътят лъкати: и последното село остава зад мен. Напред е градът — кален, вонящ, потънал в неистовства: побои, кражби и лишения.

Слухът ми долавя нещо диво сред мъртвага нощна тишина — псувни. След малко отчетливо слушам:

— Д-е-е, сине! Хайде!… Ейс!… Ч-а-а!… Хъ… Е… Ч-а-а-м…

Пиян е — мисля, — закъснял с колата си в града, опил се е, може би пак поради изборите, та се връща сега тежък и обсипва добитъчетата си със същите ония набрани в кръчмите сръбски псувни, с които в село ще обсипе и челядта си.

Смушках коня, но след малко забелязах — псувните почнаха да се отбиват надясно. Вслушах се пак и чувах вече ясно надясно от пътя:

— Ейс!… Ч-а-а! Огън ви помел! Черкезин да е повлякъл все, па и язе да не съм пръквал — м…

Туй не бяха пиянски думи! Тия ругатни сред дивната нощ се редяха като наковалня на чук. И сила имаше в тях, сила на развъртял се косач. Засегна ме нещо — не горчивина, а грозота някаква. Отбих коня, проврях се през върбите и се озовах сред тясна и дълга ивица угар. Високото шосе и върбите хвърляха дълга сянка, но през тях месечината бе осветила напечената от деня и попукана черна земя.

И сред тая угар ореше човек.

Две волчета се опнали и едвам влачат изкривено орало…

Опнали се човек и волчета и орат посред нощ на месечина!

Двайсет години аз ходя по градове и села, по гори и поля, по колиби и земленици из тая земя на труд и пестовност, но не съм виждал, нито пък съм чувал нощта да се превръща в ден и за тежката работа на оран.

Наближих.

— Помози бог, байо, помози бог!

— Дал бог добро, господине! — стри си потта от челото селякът и пак се обърна към своите волчета: — Хайде, сине!

— Що би тъй посред нощ на работа, ха?

— Бързам, дорде не е залязла месечината — се още се види!

— Аргат ли си, байо, или своя си земя работиш?

— Е па, аргат съм, ваша милост, ама тука на, своя си земя работя. От сън пооткраднеш, па и гссподаро не се сърди…

— Кой ти е господар?

— Хаджи Лападат, от градо… Молих го да ме пусне за ден-два, а он ме сам подсети: нощите, каже, са ясни ка’ ден, впрегни си добиците, па работи…

— А твои ли са тия добичета, байо?

Сиромахът се изправи, изцеди пак потта от челото си и каза:

— Е, дума се, още са мои: не ми ги е зел господаро! Работя си му и с них, и с жената — гоня да му се издължа — задлъжнях му, много му задлъжнях, а не ме остави човеко на път с голи ръки… Ха, сине, еейс!…

И волчетата се опнаха пак.

— Ей, байо, ами днеска има избор, ходи ли, ха?

Сиромахът нито се обърна, а смънка само под ноь:

— Ходих, хе… Ч-а-а!

— Ходи, ходи, там е спасението!

Впрегнатите добичета гърчеха ярема — посягаха отчаяно на попаднало се трънче или тревица. Селянинът дигна остена си, но изеднъж се извърна към мен и под гаснещите бледи лъчи на месечината аз видях странна усмивка на лицето му — той ми каза:

— Е па, че се спасява кой може, господине: оно наша работа ли е? Язе не бих и ходил, току господаро ме откара… хем ме и нахока… да съм бил от нихната партия, ми дума — хи, хи, хи! И че бидеш, хе!

Па — свря се пак остенът между волчетата:

— Де, сине! Хайде! Ейс!… Чаа…

……………………………

……………………………

Месечината се закри далеч зад рътовете на подновените лозя. Затихна пак всичко. Само не пресипваше шумният квак на жабите из блатата и островите. След малко в мрака аз вече различавах страшните дула на пушкалата из редутите. Наоколо ми се мяркаха сенки — дали не на избитите по тия поля сърби?… На влизане в града ме оглушиха викове на много гърла: изборите бяхме спечелили, избирателите ни ликуваха и ноща се продираше от възторжени „Ураа! Да живее народът!…“