Екатерина Ненчева
С проклятие към вечните беди…

На моя брат

С проклятие към вечните беди

обхванах леден труп без страх —

и лудо го притисках до гърдите,

догдете всичко аз разбрах.

 

Ридающа тогава устни впих

в замлъкналите веч уста,

и до забрава тъй хладът им пих

в безумна някаква мечта.

 

… Ах, грабна го из моите ръце

земята черна! — там е той —

и там навек погребах аз сърце,

погребах радост и покой.