Константин Величков
XLVII. Животът, друже мой…

Животът, друже мой, е вещ ужасна.

Враг безпощаден стъпките следи

на тоз, кой падне във борбата бясна,

дорде го смаже в мъки и беди.

 

Сърцето диша глухо озлобленье,

кат бухал черен своето гнездо

в гърдите свива мрачното съмненье

и с сляп, кръвнишки бяс гризе ги то.

 

От мен си не отвърна ти главата,

не побоя се, че оставаш сам,

за мойте рани сълзи си балсам

 

ми даде. Благославям аз теглата,

че в тях познах как чиста ти й душата,

за мене колко обич крий се там.