Константин Величков
XLVI. Стоя на стръмний бряг…

Стоя на стръмний бряг и гледам. Над морето

надвиснала е гъста утренна мъгла.

Изгрява слънцето. Стрела подир стрела

пронизват я лъчи му ясни от небето.

 

Ден чуден е. Омаян погледът лети

над ширът морски. В чистият лазур небесен

на свойте хълмове Стамбул, градът чудесен,

далек кат бисерно видение блести.

 

Гледал съм мен в лазура ясний на душата

виденье още по — вълшебно да светлей.

Уви! Мъгла затъмила му е светлината

 

и няма вече блясък чуден да пилей:

мрак непрогледни, в тебе луч от небесата

не ще проникне нивга да те разпилей!…