Константин Величков
XLV. Пред всякой зеющ гроб…

Пред всякой зеющ гроб, когато пред очите

да ми се мерне ликът бледний на смъртта,

неволно климва ми главата на гърдите

и с сълзи хлипам под гнетът на жалостта.

 

И гледам люлки празни, гледам деца дребни,

остали без храна, без огън, без хлеб,

моми без мощ, вдовици черни, кои дебне

с раззинали уста позорният вертеп;

 

и плача за умрелий, плача за съдбата

на живите, но по — горчива тегоба

налита ми духът, кат смисля за тъгата,

 

коя с живота дадена е нам в делба,

и още по — дълбоко стене ми душата

за безднадеждната човешка нищета!…