Константин Величков
XLII. Накрай брегът…

Накрай брегът, де пенят се вълните,

само дърво маслинено стърчи;

без шума, с коренье полуразрити,

едва — едва в земята се държи.

 

Гората надалеч се зеленее;

като сирак в неистово тегло

то мълчаливо съхне и чернее

и гърчи мършавото си стебло.

 

Задуха вятър, буря заиграе,

то с всичките стихий е във борба;

доколе здраво в нея ще утрае?

 

Един ден ще изчезне без следа;

и то така е жално, кат да знае,

кат да очаква своята съдба.