Константин Величков
О, не, не питам веч съдбата…

О, не, не питам веч съдбата

какъв тя жребий готви мен.

Сипнаха въз мен теглата,

горчила нови всеки ден

в живота ми отрова леят

и вече преклоних глава.

О нека, нека ми се смеят!

Кат кухи, глупави слова

самите ми дори страданья

в душата ми сега кънтят.

Простих се с всичките желанья,

не търся щастие в светът,

ни радост, сладки наслажденья.

Преминах най — добрия път

и само тежки огорченья

стрелнаха си въз мен ядът.

И мъки, и беди изпитах.

За искрени души ламтях,

на лицемери зли налитах

и зло, и подлост аз срещнах!

Видях подлецът тържествува,

видях талантът унизен

и всеки, честно що ратува,

осмеян и опозорен!

И смислювам днес това време,

когато с идеали упоен

и жъден за мечти големи,

в доброто вярвах възторжен.

Душата ми е мъчалива,

препълнена с мрачна тъга,

и кат насмешка зла, горчива

представя ми се то сега!