Константин Величков
Не, не е умрял

Падна, падна и той! Не спирай, съдбо, веч

жестокостта си ти: върви и всяка реч

нек жертви трупа тя над кръвният олтар

на пагубен ти гняв! И всеки твой удар

нек бъде придружен със кървави реки!

Жестокостите твой ще удрят вече в нас,

безчувствени скали: ще бъдеш ням наш глас,

        без сълзи нашите очи!

 

От толкова години доволна не оста

с безбройните беди, змии усойни, та

из наш унил народ, в гневът си, що пуща,

та сляп и тигър зъл дол’те и ни грабна

за нази тоз, кой бе пророк, небесен глас,

от бога пратен нам със огън, меч свети,

във гърди и душа живот кой носеше,

        надежда, бъдещност за нас!

 

Не ти стигна и туй! Със завистта си ти

как ще се мъчиш все слепец, невеж, клети,

с венци достойният с гробовен гъсти мрак

да трупаш, с адски смях стъпи с проклет си крак

над спомен златна таз светлива звезда за нас

и радостно викна със зверски див възторг:

„Как огънят гасней, със буйност що пламти,

        угасна вече той за вас!“

 

Но вечността, с коя самий го бог дари,

името му в гроб зер могат се зари,

как името на тоз, що пада вдън море,

ще падне зер в тъма със мисли и дела,

зърна за нов живот из нази, що пося

народний тоз герой, за който с гордост ний

        казва щем: „Наш е, той живя!“

 

Едва бе той тръгнал, жестока смърт го спря,

но на, за братя свой, за нас не е умрял!

Ще вечно той живей във нашите сърца,

за нашите жили кръв таз памет нам света!

Не е пресъхнал, не, тоз буйният порой,

в легло си нощ ехти! Лети му дух над нас

крилат орел и все оттам с могущий глас

        водител наш ще бъде той!

 

Цариград-Гюлхане, 20 юния, 1874