Димитър Бояджиев
Сонет

Безмълвен бях. Ще бъда пък,

ще бъда, клето! — Па макар

душата да пожали мрак,

горена от сълзи и жар.

 

И нивга ти не щеш узна —

а пък и кой ли друг ще знай? —

каква неземна светлина

от твойто същество сияй.

 

Тя грей от теб, но не за теб —

о не за твойте клети дни,

обречени на случай слеп.

 

А той зер може оскверни,

в размаха си до смях нелеп,

мил сън на тъжни младини?