Елин Пелин
Орисници

Тъмна е нощта, унило вятърът пищи и бие с жълти листа по прозореца. В полето куче вие зловещо. Глас някой стене в нощта. Старата върба плачевно скърча в двора.

Вратата на стаята ми полека се отвори. Влязоха една по една две беззъби, грозни баби, а след тях — младо хубаво момиче с венец от увехнали полски цветя. И трите бяха облечени в дълги бели ризи. Влязоха и седнаха зад вратата една до друга.

— Ние сме орисниците — каза едната.

— Какво търсите тук? — рекох им аз. — Нима, когато съм роден, вие не сте прокобили над люлката съдбата ми? Вие, зли жени!

Бабите злорадо се засмяха. Момичето огорчено наведе очите си.

— Синко, не сърди се — започна другата. — Всичката ти злочестина е прокобена от това младо момиче, което върви с нас. То се смили над тебе и съзна, че е постъпило жестоко…

— Значи, тя иде да иска извинение?

— Не, тя ти носи утешение.

Младото момиче стана смутено и развълнувано.

— Ние дойдохме при теб — рече то, — за да ти кажа тия думи: страданието възвишава духа.

Трите орисници излязоха тихо, както бяха влезли.

— Утешавайте другиго с тия приказки — извиках възмутен след тях. — Аз познавам добре страданието. То вдига високо духа, като го тегли с въже за шията!

Глас някой отново простена в нощта.