Аджан Брам
Силата на тишината

През последните няколко години цената на златото се е покачила изключително много. А след като „мълчанието е злато“, значи мълчанието днес е по-ценно от всякога. Когато една стока стане рядкост, цената й се покачва.

В днешния свят рядко се намират места, където владее тишина. Като младеж в Лондон често ходех в някоя от многобройните църкви и катедрали в града не за да се моля да спре дъждът или нещо подобно, а просто да намеря убежище в тишината, да успокоя свръхактивния си мозък и да си възвърна душевния покой.

За последен път потърсих такава утеха след много натоварен ден в огромното Уестминстърско абатство. Исках просто да медитирам тихо половин час. Още щом влязох, изживях огромно разочарование. Седмица-две по-рано бяха инсталирали озвучителна система и непрекъснато пускаха записи на проповеди и съобщения. Тишината вече я нямаше. Сметнах го за светотатство и напуснах.

След преживяното в Уестминстърското абатство аз ценя тишината толкова високо, че съм се постарал да създам убежища на тишината във всички манастири и храмове, над които имам влияние, и ревностно бдя над тях.

Инспекторът по строителен контрол в местната управа пожела да ме види. Реших, че е възникнал проблем с манастирските сгради, но той бързо разсея тревогите ми. Беше дошъл просто да ми благодари.

Каза ми, че от много години работи за местния съвет като служител, който дава окончателно одобрение на новите строителни проекти, както и на проектите за реконструкция. Работата била много напрегната, тъй като строителите непрекъснато се опитвали да си спестят усилия и той трябвало да ги убеждава да спазват изискванията за безопасност и качество. Винаги когато чувствал, че не издържа повече, той влизал в колата, идвал до манастира и спирал на паркинга. Не му трябвало дори да излиза от колата — само да седи и да попива тишината било достатъчно, за да облекчи умората и напрежението.

Човекът прекарал много часове на релаксация на нашия паркинг. Това било тайното му убежище от стреса в работата. И тогава той ми каза, че му предстои да се пенсионира. Преди да си тръгне, почувствал необходимост да изрази благодарността си за тишината на нашия паркинг.

Манастирите, в които монасите медитират в тишина, за разлика от онези, в които бият барабани или звънят камбани, притежават осезаема аура на покой. След много години, да не говорим за векове, тази тишина става плътна като храмовите тухли, които я попиват ден след ден, ободряваща като чиния топла супа в мразовита нощ, нежна и успокояваща като любяща прегръдка. Проповеди и мъдри думи не са необходими. Тишината е учител и лечител.

Един приятел ми разказа за посещението си в тих храм в Банкок. Когато влязъл в градината, забелязал жена, която седяла сама на една пейка и хлипала. Тъй като не познавал тайландската култура, му било неудобно да предложи помощта си. Вместо това влязъл в една от сградите, за да се погрижи за своите дела.

Половин час по-късно, когато излязъл, жената все още седяла на пейката, но вече не плачела. Затова той се приближил и попитал дали има нужда от нещо.

Жената говорела добър английски. Тя му обяснила, че току-що й се случило нещо трагично и била толкова разстроена, че дошла в манастира да се успокои. Нямала нужда от съветите на монасите, нито от помощта на непознатия. След като открила тази тиха пейка, на която можела на воля да си поплаче, без никой да я прекъсва, сега тя се чувствала много по-добре. Жената се усмихнала и станала да си ходи.

— Простете, че ви питам, но какво е трагичното събитие, което ви сполетя? — попитал моят приятел.

— О, изгубих си ключовете за колата — отговорила тя.