Аджан Брам
Как да приемаме похвалите

През 2004 година бях награден с престижния орден „Джон Къртин“ — на името на австралийския министър-председател от периода на Втората световна война, който се дава за визия, лидерство и заслуги към обществото в Австралия. Връчването беше извършено пред представители на ръководството на университета „Къртин“ в Пърт.

Когато бях помолен да изнеса кратко слово, аз казах, че се чувствам изненадан от тази голяма чест, тъй като в австралийското общество има мнозина други, които са допринесли далеч повече от мен. Също така подчертах, че не бих постигнал всичко това без огромната подкрепа на много други хора.

На следващата година бях поканен като гост на церемонията по награждаване на победителя за 2005 година. Мислейки, че щом другите са дошли на моята церемония, аз би трябвало да присъствам на тяхната, отидох.

Същата година орденът беше връчен на д-р Джоски, завеждащ Хематологичното отделение в една от водещите болници в Пърт. При своята работа с болни от рак той установил, че макар да получават най-доброто в света оперативно лечение, химиотерапия и лъчетерапия, следболничното лечение е незадоволително. Затова използвал влиянието си и осигурил няколко стаи в пренаселената болница за създаването на Център за алтернативна и допълваща терапия. В него всички, които били подложени на конвенционално лечение на рак, можели да получат още акупунктура, масаж на краката, рейки и други процедури, които като цяло се смятат за ненаучни, съвсем безплатно. Според него пациентите имали възможност да се радват поне на комфорт, облекчение и грижа, когато, да речем, някой им направи половинчасов масаж на краката. Подиграван от колегите си, той продължил да действа по проекта си и постигнал забележителни резултати. Бях вдъхновен от историята му.

И така, след връчването на наградата д-р Джоски беше помолен да изнесе реч. Той каза, че е изненадан от тази голяма чест, тъй като в австралийското общество има мнозина други, които са допринесли далеч повече от него. Също така той подчерта, че не би постигнал всичко това без огромната подкрепа на много други хора.

Седнал сред присъстващите, аз си помислих: „Чакай малко! Това е моята реч от миналата година“. Така си беше. Това е речта на повечето хора, които получават публична похвала.

В случая с д-р Джоски аз бях абсолютно убеден, че той безусловно заслужава признанието, което дава орденът „Джон Къртин“. Това ме накара да се замисля: „Може би аз също заслужавам наградата за миналата година? Високоинтелигентни академици са проучили внимателно работата ми и резултатите от нея и са решили, че заслужавам наградата. Какво право имам да оспорвам тяхната мъдра, обоснована на обективна информация преценка?“. Заключих, че както д-р Джоски действително заслужава наградата си, така и аз заслужавам своята. Едва тогава, макар и година по-късно, аз приех признанието.

Днес, когато умни хора ме похвалят, аз отдавам полагащото се уважение на мъдростта им, като приемам похвалата с думите: „Благодаря. Заслужавам го“.

Отговорът ми разсмива хората, защото е необичаен, но те схващат идеята и сами започват да приемат похвалите. Въздействието върху емоционалното им здраве е огромно.

В послепис ще добавя, че по-рано отхвърлях похвалите, защото са ме учили, че това ще ми замае главата. Не е вярно. Приемането на похвалите отваря сърцето.