Робърт Хауърд
Залата на мъртъвците

Насищайки се на Града на крадците, Конан тръгва на запад към столицата на Замора — порочния Шадизар, с надежда, че там плячката му ще е по-голяма. Известно време той наистина има по-забележителни успехи, отколкото в Аренджун, макар жените на Шадизар бързо да го освобождават от откраднатото, посвещавайки го в замяна в изкуството на любовта. Слухове за някакво съкровище го карат да се насочи към намиращите се наблизо руини на древния Ларша, като по този начин успява да се изплъзне от отряда войници, изпратен да го арестува.

* * *

Клисурата бе мрачна, макар залязващото слънце да беше украсило хоризонта с пръстен от оранжеви, жълти и зелени сияния. На фона на този разноцветен пръстен острото око все още можеше да различи черните силуети на куполите на Шадизар — града на злото, на тъмнокосите жени и кулите с покрити в паяжини мистерии.

Със сгъстяването на здрача започнаха да се появяват първите звезди. Сякаш в отговор, далечните кубета и куполи също светнаха. Но докато светлината на звездите бе бледа и слаба, онази в прозорците на Шадизар бе знойно кехлибарена и намекваше за отвратителни деяния.

Ако се изключи цвърченето на нощните насекоми, клисурата бе безмълвна. Но неочаквано нейната тишина беше нарушена от шум на движещи се хора. Нагоре, по склоновете, се изкачваше отряд заморски войници — петима със стоманени шлемове и кожени наметки, обшити с бронзови копчета, предвождани от офицер в лъскава ризница и шлем, украсен с гребен от конска опашка. Бронзовите им крака си пробиваха път през високата буйна трева, която покриваше дъното на клисурата. Трима от войниците носеха лъкове, двама — копия, а всички имаха къси мечове в ножниците си и щитове, преметнати през рамо. Офицерът беше въоръжен с дълъг меч и кинжал.

Един от войниците тихо попита:

— Ако заловим този Конан жив, какво ще му направят?

— Ще го пратят в Йезуд, за да нахрани бога паяк, това мога да ти гарантирам — отвърна му друг. — Въпросът е ще останем ли ние живи, за да си получим обещаната награда?

— Да не би да се страхуваш от него? — попита трети.

— Аз ли? — изсумтя вторият. — Не ме е страх от нищо, даже и от самата смърт. Важното е обаче чия смърт? Този крадец не е цивилизован мъж, а див варварин със сила за десетима. Така че отидох в съда да си направя завещанието…

— Хубаво е да знаеш, че наследниците ти ще получат наградата — каза друг. — Защо не се сетих и аз!

— О — обади се отново първият, който беше заговорил, — сигурно ще измислят нещо, за да не ни дадат тази награда, дори и да заловим мошеника.

— Обещана е лично от префекта — възрази някой. — Богатите търговци и благородниците, които Конан е ограбил, събираха парите. Видях ги — една торба злато, толкова тежка, че сам човек трудно би могъл да я повдигне. След цялата тази олелия няма да посмеят да не си удържат на думата.

— Ами ако не го хванем? — намеси се пак вторият. — Говореше се, че ще заплатим с главите си. — Той повиши глас.

— Капитан Нестор! Какво беше онова за главите ни…

— Дръжте си езиците, вие там! — сряза го офицерът. — Чувате се чак в Аренджун. Ако Конан е наблизо, вече е предупреден. Спрете да ломотите и се опитайте да се движите, без да дрънчите толкова силно.

Офицерът бе широкоплещест мъж със среден ръст и мускулесто тяло; на дневна светлина очите му бяха сиви, а косата светлокестенява и леко прошарена. Той беше гъндъреец, от най-северната провинция на Аквилония, намираща се на две хиляди и петстотин километра на запад. Задачата му — да залови Конан жив или мъртъв — го безпокоеше. Префектът го бе предупредил, че ако се провали, трябва да очаква тежко наказание — може би дори ешафода на палача. Самият крал бе поискал престъпникът да бъде заловен, а кралят да Замора не се церемонеше много с поданиците си, които не се справяха със своята работа. Информация от подземния свят бе разкрила, че Конан е видян да се насочва към тази клисура само преди няколко часа и началникът на Нестор бързо го беше изпратил като предводител на онези войници, които можеха да се намерят по това време в бараките на казармата.

Нестор нямаше особено доверие на тези, които го следваха. Смяташе ги за самохвалковци, които ще избягат пред лицето на опасността, оставяйки го да се изправи сам срещу варварина. Но макар да бе смел човек, той не се заблуждаваше в шансовете си срещу свирепия млад и див гигант. Бронята щеше да му даде само незначително предимство.

С притъмняването на небето здрачът се сгъстяваше и склоновете на клисурата започнаха да стават по-тесни, по-стръмни и по-скалисти. Мъжете зад Нестор почнаха отново да мърморят:

— Бих искал да не съм тук. Този път води към развалините на Ларша Прокълнатия, където духовете на древните разкъсват минаващите. В този град, казват, се намирала Залата на мъртъвците…

— Млъквайте! — изръмжа Нестор, обръщайки глава към войниците. — Ако…

В този момент той се спъна в някакво въже от сурова кожа, опънато напреки на пътеката, и падна в тревата. Чу се свистенето на освободен клон от мястото, където е бил заклещен, и въжето се отпусна.

С глух тътен лавина от камъни полетя по левия склон. Нестор се изправи на крака и веднага бе ударен в средата на нагръдника от един — голям колкото главата на човек, който отново го свали на земята. Друг камък събори шлема от главата му, а няколко по-малки улучиха крайниците. Зад гърба му се разнесе вик, нададен едновременно от много гърла, и звън на камък в метал. И настана тишина.

Нестор с мъка се изправи отново на крака, изплю прахта от устата и дробовете си и се обърна, за да се ориентира в сполетялото ги нещастие. На няколко крачки зад него свлеклите се скали блокираха клисурата от склон до склон. Той приближи и видя от грамадата да стърчат крак и ръка. Извика, но никой не му се обади. Когато докосна крайниците, разбра, че са вече безжизнени. Свличането, предизвикано от опъването на въжето, бе унищожило целия му отряд.

Нестор раздвижи ставите си, за да разбере в каква степен е пострадал. Нямаше счупени кости, макар нагръдникът му да бе вдлъбнат, а тялото — натъртено на много места. Не на себе си от ярост, той вдигна падналия шлем и пое сам по пътеката. Не стига, че не бе съумял да намери крадеца, ами загуби и хората си. Съзнанието му вече рисуваше картината на бавна и мъчителна смърт. Единственият му шанс сега бе да се върне с Конан… или поне с главата му.

Стиснал меч в ръката си, Нестор вървеше накуцвайки по безкрайните виещи се пътеки на клисурата. Светлина имаше достатъчно, защото пълната луна бе вече изгряла. Напрегнал зрението си, той очакваше варваринът да изскочи пред него иззад всеки завой или сянка в дефилето.

Клисурата като че ли ставаше по-плитка и склоновете — не така стръмни. Появиха се дерета от двете страни, а дъното — каменисто и неравно — принуждаваше Нестор да прескача отломъци и ниски храсти. Най-сетне пътят свърши. Изкачвайки се на едно възвишение, гъндъреецът се озова на края на високо плато, заобиколено от далечните планини.

На разстояние изстрел с лък, осветени от луната като бели кости, се издигаха стените на Ларша. Огромен портал се виждаше точно пред него. Времето бе разяло стените и над тях се извисяваха полуразрушени покриви и кули.

Нестор спря. За града Ларша се твърдеше, че е безкрайно стар. Според легендите, той датираше още от времената на Катаклизма, когато жемрите — предшественици на заморците, бяха построили този остров на раждащата се цивилизация сред морето на варваризма.

По пазарите на Шадизар можеха да се чуят разкази за смъртта, която дебне в тези руини. Доколкото знаеше, нито един от многото мъже — търсачи на съкровището, за което се говореше, че е скрито тук, не се бе върнал. Никой не можеше да каже как изглежда опасността просто защото нямаше оцелели.

Преди десет години крал Тридат бе изпратил посред бял ден полк от най-смелите си войници в града, а самият той ги очакваше край стените. Бяха се разнесли писъци и тропот от бягащи крака, после… нищо. Хората, които чакаха навън, избягаха, Тридат — заедно с тях. Това бе последният опит да се разгадае загадката на Ларша със сила.

Макар Нестор да притежаваше обичайната за един наемник жажда за богатство, той не се хвърляше безогледно срещу опасността. Годините, които бе прекарал като войник в кралствата между Замора и родните му земи, го бяха научили на предпазливост. И сега, спрял пред руините на древния град, той претегляше опасностите и възможните варианти. Внезапно погледът му попадна на нещо, което го накара да замръзне. Близо до стената различи фигурата на мъж, който се прокрадваше към портала. Макар да се намираше доста далеч, за да разпознае лицето му, походката на пантера не можеше да бъде сбъркана. Конан!

Изпълнен с почти задушаваща го ярост, Нестор тръгна напред. Придържаше с ръка ножницата си, за да не дрънчи. Но колкото и тихо да се придвижваше, острият слух на варварина го разкри. Конан се обърна и мечът му изсвистя, изтеглен от ножницата. Ала забелязвайки, че го преследва само един враг, кимериецът не помръдна от мястото си.

Приближавайки се, Нестор вече можеше да разгледа по-добре противника си. Конан бе висок доста над метър и осемдесет и изтънялата му туника не успяваше да скрие очертанията на могъщите му мишци. Кожена торба висеше на ремък през рамото му. Лицето му бе младо, с ъгловато оформена грива от гъста черна коса, а изражението — решително.

Никой от двамата не каза нито дума. Нестор спря, за да си поеме дъх и отметне плаща си встрани, и в този момент Конан се хвърли върху по-възрастния мъж.

Двата меча просветнаха като светкавици под лунната светлина и ударът на остриетата разкъса гробната тишина. Нестор бе по-опитният боец, но височината и заслепяващата бързина на другия ликвидираха това предимство. Атаката на Конан бе проста и неудържима като ураган. Парирайки ударите с умение, Нестор отстъпваше назад стъпка след стъпка. Той внимателно наблюдаваше противника си, очаквайки атаката му да загуби от бързината си. Но Конан като че ли не знаеше какво е това умора.

С обратен замах Нестор разсече туниката на Конан над гърдите, но не засегна кожата. След светкавичен контраудар мечът на Конан отскочи от нагръдника на Нестор, оставяйки белег в метала.

Докато Нестор отстъпваше крачка след крачка от следващата настойчива атака, един камък поддаде под крака му. Конан беше насочил разсичащ удар към шията на гъндърееца. Ако бе попаднал както трябва, главата на Нестор щеше да хвръкне от раменете му, но понеже се спъна, ударът срещна украсения шлем. Мечът иззвънтя, заби се в желязото и запрати Нестор на земята.

Дишайки дълбоко, Конан пристъпи напред с насочен меч. Преследвачът му лежеше неподвижно и от разцепения шлем се оцеждаше струйка кръв. Младежката увереност в собствените сили убеждаваше Конан, че е убил противника си. Той прибра меча в ножницата и се обърна към града на древните.

Кимериецът приближи до портала, състоящ се от две големи крила, двойно по-високи от човек, сковани от греди с дебелина една стъпка и обковани с бронзови плочи. Конан натисна едно от крилата, но без резултат. Тогава изтегли меча си и удари с главата на ефеса. От това как вратата поддаде, той разбра, че дървото е изгнило. Но бронзовите плочи бяха твърде дебели, за да могат да се разсекат, без да се повреди ръбът на острието. Все пак имаше по-лесен начин.

На тридесет крачки от портала стената се бе срутила така, че най-ниската й точка бе на по-малко от шест метра от земята. В същото време купчината зидария в основата на стената стигаше до два, два и половина метра под ръба й.

Конан се запъти към порутената част, отстъпи няколко крачки и затича напред. Изкачи купчината отломъци, отскочи високо и се хвана за ръба на пролуката. Силно дръпване, набиране и той бе върху стената, без да обръща внимание на ожулванията. Сега вече можеше да огледа града.

От вътрешната страна на стената имаше празно пространство, където в продължение на векове растителният свят бе водил война с древния паваж. Плочите бяха натрошени. Между тях си пробиваха път треви, плевели и няколко ниски дръвчета.

Отвъд това пространство лежаха руините на един от бедняшките квартали. Тук едноетажните къщурки от кирпичени тухли се бяха превърнали в купчини боклук. Зад тях Конан различи по-добре запазени каменни сгради, осветени от лунната светлина — храмове, палати, къщи на благородници и на богати търговци. И както над повечето древни руини, и тук над изоставения град се бе спуснала атмосферата на зла прокоба.

Наострил слух, Конан внимателно се огледа. Никакво движение. Единственият звук бе цвъртенето на щурците.

Той също бе чувал за проклятието, което витаеше над Ларша. Макар че тайнственото събуждаше панически, атавистичен страх във варварската му душа, вдъхваше си кураж от мисълта, че когато едно свръхестествено същество приеме материална форма, то може да бъде ранено или убито като всеки земен човек или чудовище. Не бе стигнал дотук, за да допусне човек, звяр или демон да му попречи.

Преданията разказваха, че приказното съкровище лежи в кралския дворец. Стискайки поставения в ножницата меч с лявата си ръка, младият крадец скочи от вътрешната страна на срутената стена. Миг по-късно той вече вървеше по криволичещите улици към центъра на града. Шумът, който предизвикваше, бе като на движеща се сянка.

От всички страни го заобикаляха руини. Тук-там фасадата на някоя къща се бе срутила към улицата и Конан трябваше да заобикаля или да се катери през купища натрошени тухли и мрамор. Лунният сърп вече бе високо в небето и хвърляше над развалините зловещата си светлина. Вдясно от кимериеца се издигаше полусрутен храм, но със запазена колонада, поддържана от четири масивни мраморни колони. От ръба на покрива гледаха надолу орнаментирани водоливници — статуи на чудовища от отминалите времена, полудемони-полузверове.

Конан се мъчеше да си спомни онези откъслеци от легендата, чути във винарните на Маул, които се отнасяха до изоставянето на Ларша. Споменаваше се за проклятие, изпратено от разгневен бог преди много векове, като възмездие за дела, толкова отвратителни, че пред тях престъпленията и пороците на Шадизар изглеждаха като добродетели.

Отново се насочи към центъра на града, но сега забеляза нещо странно. Сандалите му лепнеха към натрошения паваж, сякаш той бе намазан с топъл катран. Токовете издаваха всмукващ звук, когато вдигаше крак. Той спря и опипа земята. Беше покрита с някакво безцветно, лепкаво и вече полузасъхнало вещество.

С ръка върху дръжката на меча, Конан се озърна наоколо. Слухът му не долавяше нищо. Тръгна отново. И отново същият звук изпод сандалите му. Той спря и обърна глава. Бе готов да се закълне, че чува същите звуци и от разстояние. За момент си помисли, че може да е ехото от стъпките му. Но вече бе подминал полусрутения храм и около него нямаше стени, които да отразят какъвто и да било шум.

Отново тръгна и пак спря. Всмукващият звук този път не престана, когато той бе замръзнал неподвижно. Напротив, засилваше се. Острият му слух подсказваше, че идва право срещу него. Но тъй като не можеше да види нищо по улицата пред себе си, реши, че източникът на звука трябва да се намира или в някоя от страничните улички, или в срутените къщи.

Звукът вече безпогрешно можеше да бъде определен като странно съскане, придружено от провлачване и клокочене. Нервите на Конан се опънаха от напрегнато очакване.

И ето че иззад близкия ъгъл се появи огромна слузеста маса, прокажено сива под лунната светлина. Тя бързо се насочи към него в пълна тишина, нарушавана само от всмукващия звук, породен от особения й начин на придвижване. В предния й край израснаха чифт роговидни образувания, дълги около три метра, с една по-къса двойка под тях. Дългите „рога“ се накланяха в различни посоки и Конан видя, че на края им има очи.

Съществото всъщност представляваше гол охлюв, подобен на градинските, които оставят ивица слуз при нощните си разходки. Този охлюв обаче беше четири и половина метра дълъг, а височината му в средата бе колкото ръста на Конан. И освен това — движеше се с бързината на тичащ човек. Зловонна миризма се носеше от чудовището.

Парализиран за момент от изумление, Конан вцепенено гледаше как огромната гъвкава маса се насочва към него. Охлювът издаде звук, подобен на изплюване, само че усилен многократно.

Събуждайки се за действие, Конан отскочи встрани. В този момент някаква струя просветна в нощния въздух точно на мястото, на което се бе намирал. Малка капчица отхвръкна към рамото му и го опари като въглен.

Конан се обърна и затича обратно по пътя, по който беше дошъл. Отново трябваше да изкатерва купищата срутила се зидария. Слухът му го уверяваше, че охлювът го следва наблизо. Може би дори бе скъсил дистанцията. Той не смееше да се обърне, за да не се спъне в някой мраморен отломък; чудовището щеше да бъде върху него, преди да се е изправил на крака. Отново чу звук, подобен на изплюване. Отчаяно се хвърли встрани и горещата струя мина покрай него. Но даже и да съумееше да остане пред охлюва по целия път до градската стена, следващият изстрел сигурно щеше да улучи целта си.

Конан сви зад един ъгъл, за да увеличи колкото се може повече препятствията между себе си и преследвача. Затича надолу по някаква криволичеща улица, след това отново свърна в друга пряка. Разбра, че се е загубил в лабиринта от улици, но главното сега бе да продължава да сменя посоката, за да не даде възможност на чудовището за следващ изстрел. Всмукващите звуци и миризмата му напомняха, че е преследван. Веднъж, когато поспря, за да си поеме дъх и погледна назад, той видя охлюва да изпълва ъгъла, в който той току-що бе свърнал.

Продължаваше да бяга и да бяга, хвърляйки се в плетеницата на древния град. Ако не успееше да надхитри охлюва, може би щеше да го измори. Човекът, Конан знаеше това, е по-издръжлив от всяко животно на дълго бягане. Но преследвачът му не показваше никакви признаци на умора.

Нещо в сградите, покрай които минаваше, му се стори познато. Изведнъж осъзна, че приближава полуразрушения храм, край който бе минал точно преди да срещне охлюва. Бърз поглед му разкри, че горната част на постройката може да бъде достигната от ловък катерач.

Конан изтича по купчина отломъци към върха на срутената стена. Скачайки от камък на камък, той постепенно приближаваше по начупения профил на стената неразрушената част, която гледаше към улицата. Озова се на продълговат покрив над редицата от орнаментирани мраморни водоливници. Приближи към тях, стъпвайки предпазливо и заобикаляйки дупките, през които би могъл да пропадне в помещенията под него.

Долови шума и миризмата на охлюва откъм улицата. Загубило следите му и незнаещо какво да прави, съществото бе спряло пред храма. Крайно предпазливо — защото охлювът можеше да го види на лунната светлина — Конан надзърна иззад една от статуите надолу към улицата.

Там лежеше грамадната сивкава маса, от която влажно се отразяваше лунната светлина. Стълбчетата с очите помръдваха насам-натам, търсейки жертвата си. Под тях по-късите рогови израстъци се движеха напред-назад над земята, като че се опитваха да надушат следите на кимериеца.

Конан бе убеден, че чудовището в крайна сметка ще попадне на дирята му. Нямаше никакво съмнение, че и то може да изпълзи по стените на сградата със същата лекота, с която той се бе изкатерил по тях.

Постави ръката си зад един от водоливниците — статуя на някакво кошмарно същество с хуманоидно тяло, криле на прилеп и глава на рептилия — и я бутна. Тя се заклати леко, с почти недоловимо поскърцване.

При звука роговете на охлюва се стрелнаха към покрива на храма. Иззад ъгъла се показа и главата, а тялото силно се огъна. Главата приближи до храма и започна да се изкачва по една от огромните кули, непосредствено под мястото, където Конан беше приклекнал.

Мечът, помисли Конан, би бил безполезен срещу подобно чудовище. Както всички низши форми на живот, то ще оцелее след рана, която моментално би предизвикала смъртта на по-висше същество.

Главата на охлюва се изкачваше по кулата, а очите върху стълбчетата се въртяха във всички посоки. Както изглеждаше, главата на чудовището щеше да стигне до ръба на покрива, докато по-голямата част от тялото все още се намира на земята.

И тогава Конан разбра какво трябва да направи. Той се хвърли върху водоливника. С мощен тласък го избута през ръба на покрива. Вместо грохот се чу звук на тъп удар в нещо меко и влажно, последван от втори подобен, навярно предизвикан от падането на предната част на тялото на земята.

Когато Конан погледна надолу, видя, че статуята се е стоварила върху тялото на охлюва така, че той изглежда погребан под нея. Огромната сива маса се извиваше в гърчове и се мяташе като червей на куката на рибар. Удар с опашката разтърси храма и някъде отвътре се чу изтрополяването на падащи камъни. Конан се запита дали цялата постройка няма да рухне под него, погребвайки го в себе си.

— Е, не ти ли стига! — изръмжа кимериецът.

Той мина покрай редицата водоливници, докато не намери друг, който се издигаше точно над част от тялото на охлюва. Събори и него и чу същия звук на премазвана плът. С третия не улучи и само го строши в паважа. Четвъртата по-малка статуя той вдигна и с върховно напрежение на мускулите си запрати така, че да се забие в мятащата се глава.

Конвулсиите на звяра затихваха, но Конан за по-сигурно събори още две статуи. Когато тялото престана да се движи, той слезе отново на улицата. Приближи се до огромната воняща маса — предпазливо и с изваден меч. Накрая, събирайки цялата си смелост, стовари меча си в еластичната плът. Потече тъмна течност и вълнообразен гърч пробяга по влажната сива кожа. Макар и части от него да бяха съхранили признаци на някакъв живот, охлювът бе мъртъв.

Конан продължаваше ожесточено да сече, когато глас зад гърба му го накара рязко да се обърне. Гласът каза:

— Този път те хванах!

Беше Нестор, приближавайки с меч в ръка и с подгизнала в кръв превръзка вместо шлем. Гъндъреецът спря, когато видя охлюва:

— Митра! Какво е това?

— Това е духът на Ларша — отвърна Конан на заморски с варварски акцент. — Преследва ме през половината град, докато го убия. — И забелязвайки, че Нестор гледа недоверчиво, продължи: — А ти какво правиш тук? Колко пъти трябва да те сразя, за да бъдеш мъртъв?

— Сега ще разбереш дали съм мъртъв! — процеди през зъби Нестор, заемайки бойна стойка с меча си.

— Какво се случи с войниците ти?

— Загинаха при свличането на онези камъни, които беше натрупал, както и ти скоро ще…

— Виж, глупако — каза Конан, — защо си хабиш силите с този меч, когато тук има повече богатство, отколкото и двамата можем да отнесем… ако легендите са верни? Ти си достоен мъж, защо не се присъединиш към мен, за да открием съкровището на Ларша?

— Трябва да изпълня дълга си и да отмъстя за моите хора! Защитавай се, варварско куче!

— В името на Кром, ще се бия, щом го искаш! — изръмжа Конан, вдигайки меча си. — Но помисли, човече! Ако се върнеш обратно в Шадизар, ще те разпънат за това, че си загубил хората си, дори и да отнесеш главата ми, което не мисля, че можеш да направиш. А ако е истина и една десета от слуховете, ти ще получиш повече, отколкото би спечелил за сто години като капитан наемник.

Нестор бе свалил меча си и отстъпил назад. Сега той стоеше безмълвен и дълбоко замислен. Конан добави:

— Освен това от онези жалки страхливци заморците никога не ще можеш да направиш истински воини!

Гъндъреецът въздъхна и прибра меча в ножницата:

— Прав си, дявол те взел. Докато не завърши това начинание, ще се бием един до друг и ще делим плячката по равно, нали? — и той протегна ръка.

— Дадено! — каза Конан, също прибирайки меча си, и стисна десницата на другия. — Ако ни се наложи да бягаме и се разделим, нека се срещнем при фонтана на Нинус.

Кралският палат на Ларша се намираше в центъра на града, в средата на широк площад. Това бе единствената постройка, устояла на времето, и то по твърде проста причина. Беше издълбана в огромна скала, която някога бе нарушавала плоския терен на платото, на което се намираше Ларша. Но изработката бе толкова старателна, че само отблизо можеше да се види, че това не е зидана сграда. Черни линии покриваха гладката базалтова повърхност, имитирайки сглобки в камъните.

Пристъпвайки внимателно, Конан и Нестор надзърнаха в черната тъмнина, която цареше вътре.

— Ще ни трябва светлина — каза Нестор. — Не ми се иска в мрака да се натъкнем на друг охлюв като онзи!

— Не подушвам друг — отвърна Конан, — но съкровището сигурно се охранява от някакъв пазач.

Той се върна и отсече едно борово стебло, което се бе подало между пролуките на паважа. След това откърши клоните му и ги насече на къси парчета. Издялал куп трески с меча си, той запали малък огън, използвайки кремък и парче стомана. Разполови върховете на две от цепениците и ги запали. Пропитото със смола дърво буйно пламна. Подаде едната факла на Нестор и всеки от тях напъха по половин дузина от останалите цепеници в пояса си. После, с извадени мечове, те отново се приближиха до двореца.

Вървяха под арките на коридора и играещите жълти пламъци на факлите се отразяваха в черния камък на полираните стени. Под краката си усещаха дебел слой прах. Няколко прилепа, висящи на каменните орнаменти над главите им, изписукаха ядно и шумно отлетяха към по-тъмните ъгли.

Двамата преминаха покрай статуи с ужасяващи изражения, поставени в ниши от двете страни на коридора. Тук-там се виждаха черни странични проходи. Прекосиха тронната зала. Тронът, издялан от същия черен камък, както и останалата част от сградата, беше непокътнат. Другите столове и дивани, направени от дърво, се бяха разпаднали на прах, оставяйки на пода купчинки от пирони, метални орнаменти и полускъпоценни камъни.

— Трябва да е празен от хиляди години — прошепна Нестор.

След това минаха през няколко помещения без прозорци, които трябва да бяха стаите за почивка на краля, но отсъствието на унищожената от времето мебелировка правеше невъзможна идентификацията. Озоваха се пред врата. Конан вдигна факлата си, за да я освети по-добре.

Беше здрава врата, поставена в каменна арка и направена от масивни греди, съединени с помощта на медни скоби, отдавна покрити със зеленикава патина. Конан ръгна вратата с меча си. Острието проникна без затруднение. Струйка дървени стърготини, бледи на светлината на факлите, се посипа надолу.

— Прогнила е — изсумтя Нестор и я ритна. Ботушът му влезе в дървото със същата лекота, както мечът на Конан. Една медна скоба падна на пода и глухо издрънча.

Те бързо повалиха изгнилите греди в порой от дървен прах. След това, приведени, насочиха факлите си в направения отвор. Светлината, отразена от сребро, злато и скъпоценни камъни, сякаш им намигна.

Нестор влезе през отвора и изскочи толкова бързо, че се блъсна в Конан.

— Там има хора! — изсъска той.

— Я да видя — Конан пъхна главата си и огледа наляво и надясно. — Мъртви са. Хайде!

Озовали се вътре, те се озъртаха във всички посоки, докато факлите не започнаха да парят ръцете им и се наложи да запалят нови. В стаята, седнали отпуснато в столовете си, имаше седем огромни войници, всеки висок над два метра. Бяха облечени в дрипи от отминали епохи; медните им шлемове и нагръдници бяха позеленели от времето. Кожата им бе кафява и с някакъв восъчен оттенък като кожата на мумия, а прошарените им бради висяха до кръста. Медни алебарди и пики стояха подпрени на стената до тях или лежаха на пода.

В центъра на стаята имаше олтар от черен базалт, както почти всичко в този дворец. До олтара, направо на пода, лежаха няколко сандъка със съкровища. Дървото на сандъците също беше изгнило; част от съкровищата се бе изсипала на пода през пукнатините.

Конан приближи до един от неподвижните воини и докосна крака му с върха на меча си. Тялото не помръдна. Той каза:

— Древните сигурно са ги мумифицирали, както са ми разказвали, че правят жреците с мъртъвците в Стигия.

Нестор неспокойно изгледа седемте неподвижни тела.

Слабите пламъци на факлите не можеха да изтласкат плътния мрак към гладките стени и тавана на гробницата.

Блок от черен камък се издигаше в центъра на стаята, на височина на кръста. На плоската му, полирана с тесни ивици слонова кост горна част имаше рисунка от преплитащи се кръгове и триъгълници. Всички те образуваха седмолъчна звезда. Пространството между линиите бе запълнено със знаци на някакво писмо, което Конан не познаваше. Той можеше да чете заморски и дори донякъде да пише, а имаше и представа от хиркански и котски, но тези загадъчни знаци надхвърляха знанията му.

Освен това беше по-заинтригуван от нещата, които бяха поставени върху камъка. На всеки връх на звездата имаше по един зелен камък, малко по-голям от кокоше яйце. В центъра на рисунката пък се намираше зелена статуетка на змия с вдигната нагоре и дръпната назад глава, очевидно изработена от нефрит.

Конан приближи факлата си до седемте големи, светещи с мека светлина, камъка.

— Искам тези — изръмжа той. — Ти вземи останалото.

— Как ли не! — озъби се Нестор. — Та те струват повече от всички други съкровища в тази стая, взети заедно. Ще бъдат мои!

Напрежението между двамата се засилваше и свободните им ръце се прокрадваха към мечовете. За един кратък момент те останаха безмълвни, яростно гледайки се в очите. След това Нестор каза:

— Тогава да ги разделим, както се споразумяхме.

— Не можеш да разделиш седем на две — отвърна Конан. — По-добре да хвърлим жребий с една от онези монети. Който спечели, взема седемте брилянта, а другият — останалото. Така съгласен ли си?

Конан взе монета от една от купчините, разсипани около местата, където бяха лежали сандъците. Макар и да разбираше доста от монети в кариерата си на крадец, тази му бе напълно непозната. От едната й страна имаше лице, но дали беше на човек, на демон или на бухал, не можеше да се каже. От другата страна имаше символи като онези на олтара.

Конан показа монетата на Нестор. Двамата търсачи на съкровища изръмжаха нещо в знак на съгласие. Конан подхвърли монетата във въздуха, улови я и я плесна върху лявата си китка. Протегна ръката си, държейки скритата монета, към Нестор.

— Лице — каза гъндъреецът.

Конан махна дланта си от монетата. Нестор надникна и изруга:

— Ищар да я прокълне! Печелиш. Подръж факлата ми за малко.

Конан, нащрек срещу някакъв номер, пое факлата. Но Нестор просто отвърза ремъка на плаща си и го просна на мръсния под. После започна да изсипва пълни шепи злато и скъпоценни камъни от купищата на пода върху плаща.

— Не се натоварвай толкова, че няма да можеш да тичаш — каза Конан. — Още не сме се измъкнали оттук, а и пътят до Шадизар е дълъг.

— Ще се справя — каза Нестор. Той завърза краищата на плаща, метна оформилия се чувал на гръб и протегна ръка за факлата си.

Конан му я подаде и пристъпи към олтара. Един по един прибра огромните зелени скъпоценни камъни в кожената торба, която висеше на рамото му. Когато и седемте бяха свалени от олтара, погледът му спря на нефритовата змия.

— За това ще платят добре — каза той. Взе я и също я напъха в торбата.

— Защо не добавиш малко от останалото злато и камъни? — попита Нестор. — Аз взех всичко, което мога да нося.

— Ти избра най-ценното — отвърна му Конан. — Освен това нямам нужда от повече. Човече, та с това аз ще мога да си купя кралство! Или поне херцогство, а също и всичкото вино, което мога да изпия, и жените…

Един звук накара грабителите да се обърнат и широко да разтворят очи. Седемте седящи покрай стените мумифицирани воини се събуждаха за живот! Главите им се вдигнаха, устните им се затвориха, въздухът изсвистя в древните изсъхнали дробове. Ставите им изскърцаха като ръждясали панти, когато те протегнаха ръце, за да вземат своите алебарди и пики, и се изправиха на крака.

— Бягай! — извика Нестор, хвърляйки факлата си в най-близкия до него гигант и изваждайки меча от ножницата.

Факлата удари гиганта в гръдния кош, падна на пода и угасна. Тъй като и двете ръце на Конан бяха свободни, той можеше да задържи своя факел, докато изтегляше меча си. Светлината му немощно се отразяваше в патината по древните медни нагръдници, докато гигантите се приближаваха към двамата.

Конан се гмурна под размаханата алебарда и отклони с меча си насочената към него пика встрани. Намирайки се между него и вратата, Нестор бе влязъл в бой с гиганта, който се опитваше да блокира пътя им за бягство. Гъндъреецът парира една атака и нанесе яростен обратен удар, който попадна в бедрото на врага. Острието на меча се заби, но плитко — все едно че сечеше дърво. Гигантът се олюля и Нестор нанесе удар по друг нападател. Острие на пика се плъзна по огънатата му ризница.

Гигантите се движеха бавно, иначе търсачите на съкровища щяха да са повалени още при първата атака. Подскачайки и въртейки се, Конан отбягваше удари, които можеха да го проснат безчувствен на мръсния под. Отново и отново мечът му се забиваше в сухата, сякаш дървена плът на нападащите го. Удари, които биха обезглавили всеки жив човек, караха тези създания от друга епоха само да се заклатят. Той уцели китката на един от атакуващите го, почти я отсече и накара гиганта да изпусне пиката си.

След това ловко отбягна мушването на друга пика и вложи цялата си сила в един нисък, разсичащ удар в глезена на противника. Острието потъна почти до половината и гигантът рухна на пода.

— Навън! — изрева Конан, прескачайки падналото тяло.

Той и Нестор изхвърчаха, от вратата се понесоха през зали и стаи. За момент Конан се изплаши, че са се загубили, но след това зърна светлина пред очите си. Двамата изскочиха през портала на двореца. Зад тях се чуваха тропотът и дрънченето на пазачите. Над главите им небето се развиделяваше и с настъпването на зората звездите една по една угасваха.

— Към стената — задъхано каза Нестор. — Мисля, че ще ги надбягаме.

Когато стигнаха до отсрещния край на площада, Конан погледна назад.

— Виж! — извика той.

Един по един гигантите излизаха от двореца. И също така един по един, с показването си на слабата утринна светлина, те се свличаха на паважа и се превръщаха в прах, оставяйки украсените си медни шлемове, ризниците и другите си доспехи на земята.

— Е, свърши се! — каза Нестор. — Но как ще се приберем в Шадизар, без да ни арестуват? Ще се съмне дълго преди да сме стигнали.

Конан изсумтя:

— Има начин да се влезе, който ние, крадците, знаем. Близо до североизточния ъгъл на стената има малка горичка. Ако се поровиш из храсталаците до стената, ще откриеш отвора на канал — мисля, че през него се изпуска водата при силни дъждове. Някога се е затварял с желязна решетка, но тя вече е ръждясала. Стига да не си много дебел, можеш да пропълзиш през канала. От другата страна той излиза на място, на което се изхвърлят отпадъци от разрушените къщи.

— Добре — каза Нестор. — Аз ще…

Дълбок тътен прекъсна думите му. Земята се надигна, разлюля се и потръпна. Нестор падна, а Конан залитна.

— Внимавай! — извика той.

Докато Нестор се опитваше да се изправи, Конан го хвана за ръката и го издърпа обратно в центъра на площада. В този момент стената на съседната сграда се срути. Отломъците паднаха точно на мястото, където малко преди това се бяха намирали двамата, а трясъкът от срутването потъна в могъщия тътен на земетресението.

— Да се махаме оттук! — извика Нестор.

Ориентирайки се по луната, която сега се намираше ниско над хоризонта на запад, те затичаха, криволичейки по улиците. От двете им страни стени и колони се накланяха, падаха и разтрошаваха. Шумът бе оглушителен. Във въздуха се носеха облаци прах, който караше бегълците да кашлят.

Конан рязко спря, за да смени посоката и избегне срутването на стена от някакъв храм. Той залитна от нова поредица трусове, изкатери се през куп развалини — част от тях древни, друга — съвсем нови. След това диво отскочи, за да не бъде погребан под една падаща колона; летящи отломъци от камък и тухли все пак го достигнаха и един от тях сряза кожата на лицето му около челюстта, а друг го одраска по крака. Той изруга всички богове от всички земи, които някога бе посещавал.

Накрая стигна градската стена. Всъщност това вече не беше стена, а дълъг хребет от натрошен камък.

Накуцвайки, кашляйки, задъхвайки се, Конан се изкатери по хребета и се обърна, за да погледне назад. Нестор не се виждаше никакъв. Вероятно, помисли си той, гъндъреецът е останал под някоя стена. Ослуша се, но не чу никакви викове за помощ.

Тътенът на тресящата се земя и грохотът на срутващата се зидария постепенно заглъхваха. Бледата лунна светлина осветяваше огромен облак прах, който покриваше града. След това се появи утринният бриз и бавно разнесе облака.

Седейки на гребена на развалините, който маркираше предишното място на стената, Конан оглеждаше Ларша. Градът сега изглеждаше много по-различно, отколкото когато бе влязъл в него. Нито една постройка не беше останала неразрушена. Дори монолитният дворец от черен базалт, където той и Нестор бяха намерили своето съкровище, сега се бе превърнал в куп натъркаляни един връз друг каменни блокове. Конан се отказа от намерението си да се върне някога в двореца, за да прибере останалата част от съкровището. Армия от работници щеше да бъде необходима, за да разчисти развалините, преди да могат да се вземат скъпоценностите.

Целият град Ларша се бе сгромолясал в купища развалини. Докъдето можеше да види в утринната светлина, нищо не помръдваше. Единственият звук бе този от отделни камъни, падащи едва сега.

Конан опипа торбата с плячката, за да се увери, че не е загубил нищо, и обърна лице на запад, към Шадизар. Зад него изгряващото слънце заби сноп лъчи в широкия му гръб.

Следващата вечер Конан вече се подвизаваше в любимата си таверна — тази на Абулет в Маул. Ниската опушена стая миришеше на пот и прокиснало вино. На претъпканите маси крадци и убийци пиеха пиво и вино, хвърляха зарове, спореха, пееха, караха се и се сбиваха. Вечер, без да бъде намушкан при кавга поне един посетител, се смяташе за скучна.

В другия край на стаята Конан забеляза своята възлюбена в момента да пие сама край малка масичка. Това бе Семирамис — едра чернокоса жена, няколко години по-голяма от кимериеца.

— Хей, Семирамис! — изрева Конан, пробивайки си път през стаята. — Имам да ти покажа нещо! Абулет! Кана от най-доброто ти кирианско! Тази вечер е моя!

Ако Конан беше малко по-възрастен, предпазливостта щеше да го спре така открито да се хвали с плячката си, камо ли да я показва. Той обаче се запъти към масата на Семирамис и обърна надолу кожената си торба, в която се намираха седемте големи скъпоценни камъка.

Камъните се изсипаха от торбата, изчаткаха върху масата и… се разпаднаха веднага, превръщайки се във фин зелен прах, който заблестя на светлината на свещите.

Конан изпусна торбата, оставайки с широко отворена уста, а околните пиячи избухнаха в оглушителен смях.

— Кром и Мананан! — прошепна кимериецът. — Този път, изглежда, надхитрих и себе си. — След това си спомни за нефритената змия, която все още бе в торбата. — Е, добре, имам нещо, с което ще платя поне няколко хубави пира.

Завладяна от любопитство, Семирамис вдигна торбата от масата. И я изпусна с писък.

— Тя е… тя е жива! — извика жената.

— Как… — започна Конан, но вик от вратата го прекъсна:

— Ето го, хора! Хванете го!

Дебел магистрат бе влязъл в таверната, следван от отряд на нощния патрул, въоръжен с алебарди. Останалите посетители запазиха мълчание, гледайки безизразно в пространството, сякаш не бяха чували нито за Конан, нито за другите престъпници, които бяха гости на Абулет.

Магистратът си пробиваше път към масата на Конан. Изтегляйки меча си, Конан се отдръпна към стената и опря гръб в нея. Сините му очи светеха с опасен блясък, а зъбите му блестяха на светлината на свещите.

— Хванете ме, ако можете, кучета! — изръмжа той. — Не съм направил нищо против глупавите ви закони!

С ъгълчето на устата си прошепна на Семирамис:

— Вземи торбата и се махай оттук! Ако ме хванат, твоя е.

— Но… страх ме е от нея! — изскимтя жената.

— Охо! — изкикоти се магистратът, приближавайки към масата. — Значи нищо? Нищо, освен да ограбваш първенците на града до просешка тояга? Имам доказателства, за да ти отсекат главата стотици пъти! На всичкото отгоре си избил войниците на Нестор и си го убедил заедно да ограбите развалините на Ларша! Намерихме го преди малко тази вечер пиян да се хвали с направеното. Подлецът успя да ни избяга, но не и ти!

Когато войниците от патрула заобиколиха Конан, насочили алебардите си към него, магистратът забеляза торбата на масата.

— А това какво е, последната ти плячка ли? Я да видим… — Дебелакът бръкна с ръка в торбата. За миг я прерови. После очите му се разшириха, устата му се отвори и от нея се разнесе пронизителен вик на ужас. Той дръпна ръката си от торбата. Нефритенозелена змия, жива и извиваща се, беше обвила китката и забила зъби в ръката му.

Разнесоха се викове на изумление и ужас. Един от войниците отскочи назад и събори масата зад него, счупвайки чашите и разсипвайки напитките. Друг се хвърли напред, за да прихване магистрата, който залитна и падна. Трети изпусна алебардата си и крещейки истерично, се втурна към вратата.

Паника обхвана посетителите. Няколко мъже се заклещиха във вратата при опит да изскочат навън. Двама започнаха бой с ножове, а междувременно един крадец, вкопчил се във войник, се търколи на пода. Едната от свещите бе съборена, а след нея падна и другата, оставяйки стаята осветена само от малката пръстена лампа над тезгяха.

В мрака Конан хвана Семирамис и я изправи на крака. После започна да нанася удари с плоската страна на меча си по обхванатата от паника тълпа и със сила си проби път до вратата. Навън, в нощта, двамата се втурнаха да бягат, завивайки покрай няколко ъгъла, за да се отърват от преследвачите. Спряха да си поемат дъх и Конан каза:

— След всичко това този град ще е прокълнат за мен. Потеглям. Сбогом, Семирамис!

— Защо не прекараме заедно една последна нощ?

— Не сега. Трябва да се опитам да намеря онзи мошеник Нестор. Ако не се беше раздрънкал, законът нямаше така бързо да ми застане на пътя. Той има съкровища, колкото човек може да носи, а аз останах с празни ръце. Може би ще го убедя да ми даде половината, пък ако не… — той прекара пръст по острието на меча.

Семирамис въздъхна.

— Докато съм жива, винаги ще има къде да се скриеш в Шадизар. Искам една последна целувка.

Те се прегърнаха. После Конан изчезна като сянка в нощта.

На коринтския път, който води на запад от Шадизар, на разстояние три изстрела с лък се намира фонтанът на Нинус. Както се говори, Нинус бил богат търговец, заболял от неизлечима болест. Един бог го посетил в съня му и му обещал изцеряване, ако построи фонтан на пътя, който води към Шадизар, така че пътуващите да могат да се измият и утолят жаждата си, преди да влязат в града. Нинус построил фонтана, но мълвата не казва дали се е изцерил.

Половин час след бягството си от таверната на Абулет Конан намери Нестор да седи на парапета край фонтана.

— Как продаде седемте си безценни камъка? — попита Нестор.

Конан му разказа за нещастието, случило се с неговия дял.

— А сега — завърши той, — тъй като благодарение на бъбривия ти език трябваше да напусна Шадизар, и тъй като не ми остана нищо от съкровището, ще бъде справедливо да разделиш твоя дял с мен.

Нестор се изсмя късо.

— Моят дял? Ето половината от това, което ми остана — той извади от пояса си две златни монети и подхвърли едната на Конан, който я улови. — Дължа ти я за това, че ме дръпна от онази падаща стена.

— Какво се случи с теб?

— Когато нощният патрул ме сгащи в една кръчма, успях да хвърля по тях една маса и да съборя няколко други. След това вдигнах плаща си, където беше скрито всичко, което имах, метнах го на гръб и тръгнах към вратата. Съсякох един от онези, които се опитваха да ме спрат, но друг нанесе удар по плаща и го скъса. И в следващия момент всичкото злато и скъпоценни камъни се изсипаха на пода, и всички те: войниците, магистратът, посетителите, се хвърлиха на земята и започнаха да се боричкат. — Той повдигна плаща си, показвайки половинметровата дупка в него. — Помислих си, че това съкровище не би ми помогнало, ако главата ми украси някой от стълбовете над Западната порта и се махнах оттам, докато това бе възможно. Когато се озовах извън града, огледах мантията, но единственото, което намерих, бяха тези две монети. Удоволствие е за мен да ги разделя с тебе.

На лицето на Конан се беше появила кисела гримаса. След малко ъгълчетата на устата му потрепнаха в усмивка; нисък дълбок звук се чу от гърлото му и той отметна глава в гръмотевичен смях:

— Ама и ние сме едни търсачи на съкровища! Кром! Как ли са се смели боговете с нас? Какъв майтап!

Нестор се ухили с горчивина:

— Радвам се, че приемаш нещата откъм забавната им страна. Но след всичко това не мисля, че Шадизар ще е достатъчно безопасно място и за двама ни.

— Ти накъде си? — попита Конан.

— Ще тръгна на изток, за да потърся място за наемник в Туран. Говори се, че крал Илдиз събира войници, за да превърне нескопосната си орда в истинска армия. Защо не дойдеш с мен, приятелю? Ти си просто роден за войник.

Конан поклати глава.

— Не е за мен да марширувам напред-назад, а някой тъпоумен офицер да ми крещи заповеди: „Ходом марш, напред! За почест!“ Чувам, че на запад имало добри места за плячка и ще опитам там засега.

— Е, тогава нека варварските ти богове са с теб — каза Нестор. — Ако размислиш, попитай за мен в казармата на Аграпур. Сбогом!

— Сбогом! — отвърна Конан.

Без повече думи, той тръгна по коринтския път и след малко се изгуби в нощта.