Александър Грин
Разказът на Бирк

В началото разговаряхме на общи теми, после вниманието се прехвърли върху един от присъстващите — нисък, набит мъж, голобрад и смугъл, който седеше встрани от масата и аленият абажур на лампата оставяше лицето му в сянка, ала се виждаше, че е пребледнял. Беше се обадил с възтънък глас и домакинът сега му възрази:

— Нима отричате живота? — отпи от порцелановата си чаша и додаде: — Вие сте най-странният човек, когото някога съм срещал. Тогава всички ние навярно сме призраци?

Ниският мъж сложи ръце на коленете си и лекичко се отмести.

— Не — отвърна. — Само казах, че всичките ми пет сетива ми причиняват постоянна, обичайна болка. Навремето ме оперираха, ако мога така да се изразя. Не знам кой беше хирургът, ала знам, че той не дойде от света на живите.

— Бил е от оня свят? — възкликна журналистът. — Простете, не вярвам в духове! Е, ако наистина ви е провървяло и някой дядо ви е удостоил с интервю, това все още не е достатъчно добра тема за фейлетон.

Тогава ниският, на име Бирк, бавно огледа компанията. Напрегнатото очакване явно го забавляваше. Той заговори:

— Бих могъл и да не разказвам, тъй като няма почти никаква надежда да ми повярвате. Самият аз, ако някой ми беше разказал тази история, силно щях да се усъмня. Но все пак ще се опитам да ви предам нещата, както бяха, с надеждата да спечеля доверието ви. Всички знаят, че съм човек, абсолютно лишен от всякакво въображение, защото не притежавам способността на интелекта да си представя случилото се не с абстрактни понятия, а с образи. И съвсем не съм в състояние да разкажа правдоподобно примерно за корабокрушение, ако не съм бил свидетел на катастрофата. Казвам го, защото тази история е пълна с онези дребни факти и подробности, които единствени — независимо колко са странни или обикновени, правят събитията правдиви. Имам предвид, че ако във вестника прочетем: „Тази сутрин господин X е прострелян от неизвестен извършител“, няма да обърнем внимание, но ако пише същото с уточнението, че „креватът е преместен, бюрото е изтърбушено, липсват следи от взлом“, то веднага ще привлече интереса ни и веднага ще си го представим картинно…

Бирк замълча. Една от дамите се възползва от това, за да вмъкне следната забележка:

— Разказвайте, стига да не е страшно!

— Страшно ли? — вдигна вежди Бирк. — Не, ни най-малко. Нима е страшно онова, което живее в душите на толкова много хора? — В тона му имаше тъжна сериозност. Всички мълчаха и чакаха. Може би не само аз долавях странното нервно напрежение на Бирк, когато заговори: — Още като млад силно се противях срещу еднообразието. С времето това се превърна в истинска болест, цялото ми същество се стремеше да живее напук, редовно правех необмислени, спонтанни неща, за да разсея меланхолията си. Просто в началото не разбирах причината за своята меланхолия и изпитвах подсъзнателна враждебност към всичко, което се възприема с петте сетива. Всеки от вас, разбира се, е изпадал в подобно кисело настроение, когато всичко наоколо губи смисъла си. За мен обаче това бе постоянно състояние — абсолютна апатия, липса на всякакви радости или тревоги, без емоции, любопитство или съжаление — пълна неспособност да живея пълноценно във времето и пространството, която стигаше дотам, че да бъркам дните и дори да загубвам паметта си. С две думи, бях стигнал до състояние на жив труп. На площада, пред очите ми и посред бял ден, огромен фургон сгази някакво слугинче, аз се приближих като останалата тълпа — но не от любопитство, а съвсем машинално. Гледах неестествено извитото тяло, смазаното в кръв личице, слушах разправиите на кочияша и полицаите, ропота на тълпата, виждах негодуванието и сълзите в нажалените лица наоколо, но оставах напълно безчувствен, накрая им обърнах гръб и си отидох. Регистрирах чуждите емоции, но аз самият оставах безучастен. Край мен животът кипеше с пълна сила, но аз само галванично го отразявах. И всичко това вероятно не би ме тревожило особено, ако не беше неимоверната скука, която ме правеше раздразнителен и нервен. Не можех място да си намеря; роднините с тревога наблюдаваха поведението ми, тъй като губех апетит, слабеех и станах непоносим до степен да създавам непрестанни раздори сред близките и семейството ми.

След серия самонаблюдения установих, че известно удовлетворение ми носят новите впечатления и усещания. Започнах да правя разходки извън града, далеч от сградите, встрани от вече познатото, да търся различните форми, неочакваните нюанси, причудливите комбинации от елементи, за да задоволявам зрителния си живот, който явно променяше настроението ми. Продължавах да се вглъбявам в себе си и стигнах до убеждението, че тъкмо еднообразието, което възприемах болезнено, е несъмнената причина за угнетеното ми състояние. Поисках да проверя това и се върнах към миналото. Там нямаше нищо, което да не са преживявали другите хора, и обратно, нямаше нищо достойно за човешката душа, което да не бях изпитал и аз. Разликата беше само във формата, обстановката и интензивността. Разложих живота си на съставните му елементи и бях поразен от оскъдността на човешките преживявания; всички те не излизаха извън границите на малкото, еднообразно, несъвършено тяло, две-три десетки основни чувства, най-важните от които, трябва да призная, бяха утоляването на глада, задоволяването на любовта и удовлетворяването на любопитството. Последното включваше и жаждата за знания. По това време бях двайсет и четири годишен, а на младини човек е по-склонен към категорични заключения и изводи.

Една лятна вечер — бях полусъблечен заради жегата — взех едно такова твърдо решение. Заредих пистолета си със седем куршума, не написах бележка да обяснявам намерението си — просто нехаех как ще го приемат другите. Вдигнах спусъка, изпънах се като войник на парад, опрях дулото до сляпото си око и в същия миг на стената отляво видях сянката си — това беше последният ми спомен. Сетне конвулсивното свиване на пръстите се предаде на спусъка и аз изпитах нещо, което не се поддава на описание.

В съзнание ме върна рязкото почукване на вратата. Мигновено си припомних всичко — пистолетът, макар и засякъл, предизвикваше в мен невъобразимо отвращение, затова го изритах под масата и отидох да отворя вратата. Беше прислужницата, която ми носеше поднос с кафе. Като ме видя, направо се уплаши. Аз оправдах вида си с безсънието — вече беше ден, значи съм бил в безсъзнание близо седем часа! Изпратих я и се отдадох на размисли — разсъждавах върху преживените чувства. Удивяваха ме ужасът преди момента на дръпването на спусъка и инстинктът, неподвластен на логиката, който ме държеше вкопчен в живота. И двете ми бяха крайно противни, но явно нямаше как да се съпротивлявам. В резултат изпаднах в такова отчаяние, че шест дни не излизах от къщи. Не можете да си представите какво количество алкохол погълнах за това време. Кръстосвах стаята си, люшках се от молитви в богохулства, сменях кикот с рев, покой — с пристъпи на ярост. Разсъждавах на глас и намирах огромна наслада в звуците на собствения си глас, лежах часове наред с усещането за стремително падане, съчинявах мелодии, бях всичко, което може да си представи човешкото съзнание — птица и крал, просяк на църковен вход и тайнствен лилипут, строящ космически кораб.

На седмия ден посред нощ се събудих от необяснима тревога, от която ми настръхнаха косите, и веднага запалих лампата. Освен мен в стаята нямаше никого, а от огледалото на стената ме гледаше собственото ми лице, подпухнало от пиянство, страшно и жалко. Станах и се облякох, подтикнат от безпокойството и от желанието да се раздвижа на чист въздух. Градът бе потънал в сън. Запътих се към Новия мост. Вървях без цел, но бързо, като човек, който се страхува да не закъснее. При моста се спрях и свих в една странична улица, отминавах квартал след квартал и стигнах до пазара. По хлъзгавия от смачкани плодове калдъръм притичваха бездомни кучета. Бях задъхан и уморен, затова седнах на един обърнат сандък да изпуша една цигара. В това време двама души се показаха иззад ъгъла и внимателно се огледаха, като светеха с джобни фенерчета. Стояха само на пет крачки от мен, но не ме забелязваха иззад колоната на навеса на сергията, при която бях спрял. Единият беше с къс жакет и килнато на тила бомбе, а другият — дребен, нервен, с вехто палто и набръчкано като на маймуна лице. Стискаше конвулсивно фенерчето с лявата си ръка и в снопа светлина забелязах, че са пред някаква заключена врата. Дочувах, че си говорят, но не разбирах думите им. В един миг двамата почти едновременно пъхнаха ръце в джобовете и с делова крачка си тръгнаха. Аз, естествено, тръгнах подир тях, за да видя какво са намислили двамата апаши. Не познавах нощния живот и се надявах да ми донесе някакво развлечение. Следвах мъничкото петно на фенерчето, като гледах да не вдигам много шум. Ония отминаха църковния площад и завиха към реката, след което спряха пред една каменна пететажна къща с огромен вход и тихомълком пристъпиха към работа. Скрит зад ъгъла на къщата, можах да видя как нисичкият завъртя с ръце ключалката и се опита да я разбие. Сигурно това не се оказа леко, защото сухото стържене на желязото се повтори пет пъти — ту по-слабо, ту рязко. Другият помагаше, като пъхаше нещо, ниският го взимаше, пъшкаше от нетърпение и отново започваше да стърже. В този миг у мен се появи желание сам да опитам щастието си, да стана крадец за кратко време, да се промъквам дебнешком и да се крия, да разрушавам безшумно, да ходя на пръсти из непознато жилище и да грабя със страх, да тършувам по писалищата и сандъците и предпазливо да се взирам в лицата на спящите през светлата пролука на фенерчето. Без да мисля, се показах от скривалището си и с твърди стъпки тръгнах към входа. Ония като по команда се преобразиха — станаха досущ като нормални окъснели минувачи. Този с бомбето рече на ниския:

— Имаш ли огънче, загубил съм си кибрита…

— Да, заповядай — без колебание отвърна дребният и ми хвърли бегъл поглед. — Уф, къде ли съм го сложил — и припряно взе да се пребърква.

— Кибрит ли търсите? — рекох им аз. — Ето ви, вземете — и им подадох кибритената кутия.

Бомбето я взе и ме изяде с очи. Дребничкият суетливо се поклони и изписка:

— Много сте любезен, господине!

— Да, времето е приятно и никак не ми се прибира. И на вас, нали?

А оня отвърна:

— Времето е приятно, но въздухът с малко влажен и не е съвсем здравословен, по-добре си вървете у дома…

— Ааа, значи ви преча? — усмихнах им се аз. — Тази врата изглежда с много здрава конструкция…

Те се спогледаха тревожно и понечиха да отстъпят в бягство. Аз обаче настоях:

— Вие сте двама, аз съм сам, значи няма от какво да се страхувате, пък и не искам да ви напакостя. Просто съм любопитен и обичам приключенията. Нека тази вечер вляза тук заедно с вас и да открадна за спомен нещо, което ми хареса. Не ме вълнуват скъпоценностите, значи няма да ви ощетя. Пък и може да ви помогна, съгласни ли сте?

Ония двамата моментално си плюха на петите и стъпките им заглъхнаха в далечината. Не се бояха от мене, просто не приеха нахалството ми. Когато останах сам, приближих до вратата и внимателно я разгледах. Беше голяма врата на стилна къща, с бронз и матови стъкла. Драснах клечка кибрит и осветих ключалката; върху нея имаше следи от взлом, медната халка беше свалена и освен това до дръжката на вратата зееха две прясно направени дупки. Машинално натиснах дръжката; за огромно мое учудване, вратата се отвори съвсем свободно както денем. Една минута стоях неподвижно, тъй като не очаквах подобно нещо. Сега можех да се възползвам от плодовете на чуждия труд и ако предпазливостта и съобразителността ми дойдат на помощ, да вляза във всяко жилище. Тази мисъл крайно ме възбуди — да почувствам как би реагирал крадец, да се втурна в неизвестното, което се крие зад чуждия праг. Внимателно затворих зад себе си вратата и полекичка отворих втората, вътрешната. Беше тъмно и тихо, дебелият килим на площадката меко докосна краката ми, сякаш ме подканяше да вървя по-смело. С разтуптяно сърце минах покрай стаичката на портиера, изкачих се по стълбището и се спрях пред първата врата.

И веднага напрежението ми се смени с чувство на умора, примесено с тревожно разочарование. Нямаше с какво да отворя вратата. Без инструменти и ключове — и дори да имах инструменти, не знаех как да ги употребя — трябваше неизбежно да се върна обратно със съзнанието, че съм постъпил като глупак. Значи всичко, станало през нощта, беше безсмислено; целият низ от случайности — пазарът, разговорът между двамата, разбиването на вратата и това, че бях влязъл тук, в спящата къща — всичко се беше случило само за да си изляза обратно, безшумно и незабелязано.

Тази мисъл ми се стори толкова абсурдна, че високо се разсмях. Разбира се, не бях обикновен крадец, иначе вече щях да бъда в друго жилище и да се чувствам там собственик. Не бях крадец дори защото не ме ръководеше интересът, свързан с риска от престъплението. Не исках нищо да открадна; вървях, примамен от тайната, от предусещането за неизвестното зад прага на чуждия живот, тревогата от безсъницата и смътното предчувствие за логическия край. И от това удовлетворение ме отделяше вратата, която не можех да отворя.

— Ако трябва да има край, вратата ще се отвори.

Машинално прошепнах тези думи, но тутакси смисълът им пламна като барут. Наистина още не бях се опитал да отворя вратата! Тогава, примрял от очакване, хванах дръжката и тихо, бавно я натиснах, и дръпнах към себе си вратата. Тя беше заключена.

Новият прилив на възбуда се отдръпна — аз се отдалечих и седнах на перваза на прозореца, краката ми трепереха. Разстроен, без да съм в състояние да предприема каквото и да било, извадих табакерата си и запалих цигара.

Минаха една-две минути; тютюнът постепенно оказваше въздействието си. Вълнението премина, мисълта ми течеше по-спокойно, но също така напрегнато и рязко, с болезнена яснота се появяваше всяка дума, като че ли отпечатана буква по буква. Какъв може да бъде краят? Представих си, че вратата е отключена и аз бродя из тъмните стаи. Антрето, гостната, салона, кабинета, спалнята и кухнята — ето пространството, което можех да обиколя и да видя познатото — обстановка на средна ръка хора; най-вече лицата на спящите. И така, като постоях около пет минути в тъмното с риск да бъда заловен като разбойник, трябваше да си отида тихо и предпазливо като същински крадец. Оттук можеше да се направи изводът или че влизането ми е било безсмислено, или че няма да има край. И макар че явно разсъжденията ми бяха правилни, глухата ярост ме поведе напред. Пристъпих с дръзкото отчаяние, със страстното желание да вляза и да се убедя, че няма нищо. Логиката ме довеждаше до безсилие, разсъждението — до отказ, премислянето — до безизходица. За няколко секунди преживях двубоя между съмнението и увереността, иронията и екстаза, страха и трепета. Накрая твърдата решимост взе връх и прекрати двубоя. Чувствах се омаломощен, но уверен в успеха. Стоях на прага на чудото. Стоях пред всичко и пред нищо. Тогава против волята ми, несъзнателно, като собственик, извадих ключ от страничния си джоб. Моментът, когато ми се стори, че всичко това вече е било, странното дежавю, беше краткотраен като полъх от криле на птица. Потънал в мисли, замрях в очакване. Ключът беше в ръцете ми — малък метален ключ, за който със сигурност знаех, че ще пасне. Увереността ми беше толкова голяма, че дори не се учудих, когато го пъхнах в ключалката, а той прищрака меко, със странно познат звук. Вълнението ми беше толкова силно, че трябваше да овладея пристъпа на сърцебиенето. После отворих вратата и като прекрачих вътре, попаднах в спарена тъмнина. Направо имаше коридор — знаех го, усещах теснотата, макар да не докосвах стените. Тръгнах по него като в сън, без да паля кибрит, воден от инстинкта, и когато направих десетина крачки, разбрах, че трябва да спра. И сам не знаех защо, просто тялото ми по навик се насочваше направо, където, по смътно мярнало се убеждение, трябваше да се намира врата. Вървях на пръсти, със затаен дъх, ала съвсем уверено… Машинално се обърнах надясно, протегнах ръка, напипах врата и тогава за втори път — неуловимо като следа от изстрел — ме проряза споменът, че всичко това вече е било, че този момент го е имало. По същия начин, но кой знае кога, бях стоял в коридора и бях напипвал вратата. Ужасен страх парализираше крайниците ми. Ясно, с цялото си същество чувствах, че сега ще се случи нещо невъобразимо, абсурдно, невъзможно. С разтреперани ръце извадих клечка кибрит, запалих я и преди да се огледам, затворих неволно очи. Не помня колко време съм стоял така, но когато пламъкът се приближи до пръстите ми и болката от опарването ми напомни, че пак ще стане тъмно — погледнах и в същия миг клечката угасна, тлеейки с крива искрица. Но в краткия миг видях, че на стената вдясно действително има врата и че аз стоя в коридор. Тогава разтворих широко вратата, влязох и отново светнах. Това беше моята стая; всичко, като започнеш от мебелите и свършиш с дребните украшения на камината — беше мое: картините, пердетата на прозорците, книгите, съдините, подът, таванът, тапетите по стените, писмените принадлежности — всичко това ми беше по-познато от собственото лице. С натежало сърце, безпомощен да съобразявам каквото и да било, аз обходих всички ъгли и всеки предмет, който виждаха очите ми, беше мой. Нямаше нито една вещ, способна да пропъди кошмара от чудовищното сходство. Бях си у дома. Вкопчих се за последната отчаяна надежда — отидох до леглото, дръпнах одеялото и видях спящ човек. Този човек бях аз. — Тук Бирк спря да говори, сякаш да подреди спомените си. Последните му думи накараха мнозина да се спогледат. Той продължи: — Излязох на стълбището, спуснах се при портиера, събудих го и видях съненото, бръснато, познато лице. Овладях се и го помолих да отиде в стаята ми, да я огледа и да се върне. Той се подчини, малко учуден; помня, че шляпането на чехлите му ми достави огромно удоволствие. Подир минута се върна и помежду ни се завърза следният разговор:

„Разгледахте ли стаята?“

„Да.“

„Имаше ли някого?“

„Не.“

„Видяхте ли и в леглото?“

„Да.“

„Кой беше в него?“

„Никой, беше празно.“

„Сега — казах аз, — бъдете така добър да погледнете входната врата.“

Още по-изумен отпреди, той излезе на тротоара. Чувах суетенето му, нещо си мърмореше, нещо тракаше… И изведнъж се провикна:

„Тук е имало крадци! Вратата е разбита!“ — Последва куп ругатни.

Тъй като Бирк замълча, аз го запитах:

— После прибрахте ли се?

— Не — рече той, — нощувах в хотел. Можех да се прибера, естествено, ала трябваше да се успокоя…

— А после? — попита журналистът с очакване. — Какво се случи после?

— Нищо — отвърна замислен Бирк. Изглеждаше уморен и сега подпря с ръка главата си. Повече не му задаваха въпроси, но в общото мълчание тегнеше неясно очакване.

Най-сетне домакинът каза:

— Историята ви действително е извънредно интересна. Пълна е с напрежение, експресивност и… и…

— И скръб! — добави жената, която бе помолила да не се разказват страшни неща.

P. S. Когато записах този разказ, стигнах до убеждението, че дамата се е излъгала в предположението си, че в историята на Бирк има елемент на скръб. Този мъж беше известен на всички ни като много богат земевладелец, пътешественик и чревоугодник. Наистина, никой нито веднъж не беше го уличил в лъжа. Но как да гарантирам, че не му е хрумнало желанието за ловка и всъщност невинна мистификация? Странно е също, че той говореше за себе си като за човек, лишен от въображение; според мен мястото в разказа му, където мечтае пред заключената врата, доказва обратното. Още по-подозрителни са думите му в самото начало: „Самият аз, ако някой ми беше разказал тази история, силно щях да се усъмня. Но все пак ще се опитам да ви предам нещата, както бяха, с надеждата да спечеля доверието ви“. В негова полза говори само едно: той нито веднъж не се усмихна.