Лафкадио Хърн
Погребаната тайна

Преди много години в далечната провинция Тамба живял богат търговец на име Инамура Генсуке. Имал дъщеря на име Осоно — била хем умна, хем красива, затова търговецът си рекъл, че ще е грехота да пропилее достойнствата й само с началното образование на селския даскал. Първо я отглеждали верните му слуги, а сетне я изпратил в Киото, за да получи там по-изискано обучение, да придобие маниерите на столичните девойки и да опознае светския живот. Като завършила образованието си в Киото, Осоно се омъжила за изгодна партия — търговеца Нагара, приятел на семейството от години. Младите живели щастливо цели четири години, през които им се родило и прелестно момченце. Ала на четвъртата година от сватбата Осоно се разболяла и умряла.

Ден след погребението й невръстното дете на заранта разказало, че през нощта майка му се е явила в стаята на горния етаж, погледнала го ласкаво и му се усмихнала. Детето споделило още, че тя не продумала нито дума, затова то се изплашило и избягало. Слугите в дома на Нагара се качили в посочената стая — спалнята на покойницата, но не открили нищо. На следващата нощ историята се повторила. Затова бащата наредил на своите хора да дежурят в спалнята на Осоно и да го известят, ако нещо се случи.

Още същата вечер след полунощ в спалнята на починалата под бледата светлина на кандилото и свещите се явил смътен силует. В очертанията му слугите разпознали господарката си, която стояла пред скрина, в който все още лежали дрехите и накитите й. Лицето и тялото донякъде се виждали добре, а надолу фигурата изтънявала и почти се губела като призрак. Цялото същество излъчвало странна, прозрачна светлина, като блещукащо отражение във водна повърхност. Слугите много се уплашили и хукнали презглава към покоите на господаря. Нахълтали и един през друг взели да обясняват. Търговецът Нагара и майка му се зачудили какво да направят. Накрая възрастната жена предложила:

— Смятам, че като всяка нормална жена Осоно все изпитва сантимент към вещите си, може би й се иска да се издокара с някой от накитите или с дрехите си. Сигурно е дошла да им се полюбува или пък да се опита да си ги вземе в отвъдното. Затова най-добре е да ги дарим в местния храм или да ги раздадем на други хора. Сигурна съм, че ако сторим така, духът й ще намери покой.

Търговецът се съгласил, послушал майка си и накарал слугите да опразнят чекмеджетата на скрина. Рекъл им да отнесат всички вещи на покойната му съпруга в близкия храм. Ала през нощта призракът на Осоно отново се върнал и отново гледал втренчено към скрина. Дошла и на следващата, и на по-следващата нощ, и така всяка нощ, докато къщата не се превърнала в обител на страха.

Тогава свекърва й отишла в храма, разказала всичко на настоятеля и го помолила за съвет. Той бил учен и мъдър старец, известен с името Дайген Ошо. Когато я изслушал, мъдрецът рекъл:

— Явно в този скрин има нещо, което не й дава покой в смъртта. Нещо в скрина или край него. Потърсете по-внимателно!

— Но ние изпразнихме всички чекмеджета, вътре не остана нищо! — възразила свекървата.

— Ако искате, довечера ще дойда у вас, за да бдя в тази стая и преценя на място — предложил настоятелят. — Но ако се съгласите, ще трябва да наредите на слугите да не ме безпокоят, докато съм вътре. Въобще никой да не влиза, освен ако не го повикам.

Старата жена се съгласила и след залез-слънце настоятелят Дайген Ошо отишъл в дома им. Качил се в стаята и останал доволен от всички приготовления, които били направени за бдението на покойната. Настанил се удобно и се отдал на молитви и медитация. Минало известно време и наближило полунощ. Нищо не се случвало. Дайген Ошо извадил свещените сутри и почнал да ги чете. Не след дълго призракът на Осоно внезапно се очертал пред скрина. Ошо погледнал въпросително. Тя не помръдвала, само гледала втренчено в шкафа и очите й излъчвали необясним копнеж. Настоятелят изчел една заупокойна сутра, сетне се обърнал спокойно към привидението:

— Здравей, Осоно! Аз съм монах. Тук съм, за да ти помогна. Разбирам, че в този скрин има нещо, което те кара да се връщаш за него всяка нощ. Разбирам, че без него няма да намериш покой. Насочи ме и ако желаеш, аз ще намеря тази вещ вместо теб!

Сянката кимнала леко, сякаш в знак на съгласие. Настоятелят станал и отворил най-горното чекмедже. Било празно. Той отворил едно след друго и второто, и третото, и четвъртото, претърсил ги, погледнал внимателно и зад, и под тях, но не открил нищо. А призракът стоял там все така непоколебимо. Монахът отново огледал всичко, но не виждал и следа от скрит предмет. „Какво ли може да е?“, запитал се настоятелят. И тогава съвсем случайно му хрумнало да провери под тапицерията на чекмеджетата. Пак отворил първото — нищо. Във второто и третото — също. Ала в подплатата на най-долното напипал лист хартия. Повдигнал внимателно облицовката и извадил писмо. Монахът се обърнал към призрака:

— Това ли не ти даваше покой, Осоно? — попитал той.

Силуетът на покойната кимнал с глава, а погледът не се откъсвал от писмото.

— Предполагам, че е твоя тайна, която не искаш да излезе наяве?

Призракът кимнал.

— Да го изгоря ли вместо теб? — предложил мъдрецът.

Вместо отговор привидението приклекнало в поклон.

— Добре, ще го изгоря и никой няма да го прочете. Никой освен мен, а аз ще отнеса тайната ти в гроба — обещал монахът. Призори напуснал стаята, а на всичките обитатели на дома, които го чакали долу, обяснил: — Вече няма да се тревожите, няма от какво да се безпокоите. Тя повече няма да се върне. Никога повече.

Така и станало.

А монахът удържал на думата си и изгорил хартията. Било любовно писмо, което девойката получила по време на учението си в Киото. До края си настоятелят на храма отказвал да разкрие съдържанието му и тайната била погребана с него.