Петър Мутафчиев
В кои земи е живял и живее българският народ

Българският народ вече има едно държавно съществувание от 1200 години. Тази година ние празнувахме хиляда годишнината от смъртта на Симеон, от времето, в което България бе не само една голяма държава, но и огнище на култура, което в продължение на векове пръскаше лъчи по целия славянски свят. Ние всички знаем какво представляваше българската държава по времето на Симеон. Мнозина от нас навярно съжаляват, че днес нейните граници са неизмеримо по-тесни от тия в Симеоновото време. Малцина обаче си дават сметка, а и малцина могат да знаят, че след хиляда годишно съществуване българският народ в количествено отношение днес представлява нещо много по-малко, отколкото тогава. За един период от хиляда години нашият народ не само че не се е увеличил, напротив, той е изгубил твърде много; изгубил е население, изгубил е земи, в които тогава живееше и в които сега няма помен от никакви българи.

Нека да проследим този процес, при който българщината се е губила, да разгледаме де, кога и как е ставало това бавно, но неспирно топене на българското племе.

Едно едностранчиво схващане е, че българската народност е създадена от прабългарите, които в 679 г. се явиха на юг от Дунава. Етническото единство, етнографската основа, върху която се създаде и разви българският народ, съществуваше още години преди Аспарух да се яви на Балканския полуостров. В науката е установено, че всички славянски племена, които във времето на Борис, на Симеон, на Самуил, в епохата на най-голямото разширение на българската държава, влизаха в нейните предели, или се намираха вън от нея на юг, образуваха в етническо отношение едно цяло, отлично от племената славяни, които изобщо не можем да наречем с името българи. Науката стои на схващането, поддържано от всички безпристрастни изследователи, че тук, на Балканския полуостров, във времената на славянските преселения са се настанили, собствено казано, два народа: от една страна племената, които по-късно влязоха в общото етническо цяло, наречено сръбски народ, и от друга страна, тъй наречените български славяни. Науката днес може с приблизителна точност даже да определи границата, която в миналото делеше тия две славянски сродни, но все пак твърде различни етнични групи. Данните за това са из областта на филологията и предимно от тая на топографската ономастика. Въз основа на тях ние можем да кажем, где е границата, която в дълбокото средновековие е деляла сръбското племе от българското.

За историка, който се рови в миналото на Балканите, няма никакво съмнение, че от Черно море до бреговете на Албания е обитавала една хомогенна, еднаква по бит и език компактна маса, която е образувала това, що се нарича българско славянство. Именно него българските царе, в течение на многогодишната история на нашия народ, се стремяха да обединят в една единна държава. В нашите учебници по история твърде малко внимание се обръща на този факт. Нашите големи царе се представят неведнъж като хора, които са водили войни за химери, за владението на Цариград. Този възглед е погрешен. Обединението на българското славянство бе възможно само в борба срещу Цариград, а даже и при най-голямото разширение на българската държава, тя не успяваше да прибере в границите си всички части на това славянство, което етнически и битово спадаше към българската народност.

Може би някои от вас ще ме обвинят в шовинизъм, когато кажа, че части от него живееха в най-южните предели на днешна Гърция и в Пелопонес. За тия славяни имаме доста много известия от миналото. Пелопонеските славяни са живели в периода от VII в. до началото на IX в. като едно население съвършено независимо от правителството на Византия. Това пелопонеско славянство едва в началото на IX в. почна да се поддава на натиска на византийската власт, а заедно с това — на асимилационната дейност на гръцката култура и на гръцката църква. В 807 г. след едно голямо нападение срещу град Патра то бива разгромено. Все пак, този разгром не го изличава съвсем. Две славянски племена, милинци и езерци, се срещат в известията за Пелопонес и през по-късната епоха. До 940 г. те са още свободни и едва през това време биват принудени да плащат данък на византийския император. За тях имаме известия даже до XIII в., когато вземат участие в борбата срещу франкските барони, настанени в пелопонеските земи след 1203 г. Сведенията за пелопонеските славяни не престават дори и до XV в. Едва в този момент за тях изчезват всякакви вести. И днес обаче от това изчезнало пелопонеско славянство са останали много следи; и тия, които би разгърнали картата на нова Гърция, ще намерят в нея реки, градове, села, планински върхове, чиито имена са чисто славянски.

Асимилацията на това южно пелопонеско славянство се засилва особено много, когато в XV в. в южна Гърция нахлуват многолюдни тълпи албанци.

За българско славянско население, което е живяло и в северната част на днешна Гърция, главно в Тесалия и Епир, имаме твърде много известия. През VII–VIII в. Тесалия е била населена от едно славянско племе Велигостичи; известен е и един негов княз — Окомир. Един византийски автор от X в. казва, че някогашните Мирмидонци, над които в Тесалия владеел Ахил, носили името българи. Това не значи, че старото гръцко население в Тесалия беше българизирано, това значеше само, че земите на това население в Тесалия в X в. вече били обитавани от българи.

Войните, които Самуил водеше на юг, походите, които предприемаше в Тесалия, не бяха следователно опити на една безогледна завоевателна политика. Напротив това бе стремлението на един владетел, който искаше в границите на своята държава да включи част от своето племе, което оставаше дотогава вън от тези граници.

За българското население в Тесалия имаме известия и от епохата след Самуил. Кекавмен, един византийски автор от втората половина на XI в., разказва за въстанието на тесалийските българи и куцовласи срещу тогавашната византийска власт. В една грамота на византийския император Андроник II, от края на XIII и началото на XIV в., се споменават българите и власите като население от епископията на гр. Стагн, Тесалия. Според едно турско летописно известие в 1423 г. гърците от Лариса повикали на помощ турците срещу местното българско население. Вие виждате, това старо население вече не само славянско, но и нито името българи, се запазва в Тесалия през цялата епоха на средните векове, за да доживее до началото на новото време. Окончателното асимилиране и изчезване на тесалийските българи става едва през епохата на робството, едва през XVI и XVII векове.

Закрепен достатъчно в тази област, гърцизмът вече през същата епоха на робството почва да настъпва на север към компактното българско население, което обитавало най-южните предели на Македония. През течение на век и половина (XVII и XVIII векове) бива погърчено почти всичкото население из басейна на р. Бистрица. Околиите Населишка и Гребенска, които преди два и половина века са имали чисто българско население, са днес населени само от гърци; там няма нито един човек, който да говори български. И там обаче като паметници на изчезналата в тях българщина са многото типографски имена, имената на селища, на реки, на планински върхове, които всеки от вас може да прочете в съвременните карти.

От долината на р. Бистрица гърцизмът през същата тази епоха се разпространява още на север и обхваща планинските земи, които делят тази долина от котловините на Леринско и Воденско. Градът Негуш, който до преди половин век е имал повече от 2000 български къщи, в 1913 г., преди обезбългаряването на тези краища, вече беше изгубил своето българско население. Също така е и с гр. Бер.

В Солунското поле, което в средновековието е носило българското название Сланица, българският елемент — въпреки всички превратности и въпреки грамадното културно влияние на Солун, който през цялата епоха на средновековието представял един колосален казан, в който се претопявал българският елемент — запазва своя български характер през цялото средновековие и през цялата епоха на турското робство. И то не затова, защото българският елемент в Солунско имаше тази съпротивителна сила, която липсваше на българското население на югозапад от него, а защото тук се намеси един външен фактор. Това бяха турските земевладелци, бегове, в богатото Солунско поле. Те бяха взели под свое покровителство тамошното българско население, което живееше като ратаи в техните чифлици и го закриляха от гръцката пропаганда и от гръцката асимилаторска дейност.

Обаче не тъй щастлива беше съдбата на друга една част от българското племе, което обитаваше земите на запад от Солун, в Халкидическия полуостров, Лагадинско и Круша планина. За тамошното славянско население, също така част от голямата славяно-българска маса, населяваща и източните, и югозападните предели на Балканския полуостров, имаме твърде много сведения от стари исторически извори.

В Халкидики, изобщо на изток от Солун, е живяло голямото и твърде войнствено славянско племе ринхини. Те са били известни в миналото като смели пирати войници. Заедно със славянските племена от югозападна Македония и Тесалия, те не един път нападали Солун. Техните малки флотилии кръстосвали Мраморното и Егейско морета. Срещу ринхините и струмците, които живеели из земите по долното течение на р. Струма, били насочвани през VII-VIII в. не един път походите на византийските императори. Въпреки всичко това, въпреки обстоятелството, че голяма част от тях още в ранната епоха на средновековието бяха отвлечени и заселени като колонисти в Мала Азия, Халкидики успя да запази своя славяно-български характер през цялото средновековие. От Халкидики произхожда най-старият паметник на славянското глаголическо писмо. За халкидическите славяни българи имаме известия дори и от XVI в. Един французин, който в 1505 г. посетил Халкидическия полуостров, разказва, че по-голямата част от работниците в тамошните рудници са българи.

Погърчването на това българско население в Халкидическия полуостров започва през епохата, в която се извършва погърчването и асимилацията на нашите сънародници на югозапад от Солун, именно през XVI в. Обстоятелството, което усили тук този процес, беше настаняването на турските номади, тъй наречените „коняри“ в планините на север от Халкидики. Чрез тях българското население в Халкидики бе откъснато от голямата българска маса, която населяваше областите към Беласица планина, и по такъв начин то бе оставено само на себе си. Гърцизмът срещу Халкидическия полуостров настъпваше от бреговете на морето и откъм Солун. Вече към края на XVIII в. в южната половина на Халкидическия полуостров нямаше вече никакви българи. Пътешественици, които са посещавали тези места, уверяват, че до неотдавна сред част от населението им са запазени български обичаи, а жените и момите пеят български песни, без да разбират тяхното съдържание. Завладял целия южен Халкидики, гърцизмът през XIX в. продължава настъплението си и на север. Процесът на погърчването тук, благодарение на редица обстоятелства и усилената гръцка пропаганда, почва да се развива извънредно бързо и вече към края на XIX в. и в областта на езерата Бешик и Болбе почти не беше останало българско население.

Малко по-друго беше положението в Серско. Както по-горе споменахме тук от началото на средновековието живееше племето струмци. На изток от него бяха земите на друго славянско племе, смоляни, което обитаваше и част от Родопските планини. Срещу тия две племена, както и срещу ринхините, бяха насочени още през VII и VIII в. експедициите на византийските императори, които се стремяха да създадат една сигурна връзка между Цариград и Солун. С десетки хиляди струмци и смоляни през VII и VIII векове биват изселени от своите земи и настанени в Мала Азия. Колко многобройни са били тия славянски маси, пренесени отвъд протоците, можем да си съставим представа от това, че още в VII в. Византийската империя набирала сред тях армия от 30 хиляди души. Въпреки тоя насилствен емиграционен процес на славянското население, което е обитавало в Струмско, в Серско и по-нататък, към долината на р. Места, българският елемент се запази там. Причината е тази, че празнините, образувани било от византизацията, било от насилственото изселване бивали запълвани чрез нови притоци от българи, които се спускали от планинските области на Пирин и Родопите. По такъв начин Серската област запазва своя български облик не само през средните векове, но и през по-късно време. Тук за средновековния период имаме и изрични свидетелства: например един византийски автор от началото на XIII в. говори за „българските окръзи около Серес“.

За епохата на турското робство доказателства в това отношение ни дават документите, които по време на Балканската война бяха намерени в митрополията на града Серес и в архивата на Кукушкия манастир. От тях се вижда, че мнозинството християнско население в Серес през XVII–XVIIІ в. е било българско. Срещат се даже свещеници, които носят национални български имена — например името Пенчо. Етническият български лик на Серската област, следователно, се запазваше благодарение на притока на живите елементи, които слизаха от Родопите и Пирина. Този приток продължаваше даже тогава, когато равнините беломорски във времето на турското нашествие бяха безмилостно опустошавани от завоевателите. Същото беше положението в западна Тракия и в Дедеагачката област. Там обаче се намесиха други обстоятелства, които не допуснаха тия земи да запазят своето българско население. Известно е, че до самата Балканска война населението на Гюмюрджинската област и голяма част от Тракия бе твърде рядко. Причината за обезлюдяването на тамошните земи се криеше в обстоятелството, че те бяха понесли тежки жертви в епохата на турското нашествие. По-късно, когато бяха мохамеданизирани родопските българи и се създаде голямата помашка група в Родопите, тези помаци образуваха един заслон, който не позволяваше на останалото българско население в Родопите да се свлича към Беломорието. Въпреки това обаче българщината от Родопския край успя тук или там да проникне през мохамеданската завеса и се свлече към Беломорската равнина и към Гюмюрджинско. Там преди 1913 г. имаше запазени български села. Много повече от тях обаче бяха напълно погърчени. Тяхното погърчване също така бе извършено в периода от XVII и XVIІI, а от части и през XIX векове и се дължеше на влиянието на гръцката църква, на организираната гръцка пропаганда, направлявана от Цариград.

Наскоро след Балканската война един наш книжовник, който беше обиколил тези места, ми показа един доклад на гръцки училищен инспектор от гр. Дедеагач. Този последният излага до своето началство в Цариград — знаете, че в Тракия гръцките училища бяха под ведомството на Цариградската патриаршия — начините и средствата, чрез които би могло да бъде ускорено погърчването на българщината из Дедеагачкия край. Той съветваше да се изпращат там жени за учителки, които да се омъжват за местни хора, да създават по този начин гръцки гнезда, които от своя страна ще въздействуват на останалото население. Ако българщината, прочее, в Гюмюрджинския и Дедеагачкия краища беше тъй много намалена, това се дължеше на мохамеданизирането на родопските българи, на влиянието на гръцката култура, която проникваше от беломорското крайбрежие, и на организираната гръцка пропаганда.

Положението в източна Тракия и Одринско се различава от това, което изложих досега. Има данни за източна Тракия, Одринската област, долното течение на р. Марица и земите по на изток още през време на славянското преселение са били заети от славяни от същата група, към която принадлежаха техните братя от северна Тракия или зад Балкана. Известно е например, че в VIII в. един от князете на ринхините, които обитаваха в Халкидическия полуостров, бива хванат измамнически от гърците и изпратен в Цариград. Оттук той успява да избяга и се скрива всред славяните около гр. Виза. Тогава, следователно, из тия земи е имало доста много славянско население. Обаче източна Тракия беше изложена твърде рано на влиянието на Цариград. Тя бе и главната военна база при борбите им срещу българите; в нея се водеха най-много войни между българите и византийците; тази земя видя най-рано нейното население да се разредява. Славянските поселници там, от друга страна, се почувствуваха най-рано притеснени от византийската култура и най-рано застрашени в особеностите на своя бит, а преди това в своята политическа самостоятелност. И докато за другите славянски племена в Балканския полуостров имаме известия, за славянските племена, които обитавали източна и южна Тракия нямаме абсолютно никакви вести, факт, който показва, че тяхната племенна организация е била твърде рано унищожена. Все пак обаче славянството продължава да живее и в тези земи още много векове под ред. Във всеки случай, в края на XI в. и в началото на XII в. имаме сведения, че в земите около Долна Марица, Дедеагачко са живели българи. Тогава в края на XI в. бил основан при Долна Марица манастирът Вира. Когато започват турските нападения, неговите монаси го укрепяват със стени, населението от околните места почва да дири убежище в него, заселва се и образува днешния град Фере. В акта за основаването на този манастир се изброяват села из околността с чисто славянски български имена. Това показва, че в края на XI и XII векове земите около Долна Марица все пак са пазили своето славянско население.

Страшното бедствие за тамошния български елемент започва от втората четвърт на XIV в. с нашествието на османските турци. В продължение на цели десетилетия, преди турците да станат господари на Балканския полуостров, тия области на източна и южна Тракия биват изложени на безмилостни изтребления. Турците отначало идвали от Мала Азия на малки отряди, плячкосвали, грабили, отвличали населението и се връщали наново в Азия. Още повече се усилват бедствията на тракийското население при византийските междуособици, борбите за престола, отначало между двамата Андрониковци, а в 40-те години на XIV в. между Йоан V Палеолог и Йоан VI Кантакузин. Всеки, който би се вчел в сухите описания на съвременниците относно тогавашните събития в източна и южна Тракия, ще дойде сам до заключението, че при тия условия, изобщо при тия събития, чиято арена са били ония области, не е било възможно да се запази там селското население в полетата. Дори самите градове са били превърнати в развалини. Не са никак чудни думите на един западен пътешественик, Бертрандон де ла Брокиер^[1], който в 1423 г. е минал през тия области на път от Цариград към Солун. Той разказва, че от Родосто дори до Серес той не е намерил нито едно запазено селище и стряха, под която да нощува. Тук-таме из полуразрушените градове той можел да види оцелели жители, живеещи с това, което войните и грабежите са могли да им оставят. Това страшно обезлюдяване на Тракия ще ви обясни, защо цялата тази област и в днешно време се явява като земя, в която не са запазени никакви следи от славянска топонимия. Защо тук, с много редки изключения, селищата носят турски имена. — Защото, когато турците се настаняват в тия места, от старото население не е било останало почти нищо.

Като турска етническа област остава Тракия, южна, източна и западна, дори до XVII–XVIII в. Епидемиите, на които турското население даваше изобилни жертви, а така също и войните, които Османската империя водеше, донесоха масово обезлюдяване, за втори път вече, на тия земи. И тогава българското население, което бе намерило убежище в съседните планини — Странджа, Източния Балкан отново започна да се стича на юг и да запълва опразнените полета. Този поток създаде вече един нов етнически, за втори път български облик на полетата на източна и южна Тракия. И сигурно българският характер на тия земи би се не само запазил, би се даже засилил, ако една нова катастрофа не беше сполетяла тамошните българи — това бяха войните между Русия и Турция, главно войната в 1827–1828 г. Русите тогава стигнаха Одрин и южна Тракия.

Българското население посрещало русите като свои освободители, давало им съдействие и затова когато, след сключването на одринския мир, армиите на Дибич трябваше да се оттеглят, започна масово изселване на южнотракийските българи. Те знаеха, че ако останат в земите си, чакаше ги турски меч. Това население отиде с русите, за да се пръсне из Молдова, Влашко и Малорусия. Южна Тракия бе отново обезбългарена.

Благодарение обаче на това, че планините продължаваха да съхраняват своя български елемент и непрекъснато го изпращаха към полетата, благодарение на пословичната българска плодовитост, Одринска Тракия след няколко десетилетия успя в значителна степен да си възвърне своя български вид и до последната Балканска война болшинството от населението й си остана българско.

Но в последния век на турското владичество българският елемент се засилва даже и в земите, които лежаха още по на изток, из самите околности на Цариград. Благодарение на кърджалийските вилнежи в днешната южна България голяма част от нейното българско население трябваше да търси убежище в места, гдето би се чувствувало повече закриляно от централната власт. Такива места, естествено, бяха земите около Цариград, гдето кърджалиите не смееха да се явяват. По такъв начин, в края на XVIII и в началото на XIX векове се създадоха многочислени български поселения в Чаталджанско, около Деркоското езеро и около Родосто. Обаче българският елемент, който се стичаше в Тракия през XVII и XVIII векове, българите, които бяха останали в тракийските земи и след епохата на Руско-турската война в 1828–1829 г. и тия, които прииждаха, за да увеличат тяхното число, трябваше и тук да търпят поражение от гръцкото културно и народностно влияние, да намаляват поради гръцката асимилация.

Тия, които по време на Балканската война са били в голямото село Фенер, недалеч от Чаталджа, и са ходили в неговите гробища, може би са срещали в тях кръстове с български надписи и български имена. В 1912 г. това село беше погърчено. Същата участ са имали редица други села из онази област. Селото Белград, близо до Деркоското езеро, е било образувано от преселници из България. В него през Балканската война нямаше абсолютно никакъв българин.

Следователно процесът на асимилацията, въпреки непрекъснатия приток на български преселници от северните земи, бе тъй траен в южна и източна Тракия, че обезбългаряваше цели селища с българско население. И тия, които преди войната са били в Одрин, знаят също така, че голяма част от неговото население е от български произход. Както в средните векове в Солун, тъй също и в ново време Одрин бе дълго време един грамаден казан, в който всичко българско, що отидеше там, трябваше да загуби своята народност. Голяма част от населението в Одрин, според разказите на одрински жители, не е нищо друго, освен преселници из балканските градове Клисура, Карлово, Жеравна и пр., дошли като работници занаятчии, оженени за гъркини и забравили своята народност. От градовете като Одрин и Лозенград, дето по този начин се изгубваше българщината, гърцизмът пъплеше към полетата, за да завладее и тях. Имаме сведения, от които ясно може да се констатира как градове или селища в южна и източна Тракия, които в миналото са били български, през Балканската война нямаха никакви българи. Прочутото във войната през 1913 г., село Ескиполос, според едно съобщение на един турски пътешественик в XVII в. е било населено само от българи. Нашите войски в 1912 г. намериха там само гърци. Градът Виза, според съобщението на един руски пътешественик от средата на XIX в. е бил в двете си трети български град, в 1912 година бе вече напълно погърчен. Имаме сведения, че в Родосто през същото време е имало 8000 българи; в Балканската война в Родосто не можеше да се намери българин. Вижда се, следователно, как гръцката асимилация поглъщаше всичко това, което е наше. Родните балкани изпращаха там на юг силно, здраво българско население, за да се претопи от гърцизма и да стане от своя страна агент за погърчването на нови маси наши сънародници.

От изложеното се вижда, че през хилядолетното ни съществуване българщината в южните балкански земи е била подложена на една непрекъсната асимилация. Едно свидетелство за упоритостта на българското племе е, трябва да бъде подчертано това, че то, въпреки всички превратности на съдбата, въпреки всички нещастия и стихийни бедствия, успява да се запази в най-южните балкански земи до епохата на турското нашествие и на много места го преживява, за да бъде подложено на усилена асимилация в последните два века от съществуването на турската империя. Силите, които съдействуваха за обезличаването на българския национален колорит на ония места, бяха от най-разнообразно естество, но не на последно място тук действуваше съзнателната гръцка пропаганда, гръцката църква, по-силната гръцка култура.

И ние се поддавахме на това въздействие в епохата на робството, защото българският народ беше изгубил самосъзнанието си, нямаше водачи, нямаше кой да го упътва, да го научи да пази себе си, да пази народността си.

Горе-долу също такива изпитания постигнаха нашия народ в западните покрайнини, в които се беше настанило българското славянство. Нам е известно от историята, че цар Борис е владял голямата част от Албания, че тя е влизала в границите на България и през времето на Симеон и Самуил. Може би мнозина са си казвали: какво са търсили тия наши царе в албанските земи, какъв смисъл е имало да се включват в пределите на българската държава тия голи неплодородни области, планински чукари? То е било заради това, защото голяма част от днешна Албания, цялата средна и южна Албания, в онова време беше обитавана от население, чийто произход бе еднакъв с тоя на всички ония, които живееха из широките земи на тогавашното българско царство. За нуждите именно на това славяно-българско население, зад Охридското езеро, Борис беше изпратил там Св. Климент като учител. Дейността на Климент се простира в земите на югозапад от Охрид и Преспа чак до гр. Авлона. Познато е, че в същите места е действувал и другарят на Климент, Св. Наум. За българския характер на ония земи в даденото време ние имаме редица доказателства. На първо място, това е тяхната славяно-българска топонимия. Мнозина ще си кажат: как тъй? Та нима тия земи не са могли да бъдат населени от сърби, които бяха заели северозападния дял на Балканския полуостров? Та нима не сръбски, а български племена са заселили Албания? Филологията разполага със средства да различава едни езикови остатъци от други и тя констатира, че тия остатъци, запазени в топонимията на средна и южна Албания, са от български, а не от сръбски произход.

Съжалявам, че времето не ми позволява сега да се спра по-подробно на тоя въпрос. Бих казал само едно. Из ония албански земи намираме и днес местни имена, в които е запазено старото българско изговаряне на големия юз (Ѫ) като он и като ън. Има и днес там селища с названия например Ръмбец. Ако в говора на славянското население на Албания се е чувал звукът на големия юз, който липсва в сръбския език, това показва, че то е било не сръбско, а българско. Изговорването на старославянските местни имена в Албания със старото е двойно, като я, а не като е, както то се произнасяло в сръбския език, показва, че тия имена в Албания са завещани не от сърби, а от славяно-българи.

Има и исторически данни, които говорят за българщината в ония земи. Ако Албания в средните векове, X и XI векове, би била населена от албанци, ние не бихме могли да си помислим отчаяната борба, която водят последните защитници на българската независимост в XI в., когато Самуил беше в гроба, а неговата държава унищожена. Вие си спомняте, че там някъде, в планините на днешна Албания, сложи главата си последният борец за свободата на България — Ивац.

Дори и след като със Самуиловото царство беше свършено вече, от втората половина на XI в. имаме сведения за съществуването на българи в албанските земи, и за това че тамошният български елемент пазеше живо своето национално съзнание. Един пример от това време е въстанието в Драч в 1040 г., което беше съборило тамошната византийска власт и беше издигнало за български цар болярина Тихомир.

Албанците като жители на днешна северна, средна и южна Албания започват да се споменават в историческите известия на средновековието едва от втората половина на XI в. Учените са наклонни да приемат, че албанската националност се е създала в днешна северна Албания, а отчасти в земите на днешна Черна гора. От XI в. започва свличането на албанците на юг. Земите, които дотогава са заемани от старобългарското население, постепенно биват връхлетявани от тях и в епохата, когато не съществуваше българската държава, за да брани българското население, то ставаше плячка на нахлуването на тези сурови планинци.

От средата на XI в. в продължение на век и половина или два, албанците се налагат като господствуваща раса във всичките днешни албански земи до пределите на Епир. Какво става със старославянското българско население в тези земи? Част от него бива прогонена, друга бива изтребена, трети се албанизират, четвърти най-сетне биват продадени в робство.

Нека тия последни думи не будят учудване. Робството се развива в западните балкански земи особено много, откакто Венеция повежда оживени търговски сношения с тях. Робите са били изпращани по венецианските тържища и от тук били продавани най-обикновено из изток. Че славянското българско население в Албания е било предмет на тази търговия, се вижда от едно определение на венецианския сенат от XIV в., според което една партида от роби, вдигнати от Албания, биват освободени само защото се оказало, че не са славяни, а албанци.

Въпреки всичко това, българският елемент успява да се запази, макар и частично, в средните албански земи, вътрешна Албания. Запазва се той още повече по източните покрайнини на днешна Албания. За многочислеността на това старо българско славянско население в Албания пак най-големи доказателства са днешните имена на селища, изобщо днешната топографическа номенклатура на цялата област. Според сведенията, които ни дава един новогръцки автор, от 1540 местни поселения в цяла южна Албания, 750, т.е. близо половината, са български. Дори до XV в. една трета от населението на северна Албания продължавало да бъде българско. Във венециански документи от XVII в. намираме из северна Албания села с названията „Вила ди Булгари“, „Кела ди Булгари“, в които живеели българи. В XVI и XVII векове голямата част от албанците, особено от северна и средна Албания се мохамеданизират. От този момент вече, застанали под закрилата на турската власт, албанците възстановяват положението си като господствуваща раса и започват своето разширение не само в земите, които са били албански до този момент, а се движат и по-нататък. Благодарение на това албанско разширение цели области, които в XVII, дори в XVIII в. са били населени от българи, вече се албанизират или стават мохамедански. На това разширение на албанците в западна Македония се дължат тамошните помашки български групи. Българското население в онези земи, за да се спаси от албанския натиск и получи закрилата на турското правителство е било принудено да приеме мохамеданството. Често пъти обаче и това не е помагало. И заради това такива български помаци в края на краищата са били принудени сами да се албанизират. В манастира Св. Иван Бигор, на североизток от Дебър, се намираше до 1913 г. една кондика, поменник, в който са записани дарителите на манастира из околните села и градове. Тази кондика е била почната от началото на XVIII в. На нейните страници са записани имена на села, които днес са мохамедански, заселени с помаци, или пък с чисти албанци. Какво значи това? — Че тяхното някогашно население, което до преди век и половина или два още е запазвало вяра и език, вече отдавна е загубено.

Голям удар беше за българщината в южна Албания въстанието на някогашния Али Паша Янински. Водените от него арнаутски орди се втурнаха към съседните земи, тяхното население беше пръснато, изтребено, или принудено да приеме мохамеданството. Областта Опара, 30–40 км. западно от града Корча, преди век и половина е била населена с българи. Сега там няма никакъв българин. Албанското разширение достига до югозападния край на Охридското езеро. Градът Поградец е албанизиран. Спасена е българщината в околностите на манастира Св. Наум, това старо българско светилище, което образувало бариера за албанското нашествие. На север към Дебър албанизмът е заел не само течението на Дрин, но е отишъл към Гостивар и Тетовско. Нека обърнем внимание на обстоятелството, че албанизирането на някои земи продължаваше непрекъснато, дори и до времето на Балканската война. На запад от Охридското езеро и течението на р. Черни Дрин има села, които до преди 70–80 години се знаеха български, но които към времето на Балканската война вече бяха албански. Да минем към областите зад Шар планина. Отдавна се смята, че пределът на българщината на северозапад в Македония е планината Шар. Несъмнено е, че това състояние е доведено след едно многовековно развитие, при което населението зад Шар вече беше загубило своето българско съзнание, а до известна степен и своя език. Обаче за миналото ние можем да твърдим, че голяма част от това население, което е обитавало високите области и зад Шар, е било от български произход. На първо място, името на гр. Призрен, което се е произнасяло в средновековието Призрян, показва, че това име не е могло да бъде сръбско, а българско, защото в случая е-двойно се произнася я, а не е. Друг факт. — Начело на голямото въстание в 1072 г. в северна Македония застанали македонски боляри. Целта бе да се възстанови царството на Самуил. Един голям въпрос за въстаниците бил да намерят авторитетно лице, което да застане начело на движението и на което да възложат върховната власт над българските земи. И тъй като от потомците на старата българска династия на Самуил нямаше никой налице въстаниците се отнесоха към сръбския владетел Михаил, който владееше в днешна Черна гора. Михаил изпрати своя син Константин Бодин. Бодин бе провъзгласен за български цар от събранието на българските боляри в Призрен. Тук именно бе обявена българската независимост.

Обезличаването на българщината в тези земи започва в една доста ранна епоха, още през средните векове, когато сръбската държава започва да се шири към югоизток. Притиснати от маджарите от север и северозапад, сръбските владетели видяха, че им остава едничка посока за разширение — към българските земи, към северна Македония. Сръбското настъпление започва там още от XI в., обаче въпреки всичките усилия на сръбските владетели в това отношение Призрен стана сръбски едва в средата на XIII в., следователно, едва в края на средновековието.

Днес това старо българско население зад Шар, благодарение между другото и на влиянието, и на действието на сръбската Ипекска патриаршия, възстановена в XVI в., е сърбизирано и е загубило не само своето българско съзнание, но и езика си. Обаче има една област също така на северозапад от Шар, чието население и днес говори български език. Това е населението на тъй наречената Гора, между планините Рудока, Коритник, и Шар, по течението на река Люма. В нея се наброяват 35–40 села от българи мохамедани; днес тя се намира в пределите на Албания и образува най-крайния североизточен ъгъл на Албанското кралство. Българите от Гора са били принудени да приемат мохамеданството, както се мохамеданизирали и българите по цялото протежение на р. Дрин в западна Македония. По зла съдба, днес мнозина от гораните живеят в нашата България и сигурно е, че малцина от нас ги познават: те идват между нас като бозаджии и халваджии: ние ги смятаме за чужденци и те са принудени вече да се считат за такива.

Не по-друга е била съдбата на старото българско население, което е живяло по долината на р. Морава. За моравските българи имаме твърде много известия. През времето на Борис, Симеон и Самуил в тези области са се намирали българските митрополитски центрове Ниш, Браничево на изток от устието на Морава, Белград и Срем, днес Митровица, на р. Сава.

Право е, че за всичко това ние днес сме принудени да говорим с известно чувство на стеснение. Зер, нали е шовинизъм да се счита, че тъй далеко са се простирали етнографските граници на нашия народ? И не е ли проповедник — шовинист тоя, който спомня за това нещо? Важни са обаче не прозвищата, а истината. И тоя, който я знае, е длъжен да я каже, без да се бои, че тя някому не ще се понрави. Можем да се стесняваме от прозвището шовинист, можем да считаме, че шовинизмът е беда за един народ, обаче не можем да игнорираме това, което данните на историята говорят. А те са достатъчно ясни.

Пределът между сръбското и българското племе в Балканския полуостров е бил на запад от долината на р. Морава. Името Срем, изговаряно „Срям“, на гръцки писано Трам (ѣ произнесено като я) показва, че в областта около тоя град е живяло славянско население, което по език се е отличавало от сръбските племена на югозапад. Градовете Ниш и Белград в 1040 г. стават център на българското въстание на Петра Делян. Византийският автор разправя, че когато Делян, внук на Самуил от унгарска принцеса, се явил отначало в Белград, а след това в Ниш, населението, което открило в неговото лице потомък на българските царе, се вдига за възстановяване не на сръбската, а на българската държава. През XI в. започнаха кръстоносните походи. Пътят на кръстоносните походи е бил през Моравската долина и от там през София — Одрин. Кръстоносните летописци, които говорят за населението, което е живяло в Моравската област, навсякъде го наричат българи, никъде не става дума за сърби; споменават се и печенези, преселени там от първата половина на XI в. Белград се нарича „Алба Булгарика“ — „Българска Бяла“. Долината на р. Морава от устието й е било покрито с грамаден лес, който кръстоносците наричали „Силва Булгарие“, „български лес“. Той е бил страхът на кръстоносците, защото са им били устройвани засади от местното българско население, което изтребвало техните пръснати отряди заради притесненията и грабежите, които си позволявали.

Ниш става сръбски едва след прочутата битка при Велбъжд, 1330 г. Ако тоя град е имал вековно българско минало и ако едва в 1330 г. става сръбски, ние можем да се запитаме дали с по-малко право трябва да го считаме за български град от един Кюстендил например, който също така от тази дата става сръбски?

Но за българския характер на населението в Нишката област, и изобщо в долината на тъй наречената Българска Морава, имаме данни не само от средните векове, а и от ново време. Тях ще ги намери всеки, който поиска да прегледа това, което пътешественици от по-ново време са писали върху балканските земи. Същият Бертрандон де ла Брокиер, за когото споменахме по-рано в описанието на Моравската долина, нарича Ниш български град и казва, че при него се намирала границата между българи и сърби. Също за българския характер на цялата област към Враня и Лесковец говори друг един пътешественик през XVI в. В XVII в. един друг описва населението на Нишко, Вранско като българско. Най-сетне и което е най-важното, такива признания имаме от средата на самите сърби. В Географския институт на нашия университет би могъл всеки да намери карти, сръбско издание от 40-те и 50-те години на миналия век, в които областта на Ниш, Пирот, Враня и Лесковец са означени с името „Бугарска“. В 1821 г. в Ниш стана опит за въстание против турската власт; в него беше замесен местният владика и първенци българи. Турската власт наказала виновните с обесване. Тогавашните сръбски вестници съобщават, че епископ Милети и троица българи били обесени в Ниш, защото искали да съборят царството на султана. Ниш беше градът, който заедно със София и Пловдив поведе борбата против византийското фанариотско иго през втората половина на миналия век.

В Моравската долина, в Белград и Тимошката долина сърбите се явяват като пришелци през твърде късно време. В Белград до края на XIII в. никога не бяха стъпили сърби. За неговото владение дотогава спореха българи, маджари и византийци. Сърбите още обитаваха земите на югозапад към сръбска Морава Новопазарския санджак. Белград става сръбски в 1284 г. Тясната ивица на юг от Дунава и Сава от устието на Морава до Дрина бе тогава владение на маджарските крале и образуваше васално тям княжество. Един от сръбските крале, Драгутин, който бе се отказал от престола, получи като подарък от шурея си, унгарския крал Владислав IV, владението на цялата тая област до Морава. И едва след смъртта на Драгутин, 1316 г. тези земи влязоха във владението на сръбската държава. Земите на изток от Морава обаче оставаха български. Покрайнината западно от Тимок до устието на Морава образуваше към края на XIII в. Браничевското българско княжество. Там сърби не бяха отивали никога до 1296 г., когато за пръв път го завладяха. Земите обаче от целия басейн на р. Тимок до околностите на Ниш през всичкото време на средновековието останаха български земи. В XIV в. те образуваха част от владенията на Видинското княжество и останаха в него до момента, когато то падна под ударите на турците. В крепостта Свърлиг на Тимок, североизточно от Ниш, се е намирало прочутото Евангелие, от една бележка на което ни стана известно името на българския цар Ивайло. Без него ние не бихме знаяли сега, че сме имали владетел с това име. Тези земи през течение на цялата ни история живееха с общите интереси на българския народ и българската държава. Тия земи бяха присъединени към Сърбия едва преди стотина години, в 1833 г. Те бяха подарени от турците на сръбския княз Милош. Едва от това време почна посърбяването на Тимошката област. Процесът, който изложихме досега и при който ние сме загубили цели покрайнини, заедно с маси от своето население, не се е развивал само в земите на запад и югозапад. Не по-малки бяха загубите, постигнали нашия народ през турското иго и в северните български земи. Събитията, които ги предизвикаха, бяха въстанията и войните на Турция с австрийци и руси. Чипровското въстание в 1688–1689 г. прокуди десетки хиляди българи из западна България и ги изпрати като бежанци в западно Влашко и Трансилвания. Преди това Търновското въстание в 1595 г. бе предизвикало една още по-голяма емиграция на българското население от цяла северна България към тези земи. Числото на чипровчани, които в края на XVII в. бяха напуснали своите огнища и потърсили убежище в чужбина, бе засилено с изселването на павликенските българи, някогашни богомили, в първите десетилетия на XVIII в. Когато започнаха войните между Русия и Турция, напастите зачестиха. След войната през 1769 г., която свърши в 1774 г. с Кючуккайнарджийския мир, от Добруджа и от североизточна България се изселиха повече от 150 хиляди души, които се пръснаха по Влашко, Молдова и Бесарабия.

Втората Руско-турска война в 1787 г. свърши с Яшкия мир, след който нова и още по-голяма вълна от българи трябваше да търсят прибежище в заддунавските земи. Пресмята се, че повече от 300 хиляди души българи е трябвало тогава да напуснат България. Войната от 1806 до 1812 г. свърши с изселването на нови 100 хиляди българи в заддунавските земи. Войната в 1828–1829 повлече на север други маси преселници, тоя път из югоизточна България и Одринско. Най-сетне въстанието във Видинско, в Ломско и Ореховско в 1850 г. повлече ново много голямо изселване от северобългарските земи през Дунава.

Но когато се разглежда съдбата на нашите северни покрайнини, нужно е да се обърне внимание на още един факт, който може би мнозина не знаят, но който всеки българин трябва да има пред вид.

В днешна Румъния, Влашко, Молдова, Трансилвания е живяло в средните векове многочислено българско население. Старата българска държава от Крум до Симеон ненапразно бе включила в пределите си тия земи. Това старо българско заддунавско население бива претопено след нашествието на власите, които идват тук от северозападните краища на Балканския полуостров. И сега обаче са запазени в днешните румънски земи редица местни типично български имена на много градове и села. Градът Букурещ например е разположен на реката Дъмбовица, славянско име, в което е запазено старото българско произношение на ѫ като ън. Окръгът на Букурещ — Илфов носи името си от старото българско Елхово, което се споменава във влашките грамоти. Името на града Къмполунг, първа столица на Влашко, е превод на българското „Дълго поле“, което също се среща в старите влашки грамоти.

Асимилацията на това старо българско население в румънските земи бива завършена доста късно, едва след като турците вече бяха завладели Балканите. То оставя обаче свои следи не само в топонимията на тия земи, но и в румънския език. На тия, които знаят румънски език, може би не е неизвестно, че в него най-малко една трета от думите са от славянски, респективно български произход. Българската писменост в румънските земи се задържа до началото на XVII в. Тя не е представлявала за румънците това, което латинският език и писменост бяха за западноевропейските народи. Който чете влашките грамоти от XV и XVI векове, лесно може да види, че българският език, на който те са написани, е един жив език, който се е говорел тогава в Румъния. Това е езикът на старото българско население, живеещо там от векове и претопено от румънците в ново време. Новите български преселници, които при войните и въстанията в XVI–XIX в. намират убежище зад Дунава, увеличават българската кръв, консумирана за създаването на румънската народност. Тъй голямо е било числото на преселените българи в Румъния през епохата на робството, че и днес дори се помни как цели окръзи и околии са били покрити с български селища там. В околията на Александрия и днес се знае, че българският език се чувал по-често от румънския. Имало е в Букурещ квартали от българи, и в Браила също. А тези, които бяха в Румъния през време на последната война, знаят навярно, че в околностите на Букурещ още има цели села, в които се говори чист български език.

Днес се изчислява, че в Банат и Трансилвания се намират най-малко 10 до 15 хиляди българи; че в днешна Русия, без Бесарабия, в губерниите Таврическа и Херсонска живеят най-малко 80 хиляди българи. Числото на българите в Румънска Бесарабия е повече от 200 хиляди души. Там има два чисто български града — Болград и Комрат. Други десетки хиляди живеят в северна Добруджа, взета от румънците през 1878 г. Някои изчисляват, че българите, които са избягали в Румъния през епохата на XVI–XIX в., са достигнали до цифрата 800 хиляди души. Повечето от тях днес вече са претопени. Точна статистика нямаме, но с изключение на българите в Бесарабия и Добруджа, днес в останалата Румъния едва ли са запазени повече от 120 хиляди души. Във век и половина, значи, във Влашко и Молдова са претопени повече от половин милион наши съотечественици.

Родоначалникът на нашата революция Раковски едно време хвърляше страшни упреци против русите, като ги обвиняваше, че с войните срещу Турция са съдействували за обезлюдяването на България и унищожаването на българския народ. Но тогава българският народ бе лишен от възможността да пази себе си, сам да бди върху своите съдбини. Можем ли да се извиним, че и днес ние сме лишени от средства за самозапазването си? Да спасим това, което още ни е останало? От всичко казано досега се вижда, че много земи в Балканския полуостров, които са били населени с българи, вече са обезбългарени, че маси от наши сънародници са изчезнали. Последният страшен удар в това отношение ние претърпяхме в Балканската война, когато българският елемент и българската реч трябваше да изчезнат от Тракия, източна и западна, и от южните и източни предели на Македония.

Когато говорим за асимилацията, на която ние сме били векове под ред подложени в земи някога наши, когато чуваме и за това голямо число български преселници, пратени и изчезнали тук или там, всеки да си зададе въпроса: та само ние ли като народ сме давали преселници, та само ние ли сме били асимилирани, та нима ние не сме претопявали другите, та нима има народ, който не е давал храна на чуждата асимилация? Та нима само ние е трябвало да гледаме как от живото тяло на нашия народ са се късали части, за да бягат в далечни страни? Някой например би спомнил може би, че сърбите в турската епоха, особено след голямата Австро-турска война в края на XVII в., също така бяха принудени да напуснат земите на стара Сърбия, Новопазарския санджак, и да бягат в Австро-Унгария, че румънците също са били принудени да излизат вън от пределите на тяхното отечество и да се настанят в Русия и Унгария. Всичко това е тъй, но не там е бедата. Злощастието на нашия народ се състои в това, че ние не можахме като сърби и румъни да съберем тези, които се изселваха. По-нататък нашата зла съдба е там, че от нас се изселваше не излишъкът от българския народ, а маси, които оставаха след себе си пустинни области. Не би била особена беда за един народ, ако той изпраща излишъка на своето население в чужди земи. Известно е, е от такава емиграция се подхранва Америка. Бедата за нас бе, че не сме изпращали само излишната част от своите сънародници, но че това население, което е напущало стеснените граници на българското отечество, е отивало, за да изчезне в земи, които са далеч от нас и в които то не можеше да запази националността и културния контакт с останалата част на българското племе.

И не само това. Сърбите, които в XVII в. се изселват в Унгария, заемат там земи, непосредствено до самата Сърбия и от своя страна създават в тях едно ново културно огнище, което се отплаща на своята майка, на старата Сърбия. Сръбските бежанци, които населиха Банат, Срем и пр. създадоха под австрийска власт култура по-висока от тая в самата Сърбия и станаха разсадници на тая култура в старото си отечество. При това те образуваха там една компактна маса, която не се поддаваше на асимилация и дочакаха деня, когато разширеното Сръбско кралство предяви претенции върху техните земи и ги присъедини към общата държава. Сръбското изселване през XVII в. не само че не предизвика загуби за сръбското племе, но позволи на Сърбия да включи днес в своите държавни предели нови земи. От друга страна, тези земи, които изселниците бяха напуснали, не бяха изгубени за сърбите и за сръбската държава. Същото бе и с Румъния. Чрез преселение и бавна колонизация румънците спечелиха Бесарабия и Банат в етнично отношение. И дойде моментът, когато румънската държава предяви претенции върху тия нови земи и ги включи в пределите си.

У нас ставаше тъкмо обратното. Местата, от които се изселваха българските маси, оставаха празни. На техните земи, понеже не бяхме в състояние да попълним изгубеното население, се настаняваха чужденци. На мястото на българите, които при въстанията и войните между Турция и Русия се изселваха зад Дунава, за да се загубят, идваха власи, които образуват и днес един пояс около дунавския ни бряг, дойдоха татари, преселници из Русия, които до голяма степен заличиха националния български характер на старата Добруджа. Чрез принудените изселения се губеше българският вид на земите, които векове под ред бяха наши, когато от друга страна изчезваше за българщината и емигриралото население, защото ставаше плячка на чуждата асимилация. Но, ще се възрази може би — асимилирали са се и асимилират не само българи, а и големи народи — германците в областта на Рейн, италианците във французката Ривиера. Има обаче асимилация и асимилация. Има народи, които не могат да устоят на натиска на една по-висока култура и се поддават на нея, но в същото време тия същите народи на други места упражняват асимилация над други народи и ги приобщават към себе си. Ако например германците са загубили твърде много земи зад Рейн, те са увеличили най-малко с една четвърт числеността на своята народност чрез асимилацията на старото полабско славянство в източните земи на Прусия и Саксония.

Нещастието на нашия народ не е само в това, че през течение на вековете е губил части от себе си и от земите си, без да бъде в състояние от своя страна да спечели нещо или да компенсира загубите на едно място чрез печалби на друго. Нашето нещастие е главно в това, че ние и днес сме може би едничкият народ, части от който още са подложени на този процес на неспирна асимилация и който не е в състояние или пък прави твърде малко, за да го спре. Защото, след като преди няколко години изгубихме Тракия, изгубихме южна и западна Македония, (в народностно, а не само в държавно отношение) ние днес виждаме как нашите сънародници и в останалата Македония са подложени на един режим, на който аз се боя дали ще бъдат в състояние да устоят. След като бе загубен национално българският лик на цялата Моравска област, на насилствена денационализация на запад са подложени сега и други широки български земи. След като стотици хиляди българско население е вече отдавна погълнато зад Дунава, в днешно Влашко, на безчовечен гнет са подложени наши сънародници в Добруджа; целта е да се заличи народностният лик и на тази българска земя.

Никой от нас и не мисли днес за войни, чрез които да си възвърнем земите, в които още живеят българи. Най-малко в днешно време трябва да се увличаме от подобни желания. Нужно е обаче да се изтъкне, че както в човешките общества, тъй и в природата, съществува един основен закон, то е законът за самосъхранението. Той не се проявява само в естественото разплодяване, той се изразява преди всичко в търсенето на средства и възможности, чрез които индивидите, били те еднолични, били те колективни, съхраняват това, което вече са създали. И както в широкото царство на природата родовете и индивидите, които не са могли да намерят достатъчно средства да се самозапазят, в края на краищата изчезват, същото става и с човешките общества. Нека не забравяме, че както има изчезнали растителни и животински видове, тъй също има и изчезнали народи. Длъжни сме да имаме винаги в ума си тази мисъл и съобразно с нея да знаем какво трябва да се прави в бъдеще.

Днес българската народност обитава не само границите на нашата държава. След всичко, което е вече безвъзвратно загубено, има още широки покрайнини — знаем ги всички кои са те — в които българското племе е подложено на денационализация. Нашата длъжност е да помислим — не за присъединението на тия покрайнини към българската държава — а какво можем да направим за запазването на нашата народност там, с какво може да се помогне на нашите сънародници, за да спасят те едничкото, което им е останало: народно съзнание и език.

Много бяха бедите, които народът ни в миналото е преживял и затова твърде много и тежки са жертвите, които му бе отсъдено да даде. Съдбата бе ни обградила с неприятели от всички страни и имаше времена, когато ние бяхме лишени от всичко — от държава и от водачи, политически и духовни, когато нашето съзнание и писмеността ни угасваха, когато и самото ни народно име бе на път да бъде забравено от всички. Рядко един народ, попаднал в такова състояние, би могъл да се запази. А ние въпреки всичко, макар и с тъй големи жертви, оцеляхме. Спасиха ни нашата необикновена упоритост, физическата ни издръжливост, плодовитостта на племето ни. Наистина всички тия качества ние още не сме загубили, но и опасностите са увеличени. Защото тия, на които случаят или обстоятелствата в миналото помагаха да заграбят наши земи и да подлагат на изтребление или асимилация части от нашия народ в тях, сега вършат това с преднамереност и съзнание, при които са турени в действие всички средства на културата и на политическата сила.

Срещу тия именно нови методи на насилие трябва да се потърсят и нови начини за самоотбрана. Когато противниците ни, тук или там, са мобилизирали срещу ни всичко, що имат на разположение, ние не можем да оставаме срещу тях, както досега — дезорганизирани и само с упование в сляпата си стихийна или инстинктивна издръжливост. Това би значело да се обречем на сигурно и безвъзвратно поражение. На планомерното и действуващо с разчет насилие трябва да бъде противопоставена съзнателна самозащита. Но за да бъде последната възможна, нужни са няколко предварителни условия. Необходимо е на първо място да се съзнаят във всичката им ширина и значение опасностите, които ни ограждат, а след това — да се разбере, че когато е въпрос за националното ни самозапазване, то трябва да стане върховна цел и пред нея да стихнат всякакви разногласия, да изчезнат всички различия, които при един или друг случай могат да ни делят.

Не е тъй страшно, когато един народ е териториално разпокъсан. Непоправимо нещастие обаче е, когато такъв народ загуби съзнанието за своето единство, усета за своята общност и когато потънал във вътрешно разколничество или удавен в грижите и страстите на всекидневното си битие си затвори очите за всичко, което е по-далеч от тях и предостави на собствената им участ тия свои части, които са останали извън пределите на свободното отечество. Тъй той подготвя пълното си робство, а от там и бъдещото си окончателно изчезване.

А до такова състояние ние още не сме дошли и не бива да дойдем. Колкото и да са тежки времената, които днес изживяваме, миналото бе още по-тежко. Пък и свръх това у нас още има сили неизчерпани. Нам липсва само достатъчно съзнание, а от тук и волята, за да поставим общите си народни интереси над всичко. Именно към тая първоначална цел трябва да бъдат насочени нашите усилия. И само тогава чрез възраждането на сплотените народни сили тук в свободното отечество ние ще бъдем в състояние да помогнем на останалите вън от него наши сънародници, като заедно с моралната подкрепа, която очакват от нас, им вдъхнем и вярата в по-доброто бъдеще на целокупния ни народ.

УСТАВ

Културния комитет в Град Видин

Гл. 11.

ЦЕЛ.

&4. Целите на комитета са:

1) Културно просветни.

а) Грижи се за умственото, религиозно-нравственото и телесно заздравяване на населението от Видинския край.

б) Грижи се за изучаването на родната реч и пробуждане на здраво национално чувство.

в) Изучава миналото на гр. Видин и окръга и събира материали за написване на историята му.

г) Грижи се за запазване старините във Видинския край.

д) Съдейства за създаване, поддържане и федериране на спортни и културни дружества.

е) Подпомага възпитанието на младежта.

2) Грижи се за икономическото издигане на гр. Видин и окръга му като:

а) Обстоятелствено проучва условията за виреенето на търговията, земеделието, занаятите и способствува за тяхното развитие.

б) Изучава условията за повдигане на Видинското пристанище и премахване пречките за неговото развитие.

3) Грижи се за благоустройството и хигиената на Видин и Видинския край.

Карта на българския народ

Бележки

[1] Бертрандон де ла Брокиер — бургундски благородник, шпионин и поклонник, пътешествал в Близкия изток и Балканите през 1432–33 г. — Бел.ел.кор. ↑