Константин Константинов
Спи-спи

Кандилцето в ъгъла запращя и замига. Големи сенки се разклатиха из стаята. В огнището гаснат сини пламъчета. Всичко задрямва.

Щурчето млъкна за миг, приближи до Ванката и му пошепна:

— Умори ли се да слушаш?… Ха, стига вече! Ела да се поразходим малко, че после пак ще продължим. Я погледни! Колата чака.

Ванката се обърна и смая. Сред стаята бе спряла чудна кола от синьо стъкло, впрегната с две бели пеперуди. Цялата свети.

— Хайде, качвай се по-скоро! — каза щурчето.

Ванката се поогледа и отвърна:

— Че да бяхме повикали и Катето… и то да се повози…

— Не може сега — каза щурчето. — Двама не може… Ще натежи много, пък кончетата са слабички. Друг път нея сама ще повозя.

Качиха се… Ванката потъна вътре като в пух. Щурчето скочи отпред и подсвирна:

— Кри-кри… Хайде! — И полетяха.

Ф-р-р. Всичко се завъртя. Земята остана долу. Наоколо трепнаха звезди, по-едри и по-дребни. Ей и двурогият месец се мярна наблизо. По-далеч и по-горе!… Млечният път посипваше сребърен прашец върху колата.

Надалеч светнаха високи елмазени палати. Щурчето се обади:

— Ще те водя на гости. Чуваш ли каква сладка музика?… Това са Сънчовите палати. Ей-го сам Сънчо на прага. Маха с ръка насам и ни вика: „Хайде… Хайде де!… Откога ви чакам!…“ Чуваш ли? Кри-кри… кри-кри… кри-кри…