Константин Константинов
Срещу Великден

Кри-кри… кри-кри… — обади се щурчето. — Слушай, спиш ли вече?

Ванката понадигна глава от леглото си.

— Май-май, готвех се. Какво има?… Имаш нещо да ми кажеш ли?

— Имам. Видя ли ги? — смигна щурчето и посочи към скрина.

Там, под кандилцето, до иконата на свети Никола, бяха сложени в панерче шарените великденски яйца.

— Виж ги, виж! Лъщят като стъклени. И се надуват чак до пръсване! — засмя се щурчето.

— Видях ги — отвърна Ванката загрижено. — И тъкмо лежах и си мислех. Кое ли е най-здраво, него да си вземе утре…

— Чакай да ти кажа нещо, пък ти утре пак избирай — подхвана щурчето. — Баба ти завчера цял ден се труди да ги нашари, а пък те вече две нощи се карат — кое е по-хубаво и по-здраво. И решиха тая нощ да си опитат силите. Ти само почакай, да видиш как ще се смеем… кри-кри, кри-кри… Те съвсем забравиха, че преди да ги боядисват, всички бяха еднакви. То затуй, наистина, и петелът е крив. Той нали все големство гони. Цял месец все подканяше кокошките: „Хайде, стягайте се! Великден иде, яйца трябват. Всяка да гледа по-голямо и по-яко да снесе!“ — И те слушаха, снасяха всеки ден. Надпреварваха се, кудкудякаха. Една стара кокошка дори излъга. Открадна едно гъше яйце и го показа като свое. И петлю глупав я похвали пред всичките… Кри-кри… — засмя се щурчето.

— Ама вярно ли е? — обади се Ванката.

— Как да не е вярно! — отвърна щурчето. — Аз нали имам брат на двора. Той ми каза. Само една младичка ярка, току-що пронесла, мъчила се, мъчила се — и най-после снесла едно яйчице малко по-голямо от гълъбово. Длъгнесто, остро, мъничко — за срам на другите. Насмалко не го изкълвали. Ей го там, в края, червеното. Като го донесоха за боядисване, за всички имаше боя, шарени книжки, варак — само за него не остана нищо. И то горкото, тъй му докривя от мъка и срам, че само̀ почервеня. Ала ти добре го запомнѝ! То работа ще върши. Ш-ш-т!… Чакай сега и гледай нататък!

Ванката потърка очи и се смая. Едно след друго от панерчето наизскачаха шарените яйца, на тънки, като конец крачка, с тънки ръце, разперени за бой, и се заразхождаха по скрина. Ето — заклати се зеленото и дебело гъше яйце. След него тръгна моравото, след него — жълтото, ухилено до уши. После пъстрото бързо скочи като палячо и се завъртя. Най-подир важно-важно излезе варакосаното. Остана само малкото вътре. Излезлите се спогледаха всички и запретнаха ръце да се борят. Но преди да почнат, варакосаното надникна в панерчето и извика:

— А-а, тоя и тук дошъл да ни срами! Я елате най-напред с него да се разправим, че после да гледаме работата си!

Всички замахаха ръце, хукнаха нататък. Но докле усетят — малкото грозно яйчице скочи от панерчето, блъсна в корема варакосаното, събори зеленото, свали качулката на пъстрото, плесна ухиленото лице на жълтото, а моравото само̀ падна от страх. Дигна се шум и крясък…

Някъде надалеч удари камбана. Друга наблизо отвърна. И свети Никола, който гледаше всичко това отгоре, не се стърпя и викна строго от иконата:

— Какво е това чудо? Нямате ли страх от Бога? Хората отиват на черква — Христос възкръсва, а пък вие кавги сте почнали! Я се прибирайте по-скоро в панера, и се залепвайте, че срамота е утре да ви намерят на тоз ред!…

На другата вечер Ванката се наведе от леглото и попита тихичко:

— Слушай, тук ли си?…

— Тук-тук… — отвърна щурчето.

— Е, как е? Кое яйце си избра?

— То се знае кое — малкото. Много съм ти благодарен. Надвих всички. Единадесет счупи — и пак здраво остана. Ще си го скрия за догодина. Ами на тебе какво да дам? Искам да ти подаря нещо. Вземи латерничката ми — ти обичаш да си посвирваш…

— Хе-хе! — засмя се щурчето. — Благодаря. С чужда свирка аз не свиря. Имам си своя. Мене ми стига само, че има кой да ме слуша. Ха, сега, затвори очи да ти посвиря… Кри-кри, кри-кри, кри-кри…