Приказка за двамата везири, в която се разказва и за Анис ал-Джалис

Разказаха ми, о, царю честити, че в Басра някога царувал султан, който обичал бедните и бил милостив към поданиците си. Той раздавал щедро пари на онези, които вярвали в пророка Мохамед.

Султанът се казвал Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни. Той имал двама везира: Ал-Муин ибн Саун и Ал-Фадл ибн Хакан.

Ибн Хакан бил най-щедрият човек и всички го обичали заради добротата му. Всички се молели да управлява дълго, защото той се борел срещу злото и поощрявал доброто.

А другият везир, Ибн Саун, бил ненавиждан от всички, защото не обичал доброто и винаги бил готов да стори зло. Хората, колкото обичали Ал-Фадл, толкова мразели Ибн Саун.

Един ден султан аз-Зайни седял на трона си, заобиколен от първенците на своята държава. По едно време се обърнал към везира Ал-Фадл и му казал:

— Искам да ми купиш красива и млада робиня, която да няма равна на себе си по хубост и съвършенство.

Всички били единодушни, че такава робиня не струва по-малко от десет хиляди динара.

Султанът заповядал на своя ковчежник да отнесе в къщата на везира десет хиляди динара.

Щом Ал-Фадл получил парите, започнал всеки ден да обикаля сука и да се съветва с търговците. Поръчал им да не продават нито една робиня, която струва повече от хиляда динара, без да му я покажат. Минало доста време, той все не можел да хареса робиня.

Веднъж, когато Ал-Фадл тръгвал към двореца на кон, в дома му влязъл един търговец. Той хванал юздите на коня и го възхвалил с тези два стиха:

О, ти, който царствено ни възкреси

и враговете победи,

и пробуди като утро щедростта замряла,

нека те огрява славата ти засияла,

за делата ти добри

аллах да те възнагради!

После промълвил:

— Господарю, намерихме робиня, каквато ни нареди да търсим.

— Доведи я — заповядал везирът.

Търговецът се забавил около час, а после се появил с робинята — стройна, с твърди гърди и изписани очи, с розови страни, тънка талия и закръглени бедра. Тя носела много скъпи дрехи, а слюнката й била по-сладка от шербет. Снагата й затъмнявала с гъвкавостта си клоните. Гласът й бил по-гальовен от полъха на вятъра, който гали цветята в градината. Поетът я описал така:

Тя има кожа от коприна

и сладка реч, и две очи,

в които славата на бога

като сияние личи:

косите й са нощ, челото

е по-красиво от зора.

От нея някъде едва ли

ще се намери по-добра.

Тя се харесала на везира и той попитал за цената. За нея предложили десет хиляди динара и според господаря й тази сума отговаряла на разноските, които е похарчил, за да я храни с пилета, и за подаръци на учителите, които са я учили на краснопис, граматика, вероучение, медицина, астрология, както и да свири на всички музикални инструменти.

Везирът му наредил да доведе господаря й. Заповедта му била изпълнена начаса и той видял пред себе си персиец, живял толкова дълго, че бил станал само кожа и кости. Везирът попитал:

— Приемаш ли десет хиляди динара от султан Мохамад ибн Сулайман за тази робиня?

Персиецът отговорил:

— Щом е за султана, мой дълг е да му я дам като подарък.

Везирът заповядал да му броят парите. Персиецът поискал да каже още нещо. Когато получил разрешение от везира, той му дал следния съвет:

— Не отвеждай робинята при султана днес, защото идва от път и е уморена. Остави я десет дена, да си почине. Нейната красота ще блесне още повече. Прати я на баня, облечи я в най-скъпи дрехи и след това я заведи при султана. Така съдбата ще бъде по-щедра към теб.

Везирът размислил върху думите на търговеца и намерил, че са умни. Взел робинята в двореца си, дал й хубава стая и се погрижил да има каквото пожелае за ядене и пиене и други неща. Днвите й се занизали в този разкош, но везирът имал син, прекрасен като изгряваща луна. Върху румената му страна имало луничка, подобна на капка амбър, със зелена точица в нея.

Момъкът не знаел нищо за робинята, защото баща му я бил посъветвал:

— Знай дъще, че те купих, за да бъдеш избраница на султан Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни. А аз имам син, който не е оставил нито една девойка наоколо непрелъстена. Пази се от него и внимавай да не види лицето ти и да не чуе гласа ти.

— Слушам и изпълнявам — отговорила тя.

Писано било един ден тя да влезе в банята на везирския дом с няколко робини. Сетне облякла красиви дрехи и хубостта й засияла. Влязла при жената на везира и й целунала ръка.

— Честита баня, Анис ал-Джалис — добре ли се изкъпа?

— О, господарке, колко щях да се радвам, ако и ти беше там!

Жената на везира тозчас извикала на робините си:

— Хайде и ние да влезем в банята!

Всички тръгнали, като оставили пред вратата на Анис ал-Джалис две млади робини и им заповядали да не пускат никого при нея.

— Слушаме и изпълняваме! — отговорили те.

Докато Анис ал-Джалис седяла в стаята си, синът на везира на име Али Нур ад-Дин дошъл да потърси майка си и близките си. Робините отвърнали:

— Влязоха в банята.

Анис ал-Джалис чула отвътре гласа му и си рекла: „Какъв ли е този момък, за когото везирът ми каза, че е прелъстил всички девойки тук. Иска ми се да го видя“.

Тя станала и се запътила към вратата. Отворила я и го погледнала: а той — като месечина. Сърцето й се изпълнило с жал. От пръв поглед и сърцето на Нур ад-Дин било обзето от любовна мъка. И двамата попаднали в плен на любовта. Момъкът пристъпил към двете робини, креснал им, а те се изплъзнали от ръцете му и побягнали. Спрели се надалеч, да гледат какво ще стане. А той отворил вратата и влязъл при Анис ал-Джалис.

— Ти си онази, която купи баща ми, нали? — попитал я той.

— Да — отвърнала тя.

При тези думи момъкът, който бил пиян, се приближил до нея, прегърнал я и веднага я пожелал. Тя обвила шията му с ръце и започнала да го целува, да въздиша и да се гали.

Когато двете робини видели, че техният млад господар влиза при Анис ал-Джалис, те се развикали, но вече било късно. Момъкът напуснал спалнята и избягал, изплашен от онова, което бил извършил.

При виковете на робините жената на везира изскочила запотена от банята и попитала робините, които седели на прага на стаята, какво се е случило:

— Нашият господар Али Нур ад-Дин дойде, наби ни и ни изгони, а после влезе при Анис ал-Джалис и повече нищо не знаем.

Господарката отишла при Анис ал-Джалис и поискала да узнае какво е станало. Тя казала:

— О, господарке, както си седях, изведнъж при мене влезе млад и красив момък, който ме попита дали баща му ме е купил за него. Аз му казах „да“, защото си мислех, че е вярно. Той се приближи и ме целуна.

— Друго направи ли? — попитала господарката.

— Прегърна ме и ме целуна три пъти…

— Ах, той не те е оставил, без да те обладае — извикала жената на везира и се завайкала. Заплакали и робините от страх, че везирът ще убие сина си.

В този миг влязъл везирът и ги попитал какво има. Жена му отговорила:

— Закълни се, че ще повярваш на думите ми! — И му разказала какво е сторил синът му. Везирът се отчаял, започнал да си къса дрехите и да си скубе брадата. Жена му казала:

— Не се погубвай! Ще ти дам десет хиляди динара от своите пари.

Везирът вдигнал глава:

— Ах, каква беда! Аз мога да върна парите, но се страхувам, че ще изгубя и живота, и парите си!

— Защо, о, господарю мой? — попитала жена му.

— Не знаеш ли, че Ибн Саун е мой заклет враг? Когато узнае тази история, ще отиде при султана и ще му каже: „Твоят везир, който твърди, че те обича, взе от теб десет хиляди динара и купи робиня, която няма равна на себе си по хубост. Но тя му хареса и той каза на сина си: «Вземи я, ти си по-достоен за нея от султана». И той я взе, отне девствеността й и сега е негова наложница“. А султанът ще каже: „Лъжеш!“. Саун ще отговори: „Ще позволиш ли да отида в къщата му и да ти я доведа?“. Султанът ще му разреши, той ще дойде и ще отведе робинята при него. Султанът ще я разпита и тя няма да може да отрече. Бен-Саун тогава ще му каже: „Господарю, знаеш, че винаги съм бил твой добър съветник, без никога да съм имал благоволението ти“. Султанът пред очите на всички ще ме накаже с най-позорна смърт и ще ме погуби.

Жена му му рекла:

— Не казвай на никого и остави всичко в ръцете на аллах!

Везирът се успокоил.

Толкова за везира.

В това време Али Нур ад-Дин се уплашил от стореното, прекарал деня в градината и се върнал едва призори при майка си. Ставал преди изгрев-слънце, без никой да го види. Така изминал цял месец, без да се срещне с баща си.

Един ден майка му казала на везира:

— О, господарю, ти да не би да искаш да изгубиш и робинята, и сина си? Ако продължаваш така, синът ни ще ни напусне.

Везирът я попитал:

— А какво да направя?

— Остани буден тази нощ, за да го издебнеш, като дойде. Сдобрете се. Дай му робинята, защото тя го обича и той я обича. Аз ще ти платя цената й.

Везирът останал буден и когато синът му дошъл, пресрещнал го и се престорил, че иска да го убие, но майката застанала между тях и попитала:

— Какво искаш да правиш?

Бащата простенал:

— Ще го убия!

— Татко — извикал синът, — ще ти позволи ли сърцето?

Бащата се просълзил:

— А ти, сине, ти с какво сърце пожертвува мен и богатството ми?

Синът му отговорил:

— Чуй, татко, какво казва поетът:

Даже при вина мъдрецът

не наказва най-жестоко.

Но какво да се направи,

щом стоиш ти най-високо.

Когато чул тези стихове, везирът пуснал сина си и се смилил над него. Момъкът станал и му целунал ръка. Везирът рекъл:

— Съветвам те, сине, да не се жениш за нея, но да не й сториш зло и да не я продаваш.

— Тъй ще бъде татко — заклел се Нур ад-Дин.

После влязъл при робинята и заживял с нея. Живели цяла година. Всемогъщият аллах сторил тъй, че султанът не си спомнил повече за робинята. Ибн Саун научил всичко, но нищо не могъл да направи на везира, тъй като той бил обичан и уважаван от султана.

Изминала година. Един ден везирът Ибн Хакан отишъл на баня и излязъл потен. Лъхнал го студен вятър и той се разболял. Сънят не идвал, обзела го слабост. Тогава повикал сина си Али Нур ад-Дин и му рекъл:

— Сине, късметът е от бога и от смъртта никой няма да избяга. Всеки ще пие от нейната чаша. И какво е казал поетът:

Ако смъртта те днес отмине,

ще те отнеме утре тя,

да бъдат всички богоравни

в мълчанието на смъртта.

Ни ангелите, ни царете

ще имат вечно световете.

И продължил:

— Сине мой, нямам какво друго да ти заръчам, освен да помниш, че аллах е всемогъщ и че всичко на този свят се плаща. Бъди винаги добър с Анис ал-Джалис.

Нур ад-Дин промълвил:

— Татко, никой не е като теб, ти беше прочут с добрите си дела и моллите в джамиите молеха аллах да те благослови.

— Моля всемогъщият да чуе молитвите ми — отвърнал везирът и произнесъл думите: — Изповядвам, че няма друг бог освен аллах и Мохамед е неговият пророк.

После издъхнал и бил записан между щастливите. Тогава домът му се изпълнил с викове. Вестта стигнала до султана. Хората узнали за смъртта на Ибн Хакан и всички го оплаквали — даже децата в училищата.

Синът му Али Нур ад-Дин му устроил голямо погребение. Там присъствували емири, везири и жители на града.

И Ибн Саун бил измежду тях. А като изнасяли тялото на покойния от дома му, някои напявали:

Казах на човека, който къпе мъртвия:

„Не го мий с вода, а с онова, което

пророниха над него на славата очите.

Дръж по-далече и муската, а го поръси

с парфюма на хвалебствията златоусти.

Накарай ангелите да го носят на ръце,

не виждаш ли добрите ангели пред него?

Защо да мъчиш хората със неговото тяло,

на тях им стигат добрините му,

които цял живот са носили.“

Али Нур ад-Дин за дълго бил потопен в дълбока скръб по баща си. Един ден някой почукал на вратата на бащиния му дом. Той станал и отворил. Пред него стоял един приятел на баща му. Той целунал ръка на Али Нур ад-Дин и му казал:

— О, господарю, не умира онзи, който има син като теб. Такава е съдбата и на повелителя на първите и на последните, аллах да го спаси! Успокой душата си, о, господарю, и се отърси от скръбта.

Като чул тези думи, Али Нур ад-Дин станал, отишъл в голямата зала, поканил приятелите си, взел Анис ал-Джалис. Дошли и десет синове на търговци. Той ял и пил с тях и им раздавал скъпи подаръци.

Тогава управителят на неговите имоти влязъл при него и казал:

— Не си ли чувал поговорката, о, господарю: „Който е щедър и не си прави сметка, ще обеднее“. И колко са верни думите:

Парите си аз пазя и ги браня,

че те са мойта сабя, моят щит.

Попаднат ли на моя враг в ръцете,

е все едно че вече съм убит.

После казал:

— О, господарю, щедростта и прескъпите дарове съсипват богатството.

Али нур ад-Дин го изслушал, погледнал го и рекъл:

— От всичко, което ми каза, не чух ни дума. Но колко е прав поетът:

Ако имам аз пари

и не ги раздам, тогава

да остана без ръка,

моят крак да не помръдне.

Покажете ми скъперник,

уважаван и прочут.

И богат ми покажете,

в щедростта си разорен.

После добавил:

— Слушай, управителю, искам от теб само едно. Ако имам какво да обядвам, не ме карай да мисля какво ще вечерям.

Управителят си отишъл, а Али Нур ад-Дин продължил щедро да раздава. Ако някой от приятелите му кажел: „Ах, колко е красиво това нещо!“, той му отговарял: „Вземи го“. Даже когато му казвали: „Тази къща е красива“, той пак отговарял: „Вземи я!“.

Гощавал приятелите си два пъти на ден и така изминала цяла година. А един ден, както си седял, Анис ал-Джалис запяла:

Вярваше ти в дните славни,

без да се боиш, че може

да те сполети бедата.

Нощите с теб бяха мирни,

но измамни и ефирни.

Точно както са прозрачни,

изведнъж те стават мрачни.

Едва свършила песента си и някой почукал на вратата.

Али Нур ад-Дин станал, а един от приятелите му го последвал, без той да забележи. На вратата се показал управителят:

— Господарю, онова, от което се страхувах, се случи.

Али Нур ад-Дин попитал:

— Какво има?

— Знай, че всичко, което ти е останало, не струва повече от дирхам. Ето сметките.

Али Нур ад-Дин свел глава и рекъл:

— Аллах е всесилен.

Приятелят му, който тайно бил го последвал, чул всичко, върнал се при компанията и казал:

— Мислете какво ще правите — Али Нур ад-Дин е разорен!

Когато Али Нур ад-Дин влязъл, всички забелязали, че е тъжен. Един от приятелите му станал, изгледал го и поискал разрешение да се оттегли.

— Защо тъкмо днес? — опитал се да го спре Али Нур ад-Дин.

— Жена ми ще ражда тази нощ. Не бива да бъда далеч от нея.

Нур ад-Дин не го задържал. Погледнал го и му разрешил.

Станал втори и заявил, че трябва да отиде на гости на брат си, защото детето му имало празник. Така всеки измислял по нещо и си тръгвал.

Али Нур ад-Дин извикал своята наложница и й казал:

— О, Анис ал-Джалис, виждаш ли какво ме сполетя?

И й разказал какво му е съобщил управителят.

— О, господарю — отвърнала тя, — много нощи съм мислила да те предупредя, но те чувах да редиш стиховете:

Животът щом към теб е щедър,

и ти бъди такъв в света,

че щедростта не разорява,

пари не прави алчността.

— Ти знаеш, Анис ал-Джалис, аз пропилях всичко за своите приятели и се надявам, че те няма да ме изоставят!

— Мисля, че няма да ти бъдат от полза — възразила му Анис ал-Джалис.

— Още сега отивам при тях. Може би ще ми дадат малко пари, ще събера известна сума и ще започна някаква търговия, като изоставя разгулния си живот.

Без да губи време, той се отправил към уличката, където живеели десетте му приятели. Приближил се до първата врата и почукал. Излязла една робиня и го попитала кой е и какво желае.

— Кажи на господаря си, че Али Нур ад-Дин стои на вратата, целува му ръка и се надява на щедростта му.

Робинята известила на господаря си. Той я наругал и й наредил:

— Иди и му кажи, че не съм вкъщи.

Тя се върнала при Нур ад-Дин и му предала, че господарят й го няма.

Нур ад-Дин си рекъл: „Ако този е непризнателен, другите няма да бъдат като него!“.

Приближил се до втората врата. Почукал и изрекъл същите думи. И получил същия отговор. Тогава промълвил стиха:

Къде са хората, които,

щом пред вратата им застанеш,

ти дават щедро всичко свое

с усмивка и сърце честито!

После си казал: „Бога ми, трябва да проверя всичките. Може би един от тях ще ми даде заради всички“. И така обиколил и десетимата си приятели, но нито един не му отворил вратата си и не се показал, нито му изпратил къшей хляб.

Той редял стиховете:

Човекът на дърво прилича,

отрупано от плодове.

Щом го отърсят, всеки тича

към друго; друг плод го зове.

Един приятел не остана

посред градината обрана.

После се върнал при наложницата си много тъжен. Тя му казала:

— Нали те предупредих, че няма да ти помогнат!

— Вярно — отговорил Нур ад-Дин, — ни един не се показа.

— Господарю, продай някои мебели от къщата, за да преживеем.

Така и направил, продавал, докато в къщата не останало нищо. Тогава отново попитал Анис ал-Джалис:

— Какво да правим сега?

— Господарю, ако ме слушаш, заведи ме още сега на пазара. Знаеш, че баща ти ме купи за десет хиляди динара. Ако аллах ти помогне, ще ме продадеш на малко по-ниска цена, а ако ни е писано, ще се срещнем пак.

— Не мога да се разделя с теб нито за час.

— Аз също — промълвила тя, — ала нуждата го налага.

Както казва поетът:

От нужда вършиш — не наивно —

това, което е противно.

И сълзи потекли по лицето й.

А той изрекъл следните стихове:

Да те погледна ти се моля.

Без теб — ще млъкне моя глас.

Вървиш ли срещу свойта воля,

не давай да те гледам аз.

После я завел при един посредник и казал:

— Оцени я, колкото мислиш, че струва.

— Не е ли това Анис ал-Джалис, която баща ти купи от мен за десет хиляди динара? — попитал търговецът.

— Да — отговорил Нур ад-Дин.

Тогава посредникът отишъл да се посъветва с търговците, ала те още не се били събрали. Почакал, докато дошли всички и на пазара докарали най-различни робини: туркини, византийки, черкезки, грузинки, абисинки.

Когато посредникът видял, че пазарът е препълнен, извикал:

— О, търговци, о, именити люде! Всичко кръгло не е орех, всичко продълговато не е банан, всичко червено не е месо, всичко бяло не е сланина, всичко алено не е вино, всичко кафяво не е фурма! О, търговци, вижте тази несравнима перла, която не може да се купи с пари, колко ще дадете?

Един извикал:

— Четири хиляди и петстотин динара.

В този миг везирът Ибн Саун минавал през пазара. Видял Али Нур ад-Дин там и си казал: „Защо ли е тук? Знам, че няма пари да си купи робиня“.

После извърнал глава и чул посредника, който викал на насъбралите се търговци.

„Мисля, че Нур ад-Дин е разорен, за да доведе своята наложница тук — помислил си той. — Ако е вярно, каква радост ще стопли сърцето ми!“ После извикал посредника, който дошъл веднага и целунал земята пред него.

— Искам тази робиня, която току-що обяви за продан — му казал Ибн Саун.

Посредникът не могъл да откаже. Довел Анис ал-Джалис. Везирът видял, че е много красива. Харесал тънката й стройна снага и сладкодумието й.

— Доколко стигна цената й?

— Четири хиляди и петстотин динара.

Когато търговците чули това, никой не посмял да повиши ни с един динар, ни с един дирхам цената. Въздържали се, защото познавали злия му нрав. Везирът погледнал посредника и му викнал:

— Какво стоиш? Тръгвай! За робинята ще платя четири хиляди динара, а на теб — петстотин.

Посредникът забързал към Али Нур ад-Дин и му казал:

— Загуби робинята си, без да получиш пукнат грош!

— Как! — извикал Али Нур ад-Дин.

Посредникът му разказал как определили първоначалната цена на четири хиляди и петстотин динара, когато Саун дошъл на пазара, видял Анис ал-Джалис и я харесал.

— Сигурно е разбрал, че робинята е твоя, затова ще ти плати четири хиляди динара, а на мен обеща петстотин. Ако ти брои парите веднага, това ще бъде божия милост, но както го познавам, знам какво ще стане. Ще ти връчи разписка и ще те прати при своите хора, но ще ги предупреди нищо да не ти дават. Всеки път, когато отиваш да си искаш парите, ще ти отвръщат: „Утре ще ти ги броим“. Така ден след ден ще ти обещават, без нищо да ти дадат. Ти си честолюбив. Ако ги разгневиш, ще ти кажат: „Дай разписката“. Ще я вземат и ще я скъсат. И така няма да получиш нищо за твоята наложница.

Али Нур ад-Дин го изслушал и тогава рекъл:

— Какво да направя?

— Ще ти дам един съвет, ако ме послушаш, ще бъде за твое добро. Ела веднага при мен и си вземи Анис ал-Джалис. Удари я и й кажи: „Нещастнице, изпълних клетвата си и те докарах на пазара, защото се бях заклел да го сторя“. Ако сториш тъй, хитростта ти може да мине пред хората, те ще помислят, че си нямал намерение да я продаваш, но в минута на яд си се заклел да я закараш на пазара.

— Съветът ти е добър! — съгласил се Али Нур ад-Дин.

Посредникът се върнал на пазара, хванал робинята за ръка и се обърнал към везира с думите:

— Господарю, собственикът й идва!

Али Нур ад-Дин изтръгнал жената от ръката на посредника, ударил я и й казал:

— Нещастнице, аз изпълних клетвата си и те докарах на пазара. Отивай си вкъщи и друг път не ми противоречи! Няма нужда да те продавам, докато имам други, по-ценни неща.

Ибн Саун го погледнал и рекъл:

— Нещастнико, остана ли ти друго за продан?

И се опитал да го удари. Търговците обичали Али Нур ад-Дин и го гледали със съчувствие.

— Аз съм в ръцете ви — казал Али Нур ад-Дин. — Вие знаете колко е несправедлив.

— Ако не бяхте вие, щях да го убия! — извикал везирът.

При тези думи търговците се спогледали и казали: „Ние няма да се месим във вашия спор!“.

Али Нур ад-Дин хванал везира, смъкнал го от седлото и го хвърлил на земята. Там имало локва с тиня и везирът паднал точно в нея. Али Нур ад-Дин започнал да го бие с юмруци. Един удар попаднал в зъбите му и цялата му брада се обагрила с кръв. Везирът бил придружаван от десет мамелюци. Когато видели какво прави Нур ад-Дин с господаря им, те сложили ръце върху дръжките на сабите си и понечили да се нахвърлят и да го посекат, но присъствуващите се намесили.

— Господарят ви е везир, но неговият противник е син на везир. Те сигурно ще се сдобрят, а вината ще падне върху вас. Ако го убиете, може да ви осъдят на най-страшната смърт, затова ви съветваме да не се месите!

Али Нур ад-Дин набил хубаво везира, взел Анис ал-Джалис за ръка и я отвел вкъщи.

Ибн Саун станал, белите му дрехи били изцапани с кал, кръв и сажди. Когато видял в какво състояние се намира, той си сложил един оглавник и отишъл пред султанския палат. Застанал там, откъдето можел да бъде чут от султана, и завикал:

— Озлочестиха ме, о, царю на всички времена.

Когато го въвели при султана, той едва познал, че това е неговият везир Ибн Саун.

— Кой стори с теб това? — извикал султанът.

Везирът се разплакал с висок глас и изрекъл тези стихове:

О, колко съм злочест,

когато ти към всяко зло си безпощаден?

Как е възможно кучетата да ме ръфат,

щом ти, лъвът, си тук?

Светът от твоя извор пие,

аз единствено съм жаден,

дъждът ти е небесен,

но не виждам аз капчук.

После казал:

— Господарю, може ли подобно нещо да се случи с този, който те обича и ти служи!

— Кой стори това с теб? — попитал отново султанът.

— Знай, о, господарю, че днес отидох на пазара за роби, за да си купя робиня, която умее да готви. Забелязах една, която не съм виждал досега. Посредникът ми каза, че е на Али Ибн Хакан. Ти беше дал десет хиляди динара, за да ти купи красива робиня, и той купи тази. Но тя му хареса и той я даде на сина си. Когато бащата умря, синът тръгна по лош път и продаде всичко, което имаше: имот, къщи, покъщнина. Когато изхарчи всичко и повече нищо не му остана, той доведе своята робиня на пазара, за да я продаде. Посредникът обяви продажбата й на търг и търговците наддаваха, докато цената й стигна четири хиляди динара. Поисках да заплатя сумата, ала нейният собственик ме възпря: „Стар нещастнико, предпочитам да я продам на евреин или християнин, но не и на теб!“. Отговорих му, че не я купувам за себе си, а за нашия султан, който раздава всички блага. Когато чу тези думи, той се разгневи страшно и се нахвърли върху мен. Повали ме от коня и започна да ме бие. Аз съм стар и беззащитен. Би ме, докато ме доведе до този хал. И всичко това само защото поисках да купя робинята за твоя светлост.

И везирът се хвърлил в краката на султана, като плачел на висок глас и цял треперел.

Гняв замъглил погледа на султана. Изгледал присъствуващите първенци на държавата, а наоколо стояли петдесет оръженосци. Султанът им заповядал да отидат веднага в къщата на Ибн Хакан, да я ограбят, разрушат, да завържат Нур ад-Дин и робинята му и да ги доведат в двореца.

— Слушаме и се подчиняваме — отвърнали те и се отправили към къщата на Али Нур ад-Дин.

Султанът имал слуга на име Алам ад-Дин Санджар, който някога бил от свитата на Фадл ибн Хакан, бащата на Нур ад-Дин. Като чул заповедта на султана и разбрал, че се канят да убият сина на бившия му господар, той се разтревожил. Качил се на коня и препуснал към дома на Али Нур ад-Дин. Почукал на вратата. Стопанинът излязъл, познал го и понечил да изрече обичайния поздрав, но слугата го прекъснал:

— О, господарю, няма време за поздрави и приказки, чуй какво казва поетът: „Ако се боиш от потисника, бягай! Остави къщата да се разруши, защото ти ще си намериш друга къща, но няма да намериш друга душа!“.

— Каква вест ми носиш? — извикал Али Нур ад-Дин.

— Бързо бягай с твоята робиня, защото Ибн Саун ви устрои клопка и ако попаднете в нея, ще загинете. Султанът изпрати за вас петдесет войници. Бягай бързо!

И Санджар подал на Нур ад-Дин четиридесет динара.

— Вземи ги, господарю, ако имах повече, щях да ти дам. Но сега не е време за извинения.

Али Нур ад-Дин влязъл при Анис ал-Джалис и й съобщил онова, което научил. Тя се изплашила и веднага двамата напуснали града. Аллах спуснал зад тях своето покривало, за да ги скрие. Вървели, докато стигнали до морския бряг. Там видели един кораб, готов да отплава, и се качили на него. Капитанът стоял на мостика и викал:

— Ако някой трябва да се сбогува или да купи нещо, да побърза, защото тръгваме.

Всички пътници отвърнали, че са готови.

Капитанът дал заповед на моряците да вдигнат котва.

Нур ад-Дин попитал:

— Накъде тръгваш, капитане?

— За благословения Багдад — отвърнал капитанът.

Корабът се отдалечил, носен от попътен вятър.

В това време петдесетте войници пристигнали в дома на Али Нур ад-Дин. Разбили вратата и претърсили навсякъде, но не го намерили. След като разрушили къщата, върнали се и разказали на султана какво е станало. Той заповядал да продължат диренето, а Саун успокоил, че лично ще отмъсти на Нур ад-Дин за обидата.

Саун си тръгнал доволен, като благославял султана и се молел аллах да му дари дълъг живот.

Султанът разпратил глашатаи, които да оповестят навсякъде, че този, който предаде Али Нур ад-Дин ибн Хакан, ще получи хиляда динара, а ако някой го укрие или знае къде е, а не го предаде, ще получи същото наказание като Али Нур ад-Дин.

Но всички усилия останали напразни.

В това време Али Нур ад-Дин и Анис ал-Джалис пристигнали живи и здрави в Багдад.

Щом съгледал града, капитанът на кораба се провикнал:

— Ето Багдад! Най-спокойният и мирен град на земята. Там сега са отминали студените дъждове. Дошла е пролетта с розите, с разцъфналите дървета и бързоструйните реки.

Нур ад-Дин платил за пътуването пет динара и слязъл от кораба с наложницата си. Повървели малко и съдбата ги отвела сред градините, до едно чисто и прохладно място с дълги каменни пейки и окачени над тях ведра, пълни с вода. Една алея, засенчена с тръстиков сенник, водела към затворена врата. Анис ал-Джалис поискала да си почине на това място. Измили си ръцете и лицата, полегнали и скоро заспали, галени от нежния зефир. О, честит е оня, който не спи! Това било градината на разходките. В средата се издигал Дворецът на насладите. Той принадлежал на халифа Харун ар-Рашид.

Когато бил угрижен, халифът идвал тук и сядал в голямата зала.

Дворецът имал осемдесет прозореца, пред всеки един бил закачен фенер. Палели ги само когато халифът пристигал да прекара вечерта тук. В средата на залата имало златен свещник.

В присъствието на халифа разтваряли прозорците и той заповядвал на най-добрия си музикант и на робините си да му пеят, за да му се отмори душата и да се разсеят грижите му.

Пазач на градината бил един старец на име Шейх Ибрахим. Веднъж той излязъл да свърши някаква работа и видял пред градинската врата група безделници и жени с подозрително поведение. Шейх Ибрахим се разгневил силно, но изчакал да дойде халифът и му разказал за случая. Халифът му позволил да се разправя, както намери за добре, с всеки, който се шляе пред градинската врата.

И в този ден Шейх Ибрахим бил излязъл за нещо и видял двамата млади заспали, загърнати с едно покривало. Той си казал: „Нима не знаят, че халифът ми разреши да убия всекиго, когото срещна тук! Ала аз само леко ще ги ударя, за да ги науча повече да не идват тук“.

Той отрязал една клонка от дървото и се приближил до тях. Вдигнал високо ръка и тъкмо се готвел да ги удари, когато нещо му минало през ума и той си казал: „О, Ибрахим, как ще ги биеш, без да знаеш кои са, може би са чужденци или бездомници, захвърлени тук от съдбата. Ще открия първо лицата им, за да видя кои са“.

Той вдигнал покривалото и видял, че са млади и красиви. Шейх Ибрахим се отказал от намерението си да ги бие, а седнал и лекичко подръпнал Али Нур ад-Дин за крака.

Момъкът отворил очи, видял стареца, прибрал краката си и се засрамил. После седнал, взел ръката на Шейх Ибрахим и я целунал. Шейх Ибрахим го попитал откъде е. Али Нур ад-Дин отговорил, че са чужденци, и една сълза се отронила от очите му.

— Знай, синко — обърнал се Шейх Ибрахим към момъка, — че нашият пророк, мир на душата му, ни съветва да почитаме чужденците. Стани и влез в тази градина, разгледай я и душата ти ще намери покой.

— Чия е тя? — попитал Али нур ад-Дин.

— Наследих я от баща си — отговорил Шейх Ибрахим, за да успокои гостенина.

Али Нур ад-Дин му благодарил и последвал Шейх Ибрахим със своята наложница.

Вратата на градината била обвита от лозница с тежки гроздове в различни цветове — червени като рубини и черни като абанос.

Влезли под арката на лозницата и видели плодове в изобилие, рой птички по клоните чуруликали дивни мелодии, песента на славея огласяла всичко наоколо, а косът подсвирквал като мъж. Плодовете били зрели и най-разнообразни: две кайсии, бели и сладки, кайсия от Хорасан, праскови с цвят на красива жена, карасия^[1], по която се захласвал всеки, който я видел, смокини в прекрасни цветове: бял, зелен и червен. Цветята били като разпръснати перли и корали. Червените рози засенчвали руменината по страните на красавиците, теменугите били с цвят на сяра, нагрявана на огън. Имало още рейхан^[2], кремове, макове. Техните листенца си шепнели чрез сълзите на облаците, кремовете се усмихвали. Нарцисът гледал розите с очите на суданец. Плодовете на утружа^[3] били като чаши, а лимоните висели като златни топки. Земята била покрита с пъстър килим от цветя. Пролетта била дошла и осветила с радост този кът. Реката бълбукала, птиците чуруликали. Времето било приятно и полъхът на вятъра — сладък.

После Шейх Ибрахим им показал затворената зала и те останали удивени от нейната красота и богатство. Тримата седнали пред един от прозорците. Али Нур ад-Дин си спомнил за тежките дни и му се сторило, че красотата на това място го възнаграждава за всичко.

Шейх Ибрахим им донесъл ядене. Когато се заситили, измили си ръцете и отново седнали до прозореца, като се любували на плодните дървета.

Тогава Али Нур ад-Дин попитал Шейх Ибрахим дали няма нещо за пиене. Шейх Ибрахим донесъл студен сироп. Али Нур ад-Дин казал, че не желае това.

— Вино ли искаш?

— Да.

— Господ да ме пази. Тринайсет години вече не пия, защото пророкът, мир на душата му, прокле онзи, който го пие, който го прави и който го предлага.

Нур ад-Дин му казал:

— Чуй две думи от мен.

— Казвай!

— Ако не пиеш, не правиш и не предлагаш вино, клетвата ще падне ли върху теб?

— Не — отвърнал пазачът.

Тогава Нур ад-Дин му рекъл:

— Вземи два динара и два дирхама, качи се на магарето и иди на пазара. Щом видиш някой да купува вино, извикай го и му кажи да вземе два дирхама за себе си, а за тези два динара да купи вино и го натовари върху магарето. Така няма да имаш никакъв грях, защото ти самият нито ще пиеш, нито ще правиш, нито ще носиш виното.

Шейх Ибрахим се засмял и възкликнал:

— Аллах ми е свидетел, че не съм виждал по-остроумен и по-сладкодумен човек от теб.

— Ние сме под твое покровителство и трябва да ни осигуриш всичко, от което имаме нужда — отвърнал Али Нур ад-Дин.

— Синко — казал Шейх Ибрахим, — влез в тази стая и ще видиш всичко, което е приготвено за повелителя на правоверните. Вземи каквото искаш — там има всичко.

Али Нур ад-Дин влязъл и видял най-различни съдове от злато, сребро и кристал, украсени със скъпоценни камъни. Взел съдовете, от които имал нужда, напълнил чашите с вино и двамата с Анис ал-Джалис започнали да пият, като се възхищавали от красотата, която виждали около себе си. Шейх Ибрахим донесъл благовония и седнал надалеч от тях. А те пиели с наслада, докато виното взело власт над тях, страните им се зачервили, а очите им се изпълнили с нега.

Шейх Ибрахим си рекъл: „Защо съм седнал толкова далеч от тях, кога друг път в нашия дворец ще се съберат две ясни месечини като тези двамата?“.

Приближил се и Али Нур ад-Дин го извикал да седне при тях. Нур ад-Дин напълнил една чаша и му я подал:

— Пий, за да опиташ сладостта на виното!

Шейх Ибрахим измърморил:

— Бог да ме пази. От тринайсет години не пия.

Нур ад-Дин изпил чашата, хвърлил се на пода и се престорил на много пиян.

Тогава Анис ал-Джалис казала:

— Виж, Шейх Ибрахим, как се държи моят господар с мен!

— А какво му е?

— Винаги се повтаря все същото. Пие един час и заспива и ме оставя сама, без да има с кого да пия, а ако запея, няма кой да ме чуе.

Шейх Ибрахим бил опиянен от думите й.

— Той не бива да прави така!

Анис ал-Джалис напълнила една чаша, погледнала го право в очите и му рекла:

— Ако съм ти скъпа, вземи и изпий тази чаша. Не ми отказвай, ако не искаш да ме обидиш.

Шейх Ибрахим взел чашата и я изпил до дъно. Тя му наляла втора и му я подала с думите:

— Изпий и тази чаша.

— О, не, не мога, достатъчно пих.

Но тя настояла и той я изпил. Подала му трета. Тъкмо допрял устни, когато Али Нур ад-Дин станал:

— Какво правиш, Шейх Ибрахим, не те ли молих преди малко да пиеш и ти отказа, защото тринайсет години не си пил?

Пазачът се засрамил и промърморил:

— Не е моя вината, тя настоя.

Али Нур ад-Дин се засмял и тримата продължили да пият.

Анис Нур ал-Джалис се наклонила към господаря си и му прошепнала:

— Сега ще видиш какво ще направя с Шейх Ибрахим.

Наляла чашата на Нур ад-Дин и му я подала. А той напълнил нейната чаша и й я подал. Така пълнили чашите си, докато Шейх Ибрахим въздъхнал:

— Това не е приятелство. Пиете, а на мен не ми давате!

При тези думи те избухнали в смях и се смели до припадък. После пили и му дали и на него, докато наближило полунощ.

— Шейх Ибрахим — обърнала се Анис ал-Джалис към стареца, — позволи ми да запаля една свещ.

— Иди, но не пали повече от една.

Тя станала и започнала да пали една по една всичките осемдесет свещи.

— А на мен, Шейх Ибрахим, няма ли да позволиш да запаля поне един фенер?

— Иди, но не пали повече от един — казал старецът.

Нур ад-Дин станал и започнал да пали фенерите, докато запалил всичките. Залата се напълнила с танцуваща светлина.

Пияният Шейх Ибрахим им казал:

— Вие сте по-смели от мен.

Станал и разтворил всички прозорци, а после се върнал на мястото си да пие и да реди стихове заедно с тях. Настанало веселие. Всемогъщият аллах, който всичко вижда, сторил тъй, че в този миг халифът застанал на прозореца на своя дворец, обърнат към река Тигър, обляна от лунна светлина.

Погледнал по-надалеч и видял светлината от запалените фенери и свещи в летния си дворец. Изпратил да извикат везира Джаафар ал-Бармаки, който дошъл веднага. Харун ар-Рашид се нахвърлил върху него:

— О, кучи сине, на служба си при мен, а не ми съобщаваш какво става в Багдад!

Джаафар поискал да узнае кое го е разгневило така и халифът ядно отвърнал:

— Не може Дворецът на насладите да бъде толкова тържествено осветен с всички фенери и свещи и всичките му прозорци разтворени, ако Багдад все още е в моя власт. Нещастнико, как би могло да стане това, ако не са ми взели халифата?

Джаафар се разтреперил:

— Кой ти каза, че Дворецът на насладите е с отворени прозорци и осветен?

— Приближи се и виж!

Джаафар погледнал към градината и видял двореца, озарен като запалена факла, по-блестяща от луната. Той понечил да извини Шейх Ибрахим, като си помислил, че старецът е позволил да запалят всички свещи и фенери по някакъв повод.

— Господарю — подхванал везирът, — миналата седмица Шейх Ибрахим дойде при мен и ми каза, че иска да се повесели с децата си за мое здраве и за здравето на повелителя на правоверните. Когато го попитах какво иска, той ме помоли да взема разрешение от теб, за да празнува с децата си в двореца. Казах му да прави каквото иска и му обещах да те уведомя за молбата му, но забравих.

— О, Джаафар — извикал халифът, — ти вече извърши една грешка, а сега правиш друга. Първата — че не си ми казал. Втората — когато Шейх Ибрахим ти е искал разрешение, той е смятал, че ще се сетиш да му дадеш малко пари, но ти не си му дал, нито си ми казал, за да му дам аз.

— Забравих, повелителю на правоверните.

— Заклевам се в душите на баща си и дедите си, ще прекарам остатъка от нощта при него. Той е благочестив и тачен от шейховете: помага на бедните и утешава клетниците и мисля, че тази нощ всички са се събрали при него. Трябва да отида. Може някой от тях да ме благослови и това ще ми е от полза на този и на отвъдния свят. Може би Шейх Ибрахим и приятелите му ще ми се зарадват.

— Повелителю на правоверните — отговорил Джаафар, — нощта вече преваля. В този час навярно се разотиват.

Това не разколебало халифа и Джаафар замълчал смутен.

Халифът станал, следван от везира си.

Към тях се присъединил слугата на Харун ар-Рашид, Масрур. Тримата се преоблекли като търговци, излезли от двореца и забързали по тесните криволичещи улички, докато стигнали до градините.

Вратата била отворена и халифът се учудил, че Шейх Ибрахим е забравил да я затвори. Това не било обичайно за него. Те прекосили градините и се спрели пред двореца. Халифът казал:

— Ще се промъкна незабелязано, за да видя какво правят тези благочестиви хора, защото не чувам ни глас, ни шум.

Халифът се огледал и видял едно високо орехово дърво.

— Ще се кача на него, защото клоните му са близо до прозорците и ще мога да видя какво става вътре.

Той се покатерил на дървото и стигнал до един клон, откъдето се виждала залата. Там седели младеж и девойка като две ясни месечини. Да бъде благословен оня, който ги е създал! Видял и Шейх Ибрахим, седнал с чаша в ръка, който тъкмо тогава казвал:

— О, най-красива измежду красивите. Виното без песни няма вкус. Не си ли чувала словата на поета:

Подай ми вино в малки и големи чаши,

вземи ги от ръката на блестяща луна.

Не пий без песен, че съм слушал как коняря свири,

конете му когато пият лунна светлина.

Гняв замъглил погледа на халифа. Той слязъл и казал на Джаафар:

— Не съм виждал по-благочестиви хора от тези там. Качи се и ти, за да не пропуснеш някоя тяхна благословия.

Джаафар се озадачил, като чул думите на халифа, качил се на върха на дървото и видял Али Нур ад-Дин, Анис ал-Джалис и Шейх Ибрахим с чаши в ръка. При тази гледка везирът бил сигурен, че ще загуби живота си. Слязъл и застанал виновно пред халифа, който рекъл:

— Слава на аллаха, който ни е създал да следваме пътя на вярата.

Джаафар не могъл да продума от срам.

Халифът го измерил с поглед:

— Но кой е довел тези хора тук и кой ги е пуснал в моя дворец? Едно мога да кажа: че не съм виждал по-красив младеж и по-красива девойка от тия двамата.

Джаафар разбрал от последните думи на халифа, че може да се надява на прошка, и продумал:

— Ти говориш истината, повелителю на правоверните.

— Хайде да се качим още веднъж на дървото, Джаафар — подканил го халифът, — за да ги виждаме по-добре.

Качили се двамата и чули Шейх Ибрахим да казва:

— О, красавице, аз изгубих достойнството си, като пих вино. Но виното не е сладко, ако не е съпроводено от трелите на струните.

— Шейх Ибрахим — подхванала Анис ал-Джалис, — аллах ми е свидетел, че ако имах инструмент, нашето щастие щеше да бъде пълно.

Шейх Ибрахим станал.

Халифът попитал Джаафар:

— Какво ще прави?

— Не зная — отговорил Джаафар.

Шейх Ибрахим се позабавил и се върнал с лютня, която халифът разпознал. Тя била на големия музикант Исхак. Тогава халифът казал:

— Ако тази робиня не пее добре, всички ви ще разпъна на кръст. Но ако пее хубаво, на тях ще им простя, а теб ще разпъна.

— Тогава ще моля аллаха да пее лошо — казал Джаафар.

— Защо?

— За да ни разпънеш всички заедно и да имам спътници в смъртта.

Халифът се разсмял.

Анис ал-Джалис посегнала към инструмента, настроила го и засвирила така, че можела желязото да стопи и най-коравото сърце да разчувствува. После запяла:

Бяхме двама, а сега сме

разделени и сами.

Не можаха враговете

любовта да ни простят.

И веднъж от свода син

чухме думата: „Амин!“.

— О, Джаафар, през живота си не съм чувал по-красив глас! — промълвил халифът.

— Надявам се, че сега целият ти гняв мина! — рекъл везирът.

— Да.

Слезли от дървото. Халифът заявил на Джаафар, че иска да отиде при тях, за да чуе отблизо песента на робинята, но везирът го спрял:

— Те ще се смутят, а Шейх Ибрахим ще умре от страх.

— Кажи ми тогава, как да отида при тях, без да узнаят, че сме ги видели?

Халифът и везирът се отправили към реката замислени. Тъкмо тогава един рибар хвърлял мрежата си въпреки забраната на халифа да се лови риба на това място, тъй като виковете на рибарите го безпокоели. Всички се подчинявали на заповедта му, но тази нощ рибарят Карим видял портите на градините отворени и си казал, че точно сега е моментът да полови риба. Хвърлил мрежата в реката, като си пеел:

О, ти, който плуваш по морето,

вгледан често на смъртта в очите,

силата си запази, защото

не във твойта сила е късмета.

В тази нощ не виждаш ли рибаря

край брега сияен на морето?

Хвърля мрежата си той със трепет,

удрят го разбунени вълните,

погледът му чака мълчаливо

рибата да блесне като сабя.

Той се връща радостен вкъщи.

В тази нощ и този от двореца

е прекарал радостно и сито.

Славен да си, боже, който даваш

на едни, от други пък отнемаш.

Рибата един лови, а други

ще яде от нея до насита.

Когато привършвал песента си, халифът вече бил до него. Познал го и извикал:

— А, ти ли си, Карим?

Карим се огледал, съзрял халифа и цял се разтреперил:

— В името на аллаха, повелителю на правоверните, аз наруших заповедта ти не защото не я зачитам, а от беднотия. Семейството ми е голямо…

Халифът го успокоил:

— Хвърли веднъж за мой късмет!

Рибарят се зарадвал, хвърлил мрежата надълбоко, сетне я изтеглил. В нея се мятали безброй различни риби. Халифът се развеселил и му казал:

— Съблечи се!

Карим се подчинил. Ризата му била закърпена със сто кръпки от груба вълна и пълна с въшки. После си смъкнал чалмата, която не бил свалял от главата си три години. На свой ред халифът свалил две роби от александрийска и баалбекска коприна и заповядал на рибаря да ги облече. След това навлякъл вехтата дреха, сложил чалмата и си забулил лицето. Сетне го отпратил. Карим целунал краката на халифа и издумал:

Докато е жив — не може

да се отплати за всичко роба.

Даже костите му в гроба

ще те благославят, боже!

Едва завършил, и въшките залазили по тялото на халифа. Той започнал да ги лови по врата си и да ги хвърля.

— Злочести рибарю — извикал той, — колко въшки има в твоята риза?

— Господарю — успокоил го Карим, — ще те хапят час, но след седмица няма нито да ги чувствуваш, нито да мислиш за тях.

А халифът се разсмял:

— Клетнико, как ще оставя тази дреха върху тялото си!

— Искам да ти кажа нещо — осмелил се рибарят, — но се боя от величието ти.

— Кажи каквото мислиш.

— Повелителю на правоверните — подел Карим, — мина ми през ума, че искаш да се научиш на риболов, за да имаш занаят, който да ти бъде полезен. Ако е така, тази дреха ти отива.

Халифът отново се засмял. Рибарят си отишъл, халифът взел кошницата с риба, покрил я с малко трева и се върнал при Джаафар. Везирът помислил, че това е Карим рибарят, смилил се над него и го посъветвал да бяга, да не го види халифът. Като чул това, халифът така се залял от смях, че паднал по гръб. Едва тогава Джаафар го познал:

— О, това си ти, нашият господар, повелителят на правоверните.

— Да, а ти си Джаафар, моят везир. Ние дойдохме заедно дотук, но ти не ме позна, а как ще ме познае пияният Шейх Ибрахим? Остани тук и ме чакай.

— Слушам и се подчинявам — казал Джаафар.

Халифът се приближил до вратата на двореца и почукал. Отвътре се чул гласът на Шейх Ибрахим:

— Кой е?

— Аз съм, Шейх Ибрахим — извикал халифът.

— Кой си ти?

— Рибарят Карим. Чух, че имаш гости, и ти донесох хубава риба.

Нур ад-Дин и Анис ал-Джалис много обичали риба. Като чули думите на Карим, зарадвали се и казали на Шейх Ибрахим да го пусне, за да им покаже рибата си.

Шейх Ибрахим отворил вратата. Преоблеченият халиф влязъл и пръв поздравил.

— Бъди добре дошъл, разбойнико, крадецо — извикал пазачът, — покажи ни каква риба носиш.

Халифът им я показал и те видели, че е още жива. Анис ал-Джалис рекла:

— Тази риба е хубава пържена.

— Права си — извикал Шейх Ибрахим и се обърнал към халифа:

— Рибарю, ще бъде по-добре, ако донесеш тази риба пържена. Иди, изпържи я и я донеси!

— Слушам и изпълнявам — отвърнал халифът.

— Бързо я изпържи и веднага се връщай — извикал Шейх Ибрахим.

Халифът изтичал при Джаафар и му казал какво искат от него.

— Дай да я изпържа, повелителю на правоверните.

Халифът се заклел в земята на дедите си, че ще я изпържи сам. Отправил се към колибата на пазача и намерил там всичко, от което имал нужда: сол, чубрица, съдове. Изпържил я добре, наредил я върху палмови листа, откъснал няколко лимона и ги отнесъл в двореца.

Младежът, девойката и Шейх Ибрахим изяли вкусното ястие, а после си измили ръцете. Тогава Нур ад-Дин се обърнал към рибаря и му благодарил за рибата, която им приготвил тази нощ. Бръкнал в джоба си и извадил три динара от парите, които му дал Маджар, преди бягството им, и му казал:

— Извини ме, рибарю! Кълна се, че ако те познавах преди онова, което ме сполетя, щях да изтрия горчивината на бедността от твоето сърце. Но вземи малкото, което мога да ти дам.

И му подхвърлил парите. Халифът ги взел, целунал ги и ги сложил в джоба си. И тъй като бил направил всичко това, за да чуе песента на робинята, помолил:

— Благодаря ти за щедростта, но най-голяма радост за мен ще бъде, ако позволиш на твоята робиня да попее.

Нур ад-Дин накарал Анис ал-Джалис да изпее нещо в чест на рибаря. Тя взела лютнята, настроила я и запяла:

Песента й бе такава,

струните така ехтяха,

че и глухите я чуха,

а пък немите мълвяха:

— Боже, по света чудесен

няма по-вълшебна песен!

После тя свирила така, че покорила сърцето му.

— Харесва ли ти моята робиня, рибарю? Харесва ли ти песента й? — попитал Нур ад-Дин.

— Аллах ми е свидетел, че ми харесва.

— Тогава ти я подарявам. Това е дар на щедър човек, който не взема думата си назад.

Нур ад-Дин станал и заповядал на преоблечения халиф да вземе робинята и да си върви.

Анис ал-Джалис го погледнала и промълвила:

— Така ли се разделяш с мен, господарю, без да ми кажеш дори сбогом? Тогава позволи ми аз да се простя с тебе:

Отидеш ли си някой ден,

сърцето ми ще те запази.

Ако желае бог — не мрази,

и пак ще бъдеш ти до мен.

Нур ад-Дин й отвърнал:

В деня на нашата раздяла

през сълзи, с поглед натъжен

тя се прости и ме попита:

„Какво ще правиш ти без мен?“

Отвърнах й в мига трънлив:

„Попитай, който бъде жив!“

Когато халифът чул тези думи, съжалил, че ги разделя, и се обърнал към Нур ад-Дин с молба да сподели мъката си.

Нур ад-Дин му разказал всичко отначало докрай.

— А накъде си се запътил сега? — го попитал халифът.

— Земята на аллах е обширна — отговорил Нур ад-Дин.

— Ще ти напиша няколко реда. Занеси ги на султан Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни. Когато ги прочете, той няма да ти стори зло.

— Къде се е чуло рибар да пише на султана? — учудил се Али Нур ад-Дин. — Това е нещо невиждано!

— Твоите думи са прави, но чуй причината. Знай, че ние учехме с него при един мъдрец. Аз му бях помощник. После щастието му се усмихна и той стана султан, а аз — рибар. Сега, помоля ли го за нещо, той винаги го изпълнява. Даже ако му поискам хиляда услуги, ще ги направи.

Като чул тези думи, Нур ад-Дин казал:

— Пиши, да видим!

Халифът взел мастилница и перо и написал.

„В името на всемилостивия и всемогъщия бог

това писмо е от Харун ар-Рашид ибн ал-Махди

за Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни,

помазан от мойта милост, когото назначих

за свой представител на част от своето царство.

Знай че този, който ти донесе писмото, е Али

Нур ад-Дин, син на везира Ибн Хакан.

Щом пристигне при теб, ти трябва да му

предадеш властта и да го сложиш на трона

вместо теб, защото го назначих за свой

представител на всички земи, които ти управляваше.

Подчини се на моята заповед и

остани в мир!“

Халифът подал писмото на Али Нур ад-Дин. Той го взел, целунал го и го сложил в чалмата си. Сетне веднага тръгнал на път.

Щом стигнал до двореца в Басра, извикал толкова силно, че султанът го чул и пратил да го доведат при него.

Когато влязъл, Нур ад-Дин целунал земята пред нозете на султана и му подал писмото. Като видял обръщението в писмото, написано собственоръчно от халифа, султанът станал на крака, целунал го три пъти и казал:

— Слушам и се подчинявам на заповедите на аллаха и на повелителя на правоверните!

После пратил да извикат четирима съдии и принцовете и поискал да го освободят от властта. В този миг пристигнал везирът Ибн Саун. Емирът му подал писмото на повелителя на правоверните. Ибн Саун го прочел, накъсал го, после го сдъвкал и го изплюл. Султанът разярен извикал:

— Нещастнико, кой ти позволи да постъпиш така?

Везирът посочил Али Нур ад-Дин:

— Този човек не е видял нито халифа, нито неговия везир. Той е коварен дявол. Видял е някакво писмо, написано от ръката на халифа, и го е подправил, като е написал, каквото си иска. Как ще отстъпиш трона, щом халифът не ти е пратил специален човек? Ако беше вярно, щеше да изпрати с него или везира си, или някой друг придворен. Но както виждаш, той е сам.

— Какво да правя? — запитал султанът.

— Предай ми този младеж. Ще го изпратя с мой доверен човек в Багдад. Ако говори истината, моят човек ще ни донесе от ръката на повелителя на правоверните писмо с неговия печат. Ако не е истина, аз знам как да го накажа.

Султанът се съгласил. Извикал робите си и наредил да бият Нур ад-Дин, докато загубил съзнание. Сетне заповядал да оковат краката му и извикал тъмничаря.

Онзи дошъл веднага и целунал земята пред султана, който му заповядал:

— Вземи този човек и го хвърли в тъмницата. Изтезавай го ден и нощ!

— Слушам и се подчинявам! — отвърнал тъмничарят и помъкнал Нур ад-Дин към затвора. Заключил вратата и наредил да пометат едно кътче, на което постлал килим и сложил възглавница. Освободил краката на Али Нур ад-Дин от веригата и започнал да се отнася добре с него. Всеки ден султанът му пращал заповед да продължава да изтезава Нур ад-Дин, а тъмничарят отговарял: „Слушам и се подчинявам“, но продължавал да се отнася добре с Нур ад-Дин.

Така изминали четиридесет дни. На четиридесет и първия от халифа пристигнал дар. Султанът го харесал и започнал да се съветва със своите везири.

— Този подарък дали не е за новия султан?

Везирът Ибн Саун се възползувал от случая и пак се намесил:

— Трябваше да го убием още когато пристигна.

— Аллах ми е свидетел, добре, че ме подсети за това. Иди, изведи го от затвора и му отрежи главата! — отговорил султанът.

Везирът станал.

— Слушам и се подчинявам — казал той и продължил: — Ще разпратя глашатаи да разгласят, че който иска да види обезглавяването на Али Нур ад-Дин ибн Хакан, нека дойде пред двореца. Всичко живо ще се събере и душата ми ще намери спокойствие, а ония, които ми завиждат, ще се поболеят от мъка.

— Прави, каквото искаш! — отговорил султанът.

Везирът изскочил от двореца радостен и доволен и заповядал на управителя да разгласи новината.

Когато се разчуло, всички се натъжили много, даже децата в училищата и търговците в своите дюкяни.

Всички забързали към мястото на екзекуцията. Някои отишли даже до затвора, за да придружат Али Нур ад-Дин.

Пристигнал и везирът заедно с десетте си мамелюци, които се развикали пред Али Нур ад-Дин:

— Това е най-лекото наказание за оня, който подправя писмо на повелителя на правоверните.

Повели го по улиците на Басра, докато стигнали до двореца и го изправили под прозорците на султана.

Палачът се приближил и му казал:

— Аз съм само роб и изпълнявам, каквото ми заповядат. Ако имаш някакво желание, готов съм да го изпълня, защото ти остава да живееш само до мига, в който султанът се покаже на прозореца.

Али Нур ад-Дин се огледал и заредил стиховете:

Поне един приятел ли тук няма,

да ми помогне в мъката голяма?

В името на бог ви моля аз,

животът ми завършва в тоя час!

Поне един ли няма да заплаче

и да възпре ръката на палача?

Вода поне ми дайте, че е ад,

душата си да облекча нерад.

Хората заридали, а палачът взел един съд с вода, за да му го подаде.

Тогава везирът Ибн Саун скочил, ударил с ръка съда и го счупил. После заповядал на палача да посече Нур ад-Дин. Палачът му вързал очите, а хората започнали да викат и да негодуват срещу везира. Понесъл се ропот и точно в този миг на хоризонта се вдигнали облаци прах. Султанът съгледал това, както си седял в двореца, и поискал да узнае какво става там, а везирът настоявал да отрежат първо главата на Али Нур ад-Дин.

Султанът държал на своето — искал да узнае кой вдига тези облаци прах. Това били Джаафар, везирът на халифа, и свитата му. Причината за тяхното пристигане била следната:

Халифът не си спомнил за Али Нур ад-Дин цели тридесет дни. Никой не му напомнил за него до нощта, в която той се приближил до стаята на Анис ал-Джалис. Чул, че тя плаче и пее със сладък глас:

Близко ли си ти, или далече,

твоят образ в моите очи блести.

В моето сърце живееш вече

и така ще си останеш ти.

После се задавила в ридания. Халифът отворил вратата и влязъл. Щом го видяла, Анис ал-Джалис се хвърлила пред него и му целунала нозете три пъти. После промълвила:

Толкова си благороден,

толкова си ти добър,

че сега ще ти припомня

туй, което обеща.

Не забравя тоз, на който

му е светла паметта.

Халифът попитал:

— Коя си ти?

— Аз съм онази, която ти подари Али Нур ад-Дин ибн Хакан. Време е да изпълниш обещанието си и да ме изпратиш при него с почести. Ето че тридесет дни съм тук, без да мигна.

Тогава халифът повикал Джаафар ал-Бармаки и му казал:

— От тридесет дена не съм чул нищо за Али Нур ад-Дин ибн Хакан. Страхувам се, че султанът на Басра го е убил. Но кълна се в главата си и в земята на моите предци, че ако му се е случило нещо лошо, ще убия виновника — дори ако ми е най-скъпият на този свят. Искам да тръгнеш веднага за Басра и да узнаеш какво е станало със султан Мохамад ибн Сулайман аз-Зайни и с Али Нур ад-Дин ибн Хакан.

Джаафар поел на път.

Когато стигнал и видял насъбраните хора, дочул нестихващата гълчава и узнал причината, той се качил бързо при султана. Съобщил му за какво е изпратен и му предал думите на халифа, че ще отмъсти на виновника, ако нещо се случи с Али Нур ад-Дин. Сложил под стража султана и везира Ибн Саун, а сетне заповядал да освободят Али Нур ад-Дин и да го сложат на трона на мястото на султан аз-Зайни.

Джаафар останал в Басра три дена, само колкото трябва да остане един гост.

А на четвъртия ден Али Нур ад-Дин ибн Хакан се обърнал към Джаафар:

— Закопнях да видя повелителя на правоверните.

Джаафар казал на Мохамад ибн Сулайман да се приготви за път. След утринната молитва всички се качили на конете. С тях бил и везирът Ибн Саун, който горчиво се разкайвал за стореното.

Али Нур ад-Дин яздел до Джаафар и така стигнали до Багдад, града на мира. Там влезли при халифа и му разказали какво се е случило с Али Нур ад-Дин.

— Вземи тази сабя — казал халифът — и отсечи главата на своя неприятел.

Момъкът я взел и пристъпил към везира, но Ибн Саун го погледнал и казал:

— Аз постъпвах според своя характер. И ти постъпи според своя!

Тогава Нур ад-Дин захвърлил сабята и признал на халифа:

— Повелителю на правоверните, той ме измами. Благородният човек винаги вярва в добрите думи.

Халифът му казал да го остави и след това заповядал на Масрур да отреже главата на везира. Масрур мигом изпълнил заповедта.

— Господарю, не искам да властвувам над Басра. Единственото, което искам, е да те виждам всеки ден.

Халифът пратил да доведат Анис ал-Джалис. Когато тя дошла, той им дал един дворец в Багдад и ги възнаградил богато. Взел Нур ад-Дин в свитата си и той останал при него до последния си час.

Бележки

[1] Карасия — плодно дърво. — Б.пр. ↑

[2] Рейхан — храст с приятен мирис. — Б.пр. ↑

[3] Утруж — кисел плод, от който се приготовлява питие за добър тен. — Б.пр. ↑