Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
- Превод от арабски
- Катя Ахмад, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Приказка
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- evgenido (2022 г.)
Издание:
Заглавие: Храм на чудесата
Преводач: Катя Ахмад; Йордан Милев (стихове)
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: арабски
Издание: първо
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Тип: приказки
Националност: арабска
Печатница: ДП „Георги Димитров“ — София
Излязла от печат: м. март 1986 г.
Редактор: Веселина Райжекова
Редактор на издателството: Анна Сталева; Елена Матева
Художествен редактор: Цвятко Остоич
Технически редактор: Маргарита Воденичарова
Художник: Васил Миовски
Коректор: Галя Луцова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12819
История
- — Добавяне
Говори се, че една нощ Харун ар-Рашид, повелителят на правоверните, се мъчел да заспи, но сънят не намирал път към очите му. Той се въртял в постелята си, докато накрая повикал Масрур и му казал:
— Намери ми някой, който да ме развлече!
Масрур му предложил да го изведе в градините на двореца, за да погледа красотата на звездите и лика на луната, която се оглеждала в езерото.
— О, Масрур — отговорил халифът, — нищо от това, което ми описа, не ми е по сърце.
— Господарю, в двореца ти има триста робини. Заповядай на всяка да съблече дрехата си и мини да ги видиш, без те да знаят.
— Дворецът е мой, робините също и това не ми е интересно — отговорил халифът.
— Господарю, тогава нареди на учените, поетите и мъдреците да дойдат при тебе, за да послушаш словото им, поемите им и новите им истории!
— Душата ми не иска и това.
— Господарю, заповядай тогава на търговците да дойдат и да ти разкажат забавни случки от далечни страни.
— Не, душата ми не го желае.
— Господарю, тогава отрежи главата ми, може би това ще те избави от безсънието и ще прогони тревогата от сърцето ти.
Харун ар-Рашид се засмял и му наредил да види дали някой търговец не чака пред вратата на двореца.
Масрур излязъл, а като се върнал, му съобщил, че вън чака Али Ибн Мансур.
Халифът заповядал да го въведат. Али влязъл и поздравил. Халифът отговорил на поздрава му и го помолил:
— Али Ибн Мансур, разкажи ни някое от твоите приключения!
— Какво желае да чуе повелителят на правоверните: това, което съм преживял, или онова, което съм чул?
— Ако си видял нещо интересно с очите си, разкажи ни го, защото едно е да видиш, друго е да чуеш.
— Тогава слушай, о, повелителю на правоверните.
— Слушам те с ушите си, гледам те с очите си и те чувам със сърцето си — отговорил халифът.
— Знай, повелителю на правоверните, че всяка година валията на Басра, Мохамад Ибн Сулайман ал-Хашими ми прави подарък. Отидох, както винаги, да си го получа. Пристигнах в мига, когато той тръгваше на лов. Поздравих го. Той отвърна на поздрава ми и ми рече:
— Тръгвай с нас, Али Ибн Мансур!
Отговорих му, че нямам сили да яздя. Тогава нареди да ме настанят в двореца за гости и да се грижат за мене, а той се отправи на лов.
Всички бяха много любезни с мен, но аз си казах:
„Открай време, когато идвам от Багдад в Басра, ме настаняват тук. Не съм видял нищо друго освен двореца и градините му. Сега е време да се поразходя сам из Басра.“
Облякох най-хубавите си дрехи и тръгнах. Известно ти е, повелителю на правоверните, че в града има седемдесет улици и всяка е дълга повече от седемдесет иракски фарсаха[1]. Изгубих се из тези улици и ожаднях. Тогава забелязах голяма порта с две медни халки, върху която беше спусната завеса от кадифе, а отстрани имаше лозници и две каменни пейки. Спрях да погледам това място и до слуха ми достигнаха стоновете на едно изстрадало сърце:
Любимият е днес далече.
И мойто тяло приюти
дъхът на болките сърдечни,
страданията отпреди.
О, бриз, задухал от Заруд,
открий го в тоя свят огромен
и упрекът на моя спомен
да бъде някой ден дочут.
Предай му всичко с думи сладки,
за любовта му напомни.
И ще те помня дълги дни
в мига на радостите кратки.
Със името ми да преминеш
над него и попитай там:
Защо оставяш да загине
робинята на любовта?
Казах си: „Ако тази, която пее, е толкова красива, колкото гласът й, тя е съвършена“. Приближих се до портата и започнах леко да повдигам завесата, докато пред очите ми се откри млада жена, бяла като пълна месечина през четиринадесетата нощ, с тъмни очи, с гърди като два нара и с устни като рубина върху пръстена на Соломон. Сякаш за нея поетът е казал:
Кой ли, о, рубини, ви извая
на две устни — пламнали цветя?
Кой ли вдъхна пролетна омая
в твоите пленителни уста?
Кой докара трепетно зората
в твоята усмивка от корал?
И навярно всеки е мечтал
само да те зърне на земята!
А пък този, който те целува,
колко дни подир това сънува?
С една дума — тя беше толкова чаровна, че очите на човек не можеха да се наситят да я гледат. Като онази, която е възпял поетът:
Когато тя ни приближи — убива!
Обърне ли се — от любов горим.
А слънцето ведно с луната слива
и свети, и не можем да заспим.
Докато надзъртах през процепа, тя се обърна и ме видя.
— Виж кой стои на вратата — заповяда тя на една прислужница. Прислужницата се обърна към мен и каза:
— Не те ли е срам да постъпваш така на твоята възраст?
— Вярно, че косите ми са побелели — отвърнах й, — но нищо лошо не съм сторил.
— Значи смяташ, че да влезеш в чужд дом и да гледаш чужда жена е нищо? — намеси се господарката й.
— Господарке, моето извинение е, че съм чужденец и съм ожаднял много.
— Приемам извинението ти — каза тя.
После нареди на една от прислужниците да ми донесе вода.
Донесоха пълна с ароматизирана вода златна кана, украсена с перли и диаманти, покрита със зелена кърпа от чиста коприна. Дълго отпивах, като нарочно се бавех, за да мога тайно да се наслаждавам на красотата й. Най-сетне върнах каната на прислужницата. Господарката й ми каза:
— Е, старче, сега вече можеш да продължиш пътя си.
— Господарке, една мисъл ме терзае.
— И каква е тя?
— Мисля си за превратностите в живота.
— Имаш право, животът е пълен с чудеса, но теб какво те тревожи?
— Мисля си за собственика на този дом, който някога ми беше приятел — отговорих аз.
— Знаеш ли името му?
— Мохамад Ибн Али ал-Джауахири. Той беше богат човек, но не знам дали има наследници.
— Той има дъщеря на име Будур, която наследи цялото му богатство.
— Ти ли си неговата дъщеря?
Тя се засмя и ми отвърна:
— Да, аз съм, но ти, старче, разпитваш много, време е да си тръгваш.
— Разбира се, ще си отида, но виждам, че на хубавото ти лице е изписана мъка. Ако ми разкриеш болката си, може да ти олекне.
— Старче, ако ти си от хората, които умеят да пазят тайни, ще ти се доверя. Но кажи ми кой си, за да знам дали си достоен да чуеш тайната ми, защото поетът е казал:
Тайните си строго пазят
уважаваните хора.
За какво да ви разкажа,
щом дома си сам затворих!
— Аз съм Али Ибн Мансур от Дамаск. Винаги съм канен на трапезата на повелителя на правоверните Харун ар-Рашид.
Когато чу името ми, тя стана от мястото си, дойде да ме поздрави и рече:
— Бъди добре дошъл, о, сине на Мансур. Сега мога да ти разкажа какво се случи с мен и да бъда спокойна, че тайната ми ще бъде запазена. Аз съм влюбена, но разделена от любимия.
— Ти си красива — казах аз — и можеш да се влюбиш само в прекрасен момък. Кой е той?
— Обичам Джубайр Ибн Умайр ал-Шайбани, емира на племето шайбан.
И тя ми описа невижданата му хубост.
— Писма ли си разменяте, или се срещате? — попитах я аз.
— Срещахме се, но неговата любов е била само на думи, а не е идвала от сърцето.
Поисках да узная причината за раздялата им.
— Един ден моята прислужница решеше косите ми, за да ги сплете. Когато привърши, беше толкова омаяна от красотата ми, че се наведе и ме целуна по бузата. В този миг без предупреждение влезе Джубайр. Като видя, че прислужницата ме целува, страшно се разгневи и си излезе с думите:
Ако трябва да деля със някого любимата,
ще я изоставя и ще заживея сам.
Няма място повече във любовта за тримата,
не очаквай от такава обич път голям.
Оттогава не съм получила никаква вест от него.
Попитах я дали мога да й помогна с нещо. Тя ми отговори, че иска да изпрати по мен писмо. Ако й донеса отговор, обеща да ми даде петстотин динара, а ако не й донеса — сто. Отвърнах й, че съм готов да направя, каквото пожелае. Тя заповяда на една от прислужниците да й донесе хартия, мастило и перо и написа:
Любими,
позна ли твоето сърце
на мъката небитието?
Защо отвръщаш ти лице
от мен: не е ли то, което
познавах през онези дни?
Знам, чу ти лошите езици.
И безподобните сплетни
над теб надвесиха ресници.
Но се надявам — възвишено —
не бе сърцето ти ранено.
Заклевам те сега, кажи ми,
какво говореха за мен?
И после отсъди, любими,
но не забравяй, в оня ден
последен тримата с лъжеца
ще се изправиме пред бог,
да ни покрие той с венеца
най-справедлив и най-жесток!
Сетне тя запечата писмото и ми го даде.
Отидох в дома на Джаубайр, но ми казаха, че е на лов. Седнах да го почакам. Тъкмо се бях настанил, и той пристигна. Когато го видях, о, повелителю на правоверните, бях смаян от красотата му. Щом ме забеляза в градината, той слезе от коня, поздрави ме и ме прегърна. Почувствувах се така, сякаш прегръщам целия свят. После ме покани вътре и ме сложи да седна на неговото място. Заповяда веднага да донесат софрата. Внесоха ниска дървена маса със златни крака, изработена в град Хорасан. На нея имаше всевъзможни блюда печено и пържено месо. Джубайр ме подкани:
— Заповядай, вземи си, за да ми направиш удоволствие.
— Не мога ни залък да хапна, ни глътка да пийна, докато не свърша работата, за която съм дошъл — отвърнах аз.
— Каква е тази работа?
Подадох му писмото. Той го прочете, ала го скъса, хвърли го на земята и ми каза:
— Готов съм да направя всичко друго за теб, Али Мансур, освен онова, което се отнася до писмото и до тази, която го е изпратила. Нямам отговор за нея.
Ядосах се и станах. Той ме спря:
— Искаш ли да ти кажа, о, Али Ибн Мансур, какво ти е разправила, въпреки че не съм бил там? Обещала ти е петстотин динара, ако й донесеш отговор, и сто, ако не й донесеш отговор.
Аз потвърдих. Тогава той ми рече:
— Остани днес при мене, яж, пий и ще получиш петстотин динара.
Аз склоних. Разговорихме се и аз го попитах защо не чувам музика в неговия дом. Той ми отговори, че от известно време пие, без да слуша песни. Ала повика една робиня на име Шаджарат ад-Дур, която дойде със своята лютня. Тя се приближи, седна, притисна лютнята до гърдите си и засвири. Свири дълго, а накрая запя една затрогваща песен:
Сладост и горчилка има в любовта,
ала само този ги познава по света,
който ги е вкусил със душа неутолима
в срещата и във раздялата със своята любима.
Само влюбеният мъките на влюбените знае.
Чашата изпих до дъно, ала още виното ухае!
Колко нощи бях с криле до небесата чак,
но тъй близо беше вечерта до утринния зрак.
Сякаш ни зарече и ни раздели съдбата,
но кой може друго да отсъди на земята?
Когато робинята свърши, момъкът високо простена и изпадна в несвяст. А тя ми каза:
— Аллах да ти прости, старче! Отдавна вече не пеем от страх за нашия господар и ето какво му се случи. Но ти иди да преспиш в отредената за теб стая.
Отидох в стаята, която ми посочи, и спах до сутринта. Събуди ме едно момче, което ми подаде петстотин динара и ми рече:
— Това е обещаното от моя господар, но не се връщай при жената, която те е изпратила, и все едно че нищо не си чул и видял.
— Така и ще сторя — обещах аз.
Взех парите и си тръгнах. После си рекох: „Младата жена от вчера ме чака с нетърпение. Ще ида да й разкажа какво стана. Ако не отида, ще прокълне и мен, и всички жители на моя град“.
Отправих се към дома й. Тя ме очакваше. Като ме видя, извика:
— О, Ибн Мансур, ти не изпълни моята заръка!
— Кой ти каза?
— Ще ти разправя подробно какво си направил — подхвана тя. — Ти си му подал писмото, той го е скъсал и ти е казал: „Искай всичко друго, но отговор на това писмо няма да получиш: нямам отговор за него“. Тогава ти си се разгневил, но той те е спрял и те е помолил да прекараш деня с него, да споделиш трапезата му и ти е обещал петстотин динара. Ти си останал, а сетне сте яли, пили и разговаряли. А една робиня е пяла тъй, че той е изгубил съзнание.
— Какво, ти да не си била там?
— Не! Но явно не знаеш какво е казал поетът: „Сърцата на влюбените виждат онова, което не виждат очите“. Но знай, о, Ибн Мансур, че денят не оставя непроменени нещата, които нощта му е завещала.
Тя вдигна очи към небето и извика:
— О, аллах, защо ме накара да се влюбя в Джубайр Ибн Умайр. Стори тъй, че любовта, която гори в сърцето ми, да прелее в неговото!
Тя ми подари сто динара. Взех ги и се отправих към управителя на Басра. Той се беше върнал вече от лов, брои ми сумата, която ми даваше всяка година, и аз потеглих за Багдад.
На следващата година пак дойдох да си получа парите. Спомних си за Будур и си рекох: „Ще ида да я навестя и да разбера какво става с нея и нейния любим“.
Запътих се към дома й и видях слуги и момчета да метат пред вратата. „Сигурно е умряла от мъка“ — помислих си. Без да попитам нищо когото и да било, отправих се към дома на Джубайр Ибн Умайр ал-Шайбани. Видях, че пейките, където обикновено сядаха гостите му, бяха разрушени и около вратата му нямаше никой. Натъжих се, замислих се и промълвих:
О, вие пътници за оня свят,
сърцата ни ви следват мълчаливо!
Върнете се, да тръгне с вас назад
на дните времето щастливо.
Сълзите ми по клепките за миг
започнаха да се търкалят вездесъщи.
И аз заплаках, и нададох вик
пред портите на изоставените къщи.
Къде са влюбените? — питах аз с тъга.
Върви си — чувах да ми казват вредом, —
отидоха си, и по своя път неведом
в земята черна гният те сега.
Да бъде вечна щедростта им, боже,
смили се ти над сетното им ложе!
Докато оплаквах господаря на дома, вратата се разтвори и се появи един черен роб.
— Млъкни, старче! Дано смъртта те отнесе! Защо оплакваш този дом?
— Тук живееше мой приятел — отвърнах му аз.
— А как се казваше той?
— Джубайр Ибн Умайр ал-Шайбани.
— Е, и какво му е? Слава на аллаха, той е както винаги богат и честит. Но преди известно време се влюби в една млада жена на име Будур и оттогава не иска нито да яде, нито да пие, толкова му тежи раздялата с нея.
Попитах роба дали ще ми позволи да вляза при господаря му.
— Как ще влезеш при човек, който не иска никого да види!
— Все пак искам да вляза — настоях аз.
Робът поиска разрешение да ме пусне и влязох при Джубайр. Той лежеше и дума не отрони, когато му заговорих.
— Старче, ако знаеш някоя песен, кажи му я, той ще я чуе и може би ще ти отговори — рече един от слугите му.
И аз произнесох следните стихове:
Любовта ли на Будур забрави,
или радостта те изостави!
Цяла нощ ли гледа ти навън,
та сега очите ти за сън
плачат… И това е пътя, който зная,
да прекараш вечността във рая.
Той чу песента, отвори очи и ме поздрави:
— Добре дошъл, Ибн Мансур, сполетя ме голяма беда.
— Искаш ли нещо от мен?
— Искам да й напиша писмо и да го пратя по теб. Ако ми донесеш отговор, ще ти дам хиляда динара, ако не ми донесеш, ще ти дам сто за услугата.
— Ще изпълня поръката ти.
Той нареди на една робиня да му донесе хартия и мастило и написа следните стихове:
Моля те, о, господарке моя,
не погубвай на скръбта героя,
моя разум любовта отне.
И сломен, аз сведох рамене.
Мислех си преди, че любовта е
лесно нещо. И ми бе добре,
може би защото не познавах
нейното развихрено море.
И сега в молитвата гореща
моля бог и теб — да се смилиш.
Всичко ми прости, ела на среща,
щом не искаш да ме умориш!
Джубайр запечата писмото и ми го подаде. Взех го и поех към дома на Будур. Повдигнах леко завесата и видях десетина млади робини, а Будур — седнала сред тях като грейнала месечина, заобиколена от звезди, или като слънце, скрито зад облак. По лицето й не се четеше скръб, ни болка. Изненадан я загледах, докато тя се обърна, видя ме и стана да ме посрещне.
— Добре дошъл, Ибн Мансур, влез!
Влязох, поздравих я и й подадох писмото. Тя го прочете, засмя се и каза:
— О, Ибн Мансур, поетът не е лъгал, когато е казал:
Обичам те, но чакам мълчешком
писмо да долети от твоя дом.
Ще напиша отговор, за да получиш обещаното ти.
— Аллах да те възнагради — казах аз.
Тя заповяда на една прислужница да й донесе хартия и ето какво написа:
Бях ти вярна —
ги ми измени.
Справедлива —
скръб ме осени
в оня миг,
когато, изтерзана,
зърнах на лицето ти
измяна.
Твоята любов
и твойта чест
аз запазих
до деня злочест,
в който със очите си
видях
лошите дела
И злия смях
на това падение
жестоко,
нищо, че те извисих
високо.
И сърцето в мен
ще замълчи,
ала плачат
моите очи.
Аз й казах:
— Ако той прочете тези стихове, те що го съкрушат.
— О, Ибн Мансур, сърцето ми ги продиктува.
— Имаш право да му се сърдиш, но великодушните прощават.
При тези думи очите й се напълниха със сълзи и тя написа друго писмо. Кълна се, повелителю на правоверните, че дори измежду твоите поети не ще се намери някой, който да напише по-дивни стихове от тези:
Докога към мен несправедлив
ще останеш сам и мълчалив?
Може би неволно съм сгрешила?
Или зла мълва те е сломила?
Бих желала в моите очи
вместо сън да бъдеш, да личи
как от любовта ти пих със шепи,
как за хорската мълва сме слепи!
— Господарке, това писмо може болен да вдигне от постелята! — възкликнах аз.
— Ибн Мансур, кажи му, че тази нощ аз ще му бъда гостенка.
Много се зарадвах и забързах към дома на Джубайр Ибн Умайр. Когато влязох при него, видях, че ме чака с поглед, който издаваше неговото нетърпение.
Подадох му писмото. Той счупи печата, прочете го, извика и изгуби съзнание. Щом се съвзе, ми рече:
— О, Ибн Мансур, със собствената си ръка ли написа тя това писмо? Докосна ли се до него?
— Написа го собственоръчно — потвърдих аз.
Кълна се, о, повелителю на правоверните, че преди да съм изрекъл това, от преддверието долетя шум. Влезе Будур. Щом я видя, Джубайр скочи на крака, сякаш никога не е бил болен. Той я целува дълго и болестта му изчезна. После седна, но тя не последва примера му. Тогава се обърнах към нея:
— Господарке, защо не седнеш и ти?
— О, Ибн Мансур, ще седна, но при едно условие.
— Какво е то? — попитах аз.
— Никой да не узнае тайната на влюбените.
Приближи устни до ухото на Ибн Джубайр и му прошепна нещо, а той отвърна:
— Както пожелаеш!
Стана и съвсем тихо нареди нещо на един роб. Робът мигновено изчезна и след около час се върна с един кадия и свидетели. Ибн Джубайр донесе торба със сто хиляди динара и рече:
— Кадийо, ще ме ожениш ли за тази жена срещу тия пари?
Кадията се обърна към Будур и я попита:
— Съгласна ли си?
— Да!
И брачният им договор беше подписан. Младата жена разтвори торбата, загреба една шепа жълтици и сипа по малко в ръката на кадията и свидетелите, а сетне им даде цялата торба. Те си отидоха, а аз останах с щастливите младоженци. Стана късно, тогава си рекох: „Двамата влюбени дълго са били разделени. Трябва да ги оставя сами“.
Понечих да стана, ала Будур ме задържа:
— Какво си намислил?
Отвърнах й, че ще ида да спя другаде, но тя ме спря с думите:
— Остани тук, когато дойде време, ще ти кажем да си отидеш.
Отново седнах при тях и така посрещнахме утрото. Тогава Будур рече:
— О, Ибн Мансур, върви в приготвената за теб стая, за да поспиш!
Когато се пробудих, едно момче ми донесе вода да се измия. Тъкмо бях привършил утринната си молитва, когато Джубайр и любимата му излязоха освежени от банята. Поздравих ги, честитих им и им напомних:
— Обещаното идва винаги накрая.
— Ти наистина заслужаваш добра отплата — съгласи се Джубайр.
Повика ковчежника си и му заповяда да донесе три хиляди динара. А когато ми ги подаде, му рекох:
— Няма да ги приема, ако не ми разправиш как нейната любов преля в теб, който беше толкова безразличен.
— Ще ти разкажа. Знаеш, че по традиция на празника Ан-науариз всички излизат в морето с лодки. Бях с приятели и видях една лодка с десетина млади робини, омайни като лика на месечината. Господарката им Будур беше сред тях с лютнята си. Тя изпя единадесет песни. Накрая повтори припева на първата песен:
Пред огъня на моето сърце и огънят е леден.
Сърцето му по-силно от скала е в твърдостта.
Твърд и безчувствен, той във любовта си е безреден,
направен сякаш: със сърце от камък, с тяло от вода.
Помолих я да го изпее отново, но тя отказа. Тогава заповядах на моряците си да замерят с портокали лодката на красавиците, за да ги уплашат. Те се отдалечиха, но любовта преля от нейното сърце в моето.
Аз поздравих отново младоженците, взех торбата с жълтиците и поех към Багдад.