Историята на Хасан Златаря

В стари времена в Басра живял един много богат търговец, който имал двама сина. Щом умрял, синовете му си разделили по равно бащиното имане. Единият отворил работилница за медни съдове, а вторият станал златар.

Веднъж златарят седял в магазина, когато оттам минал някакъв персиец и видял работата на Хасан — така се казвал златарят. Той поклатил глава и казал: „Кълна се, че ти си добър майстор“. После се спрял да погледа как работи Хасан и все хвърлял поглед към една стара книга.

Привечер, когато сукът^[1] опустял, персиецът се приближил до Хасан и му рекъл:

— Ти си добро момче. Аз имам занаят, който няма равен на себе си. Много хора ме молиха да ги науча, но аз не се съгласих. Нямам деца и ако искаш, ще те изуча на него и ще те направя свой син. Така ще се избавиш от тегобите на своя занаят — от чукчето и огъня.

Хасан приел и пожелал тозчас да се захванат с изучаването на новия занаят. Персиецът му казал:

— Имай търпение до утре, когато ще дойда и в твое присъствие ще превърна късче мед в чисто злато.

Хасан се върнал вкъщи при майка си, поздравил я и седнали да вечерят, но той не бил на себе си. Майката забелязала това, попитала го какво му е и го посъветвала:

— Пази се, сине, не слушай хорските приказки, особено трябва да се пазиш от персийците, които са хитри и мамят хората, за да им вземат парите.

— Майко — отвърнал Хасан, — ние сме бедни. Нямаме нищо, което да привлича хорските погледи. Истина е, че при мен дойде един персиец, но той е стар и добър, смили се над мен. По лицето му личи, че е благороден.

Майка му замълчала ядосана. Хасан не мигнал цяла нощ от радост. Рано сутринта отишъл да отвори дюкяна си. След малко дошъл персиецът и Хасан понечил да му целуне ръка, но онзи я издърпал. Сетне му рекъл:

— Запали огъня и ми донеси всичката мед, която имаш.

Хасан донесъл една очукана медна чиния. Старецът го накарал да я натроши на дребни парчета, да я хвърли в огнището и да раздуха огъня с меха. После персиецът извадил от чалмата си сгъната хартия, в която имало някакъв жълт прах. Той казал на Хасан да го сложи с медта в огнището и да раздухва, докато медта се превърне в калъп злато.

Хасан се зарадвал много и побързал да изпълни съвета му. Когато сместа станала на кюлче, той го взел в ръце и започнал да го разглежда, докато се уверил, че е чисто злато. После целунал ръката на стареца.

— Вземи златото и го продай на сука — посъветвал го той. — Щом получиш парите, веднага се върни и не казвай никому нищо.

Хасан отишъл при един посредник да провери кюлчето и като разбрал, че е чисто злато, веднага го обявил за продажба на търг. Получил за него петнадесет хиляди дирхама. Щом взел парите, той се върнал вкъщи и разказал всичко на майка си. Тя не била доволна, но не могла да спре сина си, който бил много въодушевен. Хасан взел един меден хаван и го занесъл на персиеца, който го чакал в работилницата му.

— Какво искаш да правиш с този хаван, сине? — запитал старецът.

— Ще го сложа в огъня и ще направя втори калъп злато.

— Да не си луд, сине, в един ден да отнесеш два калъпа злато! Какво ще си кажат хората? Знай, сине, този занаят трябва да упражняваш само един път в годината, тъй като печалбата ще ти стигне за дълго.

— Вярно е — съгласил се Хасан и после поискал да запали огнището и да вземе инструментите си, но старецът го спрял.

— Какво искаш да правиш, синко? — попитал той.

— Искам да ме научиш на този занаят — отговорил Хасан.

Персиецът се засмял и рекъл:

— Ако започна да те уча тук, хората ще си кажат, че се занимаваш с алхимия, властите ще узнаят и тогава рискуваме живота си. Ако наистина искаш да те науча, трябва да дойдеш с мен, в моя дом.

Хасан не чакал повече покани, затворил магазина си и тръгнал с персиеца. По пътя той си спомнил думите на майка си и започнал да се колебае. Старецът го видял замислен, засмял се и му казал:

— Ако се страхуваш да дойдеш с мен у дома, аз ще дойда с теб у вас и там ще те науча на занаята си.

Хасан се успокоил и тръгнал пред стареца, да му показва пътя. Когато стигнали, той влязъл да предупреди майка си, а старецът го почакал на вратата. Тя подредила къщата и поканила гостенина, а Хасан отишъл да купи нещо за ядене и сладкиши. Двамата яли, персиецът похвалил Хасан за неговата сръчност и казал, че е готов да му разкрие тайната на своя занаят. Той го изпратил да донесе някои инструменти от магазина си, а после извадил един лист и рекъл:

— Хасане, кълна се в хляба и солта, които ядохме заедно, ако не ми беше по-скъп и от син, не бих те научил на този занаят, но от вълшебния прах остана съвсем малко в тази хартия. Гледай добре как ще смеся различните вещества. — После добавил: — Знай, сине, че на десет мерки мед трябва да сложиш едно пакетче от басрийската мярка, която виждаш, и десетте мерки ще се превърнат в десет мерки злато.

Хасан взел хартията, но прахът бил по-ситен от онзи, който видял в работилницата си.

— Как се казва този прах, къде мога да го намеря и как действува?

Старецът се засмял, като видял алчността на Хасан, и му казал:

— Върши всичко мълчаливо и не питай!

Сетне взел един меден съд, разрязал го на две и го хвърлил в огъня, като прибавил малко от праха. Съдът тутакси се превърнал в калъп злато.

Радостен, Хасан удивено гледал златото. През това време персиецът бързо извадил от торбата си нещо, което сложил в един сладкиш, и рекъл на Хасан:

— Ти стана мой син, ти си ми по-скъп от всичкото злато и сребро. Аз имам дъщеря и искам да ти я дам за жена.

При тия думи той му подал сладкиша. Едва преглътнал първата хапка, Хасан паднал на земята в безсъзнание. Без да губи време, персиецът казал:

— Падна ми в ръцете най-сетне, арабско куче. От години търся такъв като теб.

Той го овързал здраво и го сложил в един сандък. В друг сандък скрил всички пари, които намерил в къщата на Хасан, и калъпа злато. После отишъл на пазара и довел един хамалин, който отнесъл сандъците до пристанището. Моряците ги поели и ги качили на кораба.

Персиецът извикал на капитана и на моряците:

— Всичките ни желания се сбъднаха!

Капитанът дал заповед за тръгване и корабът бързо заплавал, тласкан от попътния вятър.

Майката на Хасан чакала до вечерта, но тъй като не се чували нито глас, нито шум, тя отишла в стаята, където влезли гостенинът и синът й. Ала не намерила никого. Вратата била широко отворена и тя разбрала, че синът й е загубен. Започнала да се удря по гърдите и да си къса дрехите от мъка. Съседите чули виковете й и притичали, но не могли с друго да й помогнат, освен да се молят на аллах да й даде търпение и да запази сина й.

Майката плакала дни и нощи. Направила гроб на сина си, на който написала неговото име и датата на изчезването му. Там тя прекарвала цялото си време.

Но да оставим майката и да видим какво станало с Хасан.

Персиецът бил огнепоклонник и ненавиждал правоверните. Той бил алхимик и се казвал Бахрам. Особено щастлив бил, когато можел да убие някой млад правоверен. С хитростта си успял да измами Хасан златаря. Щом корабът потеглил, персиецът заповядал на своите роби и слуги да му донесат сандъка, в който се намирал момъкът. Той го отворил и измъкнал Хасан. Поднесъл оцет под носа му, дал му да вдъхне от някаква пудра, той се закашлял и от устата му излязла упойката. Хасан се огледал и видял, че е на кораб сред морето, а до него стои персиецът. Тогава разбрал, че е измамен и че е попаднал в ръцете на проклет огнепоклонник. Спомнил си за предупрежденията на майка си, но било късно. Трябвало да се остави на божията воля и да понесе съдбата си.

Той се обърнал към персиеца с думите:

— О, татко, защо направи така след хляба и солта, пред които ми се закле?

— Куче, аз не почитам нито хляба, нито солта. Убил съм толкова момчета мюсюлмани, че ти ми трябваше, за да станат точно хиляда. А сега млъквай и повече да не те чувам.

Хасан замълчал. Персиецът заповядал да го развържат и да му дават по малко вода. Той се смеел и викал:

— Кълна се в огъня, в сянката и жарта, не вярвах, че ще попаднеш в клопката ми. Но огънят ми даде сили и ми помогна да те пленя и да те принеса в негова жертва, та да бъде благосклонен към мен.

Хасан казал:

— Ти измени на хляба и солта!

При тия думи онзи го ударил толкова силно, че той паднал на земята.

Персиецът заповядал да запалят огън.

— Какво искаш да правиш? — попитал Хасан.

— Аз обожавам огъня — отговорил той, — ако и ти започнеш да се прекланяш пред него, ще ти дам половината от богатството си и дъщеря си за жена.

— Нещастнико, огнепоклоннико неверен! Как можеш да обожаваш огъня вместо всемогъщия аллах, създателя на деня и нощта?

Персиецът се разгневил и извикал:

— Послушай ме, куче, и приеми моята религия.

Хасан отказал. Тогава персиецът паднал на колене пред огъня и наредил да повалят Хасан на земята. После започнал да го бие с бич много силно. Хасан застенал, но никой не му се притекъл на помощ. Той вдигнал лице към небето и зашепнал молитва, а сълзите се стичали по бузите му като дъжд.

Огнепоклонникът заповядал да го сложат да седне и да му дадат вода и нещо за ядене, но Хасан не поискал нищо. Персиецът продължавал да го изтезава дни и нощи наред през целия път. Хасан бил твърд и непреклонен, огнепоклонникът — също.

Така изминали три месеца. Един ден всемогъщият аллах изпратил силен вятър. Морето потъмняло и започнало да блъска кораба. Като видели това, капитанът и моряците казали, че аллах не иска да се измъчва юношата. Те се нахвърлили върху слугите и робите на огнепоклонника и ги убили. Огнепоклонникът се уплашил за живота си, отишъл при Хасан, развързал го, облякъл го в нови дрехи и се сдобрил с него. Обещал му отново да го научи на занаята си и да го върне в родината му. Хасан не му повярвал, но старецът настоявал, че това, което направил с него, било, за да изпита търпението му.

Капитанът и моряците останали доволни от освобождаването на Хасан, а той благодарил на аллах за своето избавление. Тогава вятърът утихнал, мрачните облаци се разсеяли и морето се успокоило.

— Персиецо, къде отиваме? — попитал Хасан.

Бахрам му отговорил, че отиват към Планината на облаците, където се намира еликсирът, който правели с помощта на алхимията. Персиецът се заклел в огъня и светлината, че няма тайни от Хасан. Той се успокоил и се зарадвал на думите му. Те дори започнали да ядат, да пият, да спят заедно и да се обличат в еднакви дрехи. Така изминали още три месеца и корабът хвърлил котва на един дълъг бряг, по който били разпръснати много камъни в най-различни цветове — бели, жълти, черни.

— Стигнахме, Хасане — казал Бахрам. — Всички наши желания ще се сбъднат.

После поверил имуществото си на капитана на кораба и заедно с Хасан слезли на брега и се отдалечили. По едно време персиецът седнал, извадил от дрехата си меден барабан и палка, обвита с коприна, инкрустирана със злато. На нея били написани неразбираеми думи.

Персиецът ударил по барабана и веднага в единия край на равнината се вдигнал облак прах. Хасан се уплашил, пребледнял и съжалил, че го е последвал. Огнепоклонникът го погледнал и го попитал:

— Какво има, сине? Кълна се в огъня и светлината, че ти не трябва повече да се страхуваш от мен. Ако можех да постигна целта си без твоето присъствие тук, щях да те оставя на кораба. Успокой се. Праха, който виждаш, вдигат животните, които идват, за да прекосим на тях по-лесно равнината.

След малко прахът се разсеял и се показали три камили.

Персиецът възседнал едната, Хасан — другата, а на третата сложили запасите от храна и вода, които носели.

Пътували седем дни, докато стигнали до една обширна долина. Там се издигала постройка на четири колони от червено злато. Те слезли от камилите и се приютили под нея. Нахранили се, пили и легнали да си починат.

Погледът на Хасан паднал върху някаква кула и той попитал персиеца какво е това. Онзи му отговорил, че е дворец.

— Хайде да влезем, чичо — замолил се Хасан, — ще го разгледаме и ще си починем там.

Но Бахрам му казал да не споменава вече за този дворец, защото в него живеел неговият неприятел.

— Между нас нещо се случи, но сега не е време да ти разказвам.

Персиецът ударил по тъпана и камилите се приближили. Те ги възседнали и пътували още седем дена.

На седмия ден огнепоклонникът попитал Хасан:

— Виждаш ли нещо?

Хасан отговорил:

— Виждам облаци между изгрева и залеза.

— Това не са облаци, а много висока планина — отвърнал Бахрам. — Тя се извисява толкова високо, че облаците не стигат върховете й. Тази планина е моята цел, на нейния връх се намира онова, което търся. Взех те със себе си, защото само ти можеш да ми помогнеш.

Хасан се отчаял и изгубил всяка надежда, че ще оцелее. После казал на персиеца:

— В името на този, когото почиташ като бог, и на религията, в която вярваш, кажи ми, каква цел преследваш и за какво ти е моята помощ?

— Алхимията се нуждае от трева, която расте на едно място, където и облаците не достигат. Ако намериш тревата, ще ти покажа какво значи да си алхимик.

От страх Хасан се съгласил с него, но бил много отчаян и заплакал от мъка, че напуснал майка си, близките си, страната си, и горчиво се разкаял, дето не послушал думите на майка си.

Така вървели, докато стигнали подножието на планината. Персиецът отворил торбата си и извадил оттам една мелничка и жито. Смлял житото, омесил три хляба, стъкнал огън и ги изпекъл на него. Тогава пак извадил тъпана и инкрустираната палка. Ударил по тъпана и камилите се приближили. Той избрал една, заклал я, одрал кожата й и се обърнал към Хасан:

— Слушай добре моите съвети, синко! Влез в тази кожа. Аз ще я зашия и ще те оставя на земята. Птицата Рух ще дойде тук, ще те вземе и ще те отнесе на върха на планината. Вземи този нож и когато видиш, че си вече на върха на планината, разрежи кожата и излез. Птицата ще се уплаши и ще избяга от теб. Тогава ти ще ме видиш от върха на планината и ще ми извикаш, за да ти кажа какво да правиш по-нататък. — После Бахрам му дал трите хляба и един мех с вода, сложил го в кожата и я зашил здраво. След малко дошла птицата Рух, отнесла товара до върха на планината и го оставила там.

Щом Хасан почувствувал твърда земя под себе си, разпрал кожата, излязъл от нея и се обадил на огнепоклонника. Той затанцувал от радост и извикал:

— Върви по-нататък и ми съобщавай какво виждаш!

Хасан тръгнал и видял много дървета, а покрай тях — трупове. Предал всичко на персиеца, а онзи му отговорил:

— Това очаквах и исках. Вземи шест наръча дърва и ми ги хвърли — те ни трябват за алхимията.

Хасан изпълнил нареждането му. Когато огнепоклонникът ги видял пред себе си, извикал:

— Е, негоднико, това ми трябваше. Сега прави, каквото искаш — остани на планината или се хвърли от нея, та да се пребиеш.

Персиецът си тръгнал, а Хасан си казал: „Само аллах може да ми помогне! Това проклето куче ме изигра“.

Той се огледал наляво и надясно, после тръгнал напред, дълбоко убеден, че отива на сигурна смърт, докато превалил планината и оттам видял синьо развълнувано море. Всяка вълна била висока колкото планината.

Хасан седнал, прочел няколко сури^[2] от Корана и се помолил на аллах да му помогне, да се избави от трудностите. После прочел молитвата за умрелите и се хвърлил в морето. Вълните го понесли здрав и читав и го изхвърлили на брега. Хасан се зарадвал много и тръгнал да търси нещо за ядене. Тогава забелязал, че е на същото място, на което били спрели с Бахрам, огнепоклонника. Вървял така час-два и се озовал пред прекрасен дворец с високи стени. Това бил същият дворец, за който Бахрам му казал, че там живее негов враг.

Хасан си помислил, че ако влезе в двореца, може да намери някой, който да му помогне. Вратата била отворена и водела към дълъг коридор. В коридора имало ниша, в която седели две девойки, красиви като месечинки, които играели на шахмат.

Едната от тях вдигнала глава и извикала радостно:

— Кълна се, че това е човешко същество, и мисля, че Бахрам, огнепоклонникът, ни го е довел.

Когато Хасан чул думите й, той заплакал горчиво и казал:

— Да, господарке, аз съм този нещастник.

По-младата девойка рекла на сестра си:

— Сестро, бъди ми свидетелка, че той ще бъде като мой брат. Кълна се пред аллах, че моят живот ще зависи от неговия и моята смърт — от неговата смърт. Ще се радвам, когато той се радва, и ще тъжа, когато той е тъжен.

Тя станала, целунала го, хванала го за ръката и го въвела в двореца, следвана от сестра си. Накарала го да си свали старите дрехи и му донесла царски. Приготвила му най-различни ястия и сетне седнали тримата да се хранят. Тогава сестрите се обърнали към него:

— Разкажи ни твоята история с проклетия магьосник и как си попаднал в неговите ръце, а ние също ще ти разкажем отначало докрай какво направи той с нас, за да внимаваш много, ако отново го срещнеш.

Като чул думите им и като видял колко са внимателни с него, Хасан се успокоил, съвзел се и им разказал всичко, което му се случило, без да пропусне нищо.

Те го попитали дали са си говорили с магьосника за този дворец и Хасан им отговорил, че Бахрам не искал да му се споменава за него, защото тук живеели джинове и дяволи.

Двете сестри силно се разгневили и извикали:

— За джинове и дяволи ли ни е представил този безверник?

По-малката, която станала посестрима на Хасан, рекла:

— Кълна се, че ще измисля най-страшната смърт, за да отнема дъха му!

— Как ще го откриеш, за да го убиеш? — попитал Хасан.

— Той се намира в една овощна градина, която се казва „Посадената“. Ще отида там в най-скоро време и ще го убия.

Сестра й добавила:

— Всичко, каквото разказа Хасан за това куче, е истина. Но разкажи му и ти нашата история, за да я помни.

Девойката започнала:

— Знай, братко мой, че ние сме дъщери на един могъщ цар на джиновете, който има войници, помощници и слуги — дяволи. Всемогъщият аллах му даде седем дъщери от една жена. Той беше толкова горд с нас и така ни ревнуваше, че не искаше да се омъжим. После събра везирите и приятелите си и им рече: „Знаете ли такова място, където да не минава нито човек, нито джин, а да има много дървета, плодове и цветя?“. Те попитаха: „Какво ще правиш, царю на нашето време?“. Той им отговори: „Ще заведа там своите седем дъщери“.

Тогава ни казаха: „За тях е най-добре Планината на облаците, която беше издигната от един джин, разбунтувал се по времето на Сулайман, нека почива в мир. Когато той умря, никой не пожела да живее там след него — ни човек, ни джин, защото дворецът беше много отдалечен и труднодостъпен. Наоколо в изобилие има дървета, плодове, цветя. Водата е по-сладка от меда и по-студена от леда. Ако прокажен пийне от нея, начаса оздравява“. Щом баща ни чу това, веднага ни изпрати в двореца, като ни даде войници и всичко, от което имахме нужда. Когато искаше да пътува, удряше тъпана. Събираха се всички войници и той избираше ония, които ще го носят, а другите се връщаха. А когато ни викаше при себе си, заповядваше на своите приближени магьосници да ни доведат. Те ни взимаха, водеха ни при него, за да ни се порадва и да ни даде онова, от което имахме нужда, и после ни връщаха отново в двореца. Ние имаме още пет сестри. Винаги пет от нас отиват на лов, тъй като тук има много дивеч, а две остават, за да приготвят обеда. Днес беше ред на мен и на сестра ми. Докато приготвяхме обеда, се помолихме на великия аллах да ни прати едно човешко същество, за да ни развлече. Той чу молбата ни и те изпрати тук. Бъди спокоен, нищо лошо няма да ти се случи.

Хасан останал много доволен и казал:

— Слава на бога, който ми показа пътя на избавлението и умилостиви вашите сърца!

По-младата станала, хванала го за ръката и го въвела в една прекрасна стая, богато и красиво подредена.

След около час се върнали от лов и другите сестри. Първите две им разказали историята на Хасан. Те се зарадвали, че е успял да се спаси, и влезли при него, да го поздравят с добре дошъл.

Хасан останал при сестрите и живял весело и щастливо. Той излизал заедно с тях на лов за дивеч. Така възстановил силите си напълно от охолния живот в красивия дворец, обграден от нежните грижи на девойките. Те били много доволни от него, а той бил най-доволен от всички.

Малката му посестрима разказала на останалите си сестри за Бахрам, огнепоклонника, който ги нарекъл дяволи и змейове. И те се заклели да го убият.

На другата година персиецът дошъл с едно хубаво момче мюсюлманче, оковано във вериги, бито и измъчвано жестоко. Те спрели близо до двореца, където се намирали Хасан и девойките. В това време Хасан бил на брега на реката, под дърветата. Когато видял огнепоклонника, сърцето му забило и лицето му пребледняло. Той плеснал с ръце и извикал:

— Сестри мои, помогнете ми да убия този проклетник. Ето че сам падна в ръцете ни. Води и едно младо мюсюлманче, син на известно семейство, което е измъчвал най-зверски. Искам да го убия, за да ми олекне на сърцето, да избавя това момче от кошмара, в който живее, и да го върна в родината му, при близки и приятели и при неговата любима. Ще направите голямо благодеяние и бог ще ви възнагради.

Девойките се съгласили и казали, че ще му се подчинят. Те си сложили воали, взели бойното си оръжие и извадили сабите, а на Хасан дали много бърз кон с прекрасни юзди и оръжие.

После всички се отправили към огнепоклонника и го намерили в момента, когато дерял кожата на закланата камила и насила карал момчето да влезе в нея. Хасан се приближил до персиеца, без той да го забележи, и силно изкрещял:

— Спри, проклети човече, неприятелю на аллаха и на правоверните, коварно куче, което върви по пътя на безверниците, почита огъня и светлината и се кълне в сянката и в жарта!

Когато го видял, огнепоклонникът много се учудил и объркал.

— Как можа да се спасиш, синко, кой те върна на тази земя? — попитал той.

Хасан отговорил:

— Аллах ме спаси и ми повели да унищожа душата ти. Ти се отклони от правия път и нищо не може да ти помогне: ни майка, ни брат, ни приятел. Излишни са и твоите обещания. Нали ми каза, че този, който изменя на хляба и солта, ще бъде наказан от бога. Ти им измени и не можеш вече да се спасиш.

Бахрам се опитал отново да умилостиви сърцето на Хасан, като почнал да се кълне, че той му е по-скъп дори от собствения му живот, от зеницата на окото му.

Ала Хасан останал глух за молбите му. Сабята му с бърз удар се забила в сърцето на персиеца и аллах пратил душата му в най-страшната обител — ада.

Тогава Хасан взел торбата на огнепоклонника и извадил от нея барабана и палката. Ударил барабана и камилите се появили бързо като светкавица. Той освободил младежа от веригите, накарал го да възседне едната камила, сложил вода и храна върху другите и го пуснал с думите:

— Върви, където желаеш!

Девойките се зарадвали, когато видели как Хасан убил огнепоклонника, и го наобиколили, възхитени от храбростта и силата му. Те му благодарили и го поздравили, че се е отървал благополучно.

— О, Хасане — извикали те, — ти си истински герой!

После всички се върнали заедно в двореца, Хасан останал при тях и във веселие и безгрижие минавало времето им. Това толкова му харесало, че той забравил майка си.

Един ден, както си лежал блажено, изведнъж забелязал някаква вихрушка от прах, която се носела по равнината и затъмнила хоризонта.

Девойките казали на Хасан да се скрие на сигурно място в стаята си или в градината, между дърветата и лозите.

Той ги послушал и се затворил в стаята си.

След час прахът се разпръснал и тогава Хасан видял към двореца да идва войска като развълнувано море, която бил изпратил бащата на девойките. Девойките посрещнали войниците добре и им оказали гостоприемство цели три дни. После ги разпитали какви новини носят.

— Вашият баща, царят, ви вика при себе си — отвърнали те.

— Защо ни вика?

— Някакъв цар устройва голямо празненство и баща ви иска да присъствувате на него.

— Колко ще се забавим? — попитали девойките.

Отговорили им:

— Освен времето за път там ще останете два месеца.

Девойките станали, отишли при Хасан и го предупредили:

— Дворецът ни е на твое разположение. Бъди щастлив, не тъгувай и не се страхувай от нищо — никой не може да дойде тук. Чакай ни спокойно до нашето завръщане. Ето ключовете от всички стаи, но те молим в името на приятелството ни, не отваряй ето тази врата. Тя не ти трябва.

После се сбогували и тръгнали с войската. Хасан останал сам в двореца и скоро го обхванало безпокойство, нетърпение и тъга. Дворецът, който бил обширен, изведнъж станал тесен за него и той си спомнял постоянно за девойките. Захванал да ходи на лов. Убивал животни и ги ядял сам. Един ден, силно натъжен от самотата си, той започнал да разглежда двореца внимателно — стая по стая. Намерил купища пари, но това не му направило впечатление, защото девойките ги нямало. Когато стигнал до вратата, която не бивало да отваря и дори да доближава, почувствувал, че изгаря от любопитство и си казал: „Моята посестрима не ми позволява да отключа тази врата, защото сигурно там има нещо, което тя не иска никой да знае. Но аз ще я отворя и ще погледна, дори и вътре да се крие смъртта“.

Той отключил вратата, но не видял нищо друго освен едно стълбище, направено от йеменски камък. Започнал да се изкачва по него, докато стигнал до покрива на двореца.

— Това ли ми забраняваше да видя моята посестрима? — учудил се Хасан.

Огледал се наоколо и видял, че под двореца има градина с дървета, цветя, животни и птици, които възхвалявали всемогъщия аллах. Хасан се наслаждавал на красивата гледка, когато изведнъж съзрял разбушувано море. Вълните се издигали високо, извивали наляво и надясно и се разбивали в основите на двореца, който стоял на четири колони. Там видял пейка, инкрустирана с рубини, изумруди и диаманти. Една част била от сребро, друга от злато, трета от рубин и четвъртата от изумруд. В двореца имало езеро и в него куб от сандалово дърво и колони. Кубът имал решетки от червено злато и зелен изумруд, покрити с диаманти и перли, големи колкото гълъбово яйце.

До езерото се виждало ложе от злато, украсено с диаманти, а наоколо птици на различни езици възхвалявали бога. Подобен палат нямал нито Цезар, нито който и да било друг владетел.

Хасан удивен приседнал, за да се полюбува на съвършената красота, която го заобикаляла: на скъпоценните камъни, градините и птиците, възпяващи аллах, който единствен можел да даде гения и мощта, за да се построи този прекрасен дворец. Изведнъж Хасан забелязал десет птици, които летели към двореца и езерото. Той разбрал, че идват на езерото, за да пият вода, и се скрил, за да не ги уплаши. Птиците кацнали на голямо и хубаво дърво. Една от тях се отличавала с красотата си и всички други се въртели около нея и й прислужвали. Хасан се учудил много от това, което видял. Когато нещо не й харесвало, птицата удряла с клюна си останалите, които бягали от нея. После накацали върху ложето и всяка една от птиците разкъсала с нокти кожата си и пред очите на Хасан се появили девойки в рокли от пера. Дори луната би отстъпила срамежливо пред красотата на всяка от тях. Те съблекли роклите си и влезли да се къпят в езерото. Започнали да се закачат и да се пръскат. Най-красивата птица девойка също се пръскала и потопявала останалите под водата, но те не смеели да й отвърнат със същото.

Хасан си изгубил ума по тази девойка и тогава разбрал защо посестримите му го посъветвали да не отваря вратата, която водела към езерото.

Девойката била толкова красива, че Хасан лудо се влюбил в нея. Тя продължавала да си играе с водата, докато той стоял прав зад нея, гледал я и въздишал. Красотата й внесла смут в сърцето му и той бил пленен от любовта си към нея. Огън загорял в сърцето му и Хасан заплакал при вида на прелестното й тяло, което не можел да докосне. Той не бил в състояние да потуши пламъка в сърцето си и да потисне своята любов.

По едно време девойките излезли от езерото, но никоя не забелязала Хасан. Той останал очарован от тяхната красота и изящество. Те облекли същите дрехи, докато най-красивата се пременила в зелен костюм, за да се отличава от останалите. Нейното тяло било по-стройно от фиданка. Всеки, който я видел, се опиянявал от илюзията, че може да я притежава. Устните й били като пръстена на Соломон; косите — черни като нощта на раздялата, челото й — като полумесец, очите й — като на газела, страните й — като макове, устните й — корал, зъбите й — перли върху наниз от рубини, шията й — сякаш от сребро, тялото й — гъвкаво като тръстика, краката й били сякаш от мрамор или от щраусов пух.

Девойките продължавали да се забавляват и да се смеят, а Хасан стоял захласнат и не чувствувал нито глад, нито жажда. Когато се свечерило, най-младата казала на своите другарки: „О, царски дъщери, нощта приближава, а нашата страна е далеч. Достатъчно се забавлявахме тук. Да си върви у дома!“.

Всички станали, облекли роклите си от пера и се превърнали отново в птици. Литнали заедно, като най-младата останала в средата.

Хасан изпаднал в отчаяние. Помъчил се да стане и да се върне по стълбището, което го довело тук, но нямал сили. По бузите му потекли сълзи. После тръгнал, без да знае накъде, стълбището го отвело в долната част на двореца и той продължил да се влачи, докато стигнал до вратата на стаята си. Влязъл, затворил вратата и легнал болен, а в главата му бушувало море от мисли. Той заплакал отново и така ридал до сутринта. Когато слънцето се показало, Хасан излязъл от стаята си и се качил на същото място, където бил предишния ден. Чакал, докато се стъмнило, но този път не се появила нито една птица. Отчаян, той заплакал с горещи сълзи и паднал на земята в безсъзнание. Когато се съвзел, потътрил крака към долната част на двореца. Нощта се спуснала и светът му се видял толкова тесен, че той оплаквал съдбата си до зори, докато се появило слънцето и огряло хълмове и долини. Хасан престанал да яде и пие, сън не го хващал и не можел да намери минута покой. През деня бил неспокоен; през нощта — буден, уморен от мислите си за онова, което се случило. Когато бил най-отчаян, изведнъж забелязал, че отдалеч се задава голям облак прах. Веднага скочил и се затичал нататък, скрил се и зачакал. Скоро разбрал, че пристигат господарките на двореца.

След около час дошла и войската, която заобиколила двореца. Седемте сестри слезли. Щом се озовали в своя дворец, те се освободили от оръжието, което носели. Само най-малката сестра не го оставила, забързала към стаята на Хасан, ала не го намерила там. Започнала да го търси и го открила в друга стая — отслабнал, уморен, блед, с хлътнали очи от глад и жажда и от пролетите сълзи по девойката, която обикнал.

Когато неговата посестрима го видяла такъв, тя се учудила и го накарала да й разкаже какво се е случило, за да се опита да му помогне. Хасан заплакал с горчиви сълзи и изрекъл следните стихове:

Отиде ли си твоята любима

остава само болка и тъга.

Любов все още във сърцето има,

ала слабее младата снага.

Началото е в спомена омаен,

а другото е край, но край безкраен.

Когато посестримата му чула тези думи, тя останала изумена от неговото красноречие, от прелестта на поетичния отговор и му казала:

— Братко, какво се е случило? Плачеш и редиш стихове, заклевам те, братко, разкажи ми всичко, открий тайната си и не се страхувай. Мъчно ми е за теб, но не знам какво да мисля.

Той въздъхнал, сълзите му закапали като дъжд и рекъл:

— Страхувам се, сестро, че ако чуеш това, което ще ти разкажа, няма да ми помогнеш, а ще ме оставиш да умра от мъка.

— Не, братко мой — казала девойката, — няма да те изоставя, дори ако трябва да се разделя с душата си.

Тогава той й разправил всичко, което видял, когато отворил забранената врата, и й изповядал голямата си любов към девойката, която станала причина за неговата болест. Казал й, че от десет дена не е слагал нищо в устата си, и започнал отново да плаче.

Неговата посестрима заплакала от жал за него и му рекла:

— Успокой се, братко, ще се опитам да направя нещо за теб. Ще намеря изход, дори това да ми струва цялото състояние и живота. С божията помощ ще ти помогна да постигнеш целта си. Съветвам те да пазиш тайната си от моите сестри, защото ще ни погубят и двамата. Ако те попитат кой е отключвал вратата, кажи, че не знаеш, но че си се безпокоил за тях и те е налегнала мъка, докато си бил сам в двореца.

Хасан й отговорил:

— Думите ти са разумни.

После вдигнал глава, успокоил се и се развеселил. Той се страхувал много, че когато посестримата му научи, че е отварял забранената врата, ще се разсърди, но сега възвърнал духа си.

Хасан поискал да хапне нещо и посестримата отишла да му донесе. Когато влязла при сестрите си, тя била бледа, разплакана и тъжна. Те я заразпитвали коя е причината и тя им разказала, че се страхува за побратима си, който е болен и от десет дена не е слагал нищо в уста. Когато я попитали каква е болестта му, тя им обяснила, че тяхното отсъствие му се сторило много дълго, като хиляди години, и това го хвърлило в отчаяние.

— Хасан е чужденец — рекла тя, — ние го оставихме съвсем сам, без да има с кого да си продума, а той е толкова млад. Може би си е спомнил за близките и за старата си майка, която сигурно плаче за него ден и нощ. Ние го развличахме, а самотата му е навяла дълбока тъга.

Когато сестрите й чули за нещастието на Хасан, те заронили сълзи и казали:

— Той има право!

Сетне станали, изпратили войската, която ги придружавала, и влезли при Хасан. Поздравили го и видели, че се е променил: бил блед и слаб. Те заплакали от жалост към него и седнали, за да го развеселят и разведрят. Започнали да му разказват всичко, което им се сторило интересно и необичайно по пътя, разни случки за годеници.

Така сестрите прекарали с него цял месец, но грижите им отишли напразно. Те плачели, като го гледали толкова опечален, а най-много страдала най-малката сестра.

Един ден сестрите решили да излязат за малко и да отидат на лов. Поканили и най-малката, но тя им казала, че не може да остави побратима си, докато не си възвърне силите и докато не го излекува.

Те я похвалили за доброто й сърце и казали:

— Ти ще бъдеш възнаградена за добрината, с която се отнасяш към този чужденец.

После взели храна за двадесет дена, възседнали конете си и се отправили на лов.

Когато се отдалечили достатъчно от двореца, най-малката сестра дошла при Хасан и му рекла:

— Братко, стани и ме заведи на мястото, където си видял девойките!

Когато чул тези думи, той се зарадвал много и поискал да стане, но не могъл. Тогава тя го взела на ръце и го занесла на покрива и там той й показал мястото, откъдето видял девойките, пейката и езерото.

Посестримата му го запитала как изглеждат те и откъде са дошли. Той й разправил всичко, каквото видял, и й описал девойката, която обикнал. Тя се сетила за кого става дума и пребледняла. Хасан забелязал това и я попитал за причината. Тя му отговорила:

— Знай, братко, че тази девойка е дъщеря на един могъщ цар — джин. Той властвува над хора, джинове, магьосници, гадатели, дяволи, над много страни и богатства. Баща ни е само негов васал. Никой не може да се мери с този цар — нито по богатство, нито по сила. Той подари на дъщерите си, които си видял, страна, която е толкова обширна, че ако човек реши да я преброди надлъж и нашир, ще му трябва година. Обгради я с река, голяма като море, за да не може никой да проникне — ни човек, ни джин. Царят има двадесет и пет хиляди дъщери, които си служат много добре със сабята и копието. Когато е добре въоръжена и на кон, всяка една може да победи хиляда храбреци. Царят има и други седем дъщери, които са също толкова смели и добре обучени като техните сестри и дори ги надминават. Най-голямата му дъщеря управлява страната, за която ти говорих. Тя е най-смела, най-ловка, най-хитра и си служи с магия, което кара всички да й се подчиняват. Девойките, които я придружават, са нейните везири и помощници, приближените й. Техните наметала от пера, с които летят, са направени от джинове-магьосници. Ако искаш да имаш тази девойка и да се ожениш за нея, остани тук и я чакай, защото тя идва в началото на всеки месец. Скрий се хубаво и внимавай да не те забележи, защото тогава всички ще бъдем погубени. Запомни добре какво ти казвам. Застани на такова място, което да бъде близо до тях, но да не те виждат. Когато хвърлят дрехите си, гледай къде оставя дрехата си девойката, която желаеш. Вземи я, но не вземай нищо друго, защото само с тази дреха тя може да се завърне в своята страна. Ако имаш дрехата й, девойката ще бъде твоя. Внимавай да не те излъже. Тя може да ти каже: „О, ти, който ми открадна дрехата, върни ми я и аз ще бъда твоя. Аз съм в ръцете ти!“. Не й я давай, защото тя веднага ще те убие, ще разруши нашите дворци и ще убие баща ни. Добре запомни какво трябва да правиш. Когато сестрите й видят, че дрехата й е открадната, ще полетят и ще я оставят сама. Тогава се приближи, хвани я за косите и я издърпай до себе си. Това означава, че е вече твоя. След това запази дрехата й от пера — докато тя е в твоите ръце, девойката не ще може да литне към своята страна. Ако успееш да я хванеш, отнеси я в стаята си, но без да й показваш дрехата.

След като изслушал съвета й, Хасан се успокоил, притихнал и болестта му изчезнала. Той се изправил, целунал посестримата си по челото и двамата заедно слезли в двореца. През цялата нощ Хасан сънувал. Когато слънцето се вдигнало, той станал и се изкачил на покрива на двореца, където стоял до падането на нощта. Посестримата му му донесла ядене и пиене. Така той прекарал дните, които оставали до края на месеца. Когато видял полумесеца, започнал да чака девойките. Те се появили ненадейно като светкавица. Той се бил скрил на едно място, откъдето можел да ги вижда. Птиците кацнали и всяка една съблякла дрехата си. Девойката, която той обикнал, се съблякла съвсем близо до него. После влязла в езерото заедно със сестрите си.

Тогава Хасан се приближил (аллах незабелязано му помогнал) и грабнал дрехата на девойката, без никой да го види, защото те играели в езерото. Когато най-сетне излезли от водата, всяка облякла дрехата си от пера. Любимата на Хасан дошла на мястото, където се съблякла, но не намерила своята. Тя започнала да вика и да се удря по лицето. Сестрите й притичали, за да разберат какво става, и тя им казала, че някой е откраднал дрехата й. Те също започнали да плачат, да се удрят по лицата, да викат, но с настъпването на нощта не могли да останат повече при нея, оставили я и отлетели. Когато се отдалечили, девойката извикала:

— О, ти, който взе дрехата ми и ме остави гола, моля те, върни ми я, за да се облека. Дано аллах не ти даде да бъдеш на мое място!

Като чул тези думи, Хасан полудял от любов, той не могъл да издържи нито минута повече — скочил и се затичал към нея, хванал я за ръката, притиснал я до себе си и я завел в двореца, в своята стая. Покрил я с наметалото си, но тя плачела и кършела ръце от отчаяние. Хасан затворил вратата и отишъл при посестримата си и й разказал, че девойката е в стаята му, но плаче и кърши ръце. Посестримата му станала, влязла при девойката, която продължавала да ридае тъжно, целунала земята пред нея и я поздравила. Тогава девойката казала:

— О, ти, царска щерко, ти ли се отнасяш така лошо с мен? Ти знаеш кой е моят баща — знаеш неговата мощ, знаеш, че всички други царе на джиновете се страхуват от него, тъй като той е заобиколен от магьосници, мъдреци, гадатели и дяволи. Никой не е в състояние да се опълчи срещу него. Той властвува над създания, точният брой на които никой не знае. Как сте могли вие, царски дъщери, да допуснете при вас човек и да му покажете как живеем, ако не бяхте вие, той нямаше с пръст да ме докосне!

Посестримата на Хасан отговорила:

— Царска дъще, този човек е много благороден. Той не ти желае злото, но може би те обича. Беше болен от любов по тебе и едва не умря.

И тя й разказала как Хасан й поверил любовта си към нея, за това, че никоя друга девойка от тези, с които са се къпали заедно, не му е харесала. Единствено тя му харесала, защото била горда и недостъпна, защото си играела с другите, но нея никоя не смеела да докосне.

Когато царската дъщеря чула думите на посестримата на Хасан, разбрала, че е невъзможно да се отърве. Посестримата й донесла прекрасно облекло и храна. Двете девойки седнали заедно да ядат и да пият. Посестримата на Хасан я успокоила и й рекла:

— Имай милост към този, у когото ти запали любов с един твой поглед!

Така й говорила тя с най-красиви думи, но девойката плакала до зори. Тя разбрала, че е попаднала в клопка и че никой не може да я избави. Примирила се и казала на посестримата:

— Царска щерко, аллах е присъдил да живея далеч от своята страна, от своите близки и сестри. Ще понеса търпеливо отреденото ми от съдбата.

Тогава посестримата на Хасан й дала най-красивата стая в двореца и не се отделяла от нея. Забавлявала я и я утешавала, докато девойката възвърнала доброто си настроение и тъгата й изчезнала.

После тя отишла при Хасан и му рекла:

— Иди при нея в стаята, целуни й ръцете и нозете!

Той влязъл при царската дъщеря и направил това, което го посъветвала посестримата, а после свел поглед и казал:

— О, царице на хубавиците, живот на душите, утеха за очите, бъди спокойна! Аз те плених само за да бъда твой роб до последния си ден. Моята посестрима също е на твоите услуги! Единственото ми желание е да се оженя за теб и после да отпътуваме за моята родина Багдад. Ще ти купя робини и наложници, които да правят всичко, каквото пожелаеш. Майка ми също е много добра. Няма по-прекрасна страна от моята, там всичко е много по-хубаво, отколкото навсякъде другаде. Хората са добри и красиви.

Докато той й говорел тихичко и тя го слушала, без да пророни дума, на вратата на двореца някой почукал. Хасан излязъл, за да види кой е — това били сестрите, които се връщали от лов. Той се развеселил, поздравил ги и им пожелал добро здраве, а те му отвърнали със същото. После слезли от конете си, влезли в двореца и всяка се отправила към своята стая. Там сменили ловните си костюми с прекрасни рокли. Били уловили газели, биволи, зайци, лъвове, хиени и много други животни и заповядали да заколят част от тях. А другите да оставят за по-късно. Хасан с навити ръкави се захванал да коли животните, заобиколен от сестрите, които се шегували и смеели заедно с него. Когато привършил, те се заловили да приготвят нещо за ядене. Хасан се приближил до най-голямата сестра и целунал челото й, после направил същото с останалите. Те му казали:

— Удостояваш ни с голяма чест и това ни учудва — ти си човек, а ние джинове.

Той навел очи и заплакал с горещи сълзи.

— Какво ти е? Натъжаваш ни — рекли те. — Да не си си спомнил за майка си и за своята страна? Ако е така, ние ще те подготвим за път.

— Не, кълна се, че не искам да се разделям с вас — отговорил той.

— Но кой те е наскърбил тогава?

Хасан не посмял да им каже, че страда от любов по девойката, за да не ги обиди, и не продумал нито дума за чувствата си.

Тогава станала посестримата му и рекла:

— Той улови една женска птица и ви моли да му помогнете да я опитоми.

— Ние сме на твоите услуги. Ще направим всичко, каквото поискаш, но разкажи ни своята история, без да криеш нищо.

Тогава той се обърнал към посестримата си:

— Разкажи им ти моята история, защото се срамувам да говоря за нея.

Най-малката сестра им разправила цялата история на Хасан от начало до край, без да пропусне нищо. Когато свършила, те попитали:

— Къде е тя?

— При него, в една от стаите.

— Опиши ни я, сестро — помолили се те.

— Тя е по-красива от пълна месечина, лицето й е по-лъчезарно от слънцето. Сокът от устните й е по-сладък от сироп. Снагата й е по-стройна от тръстика. Кожата й е блестяща като диамант, гърдите й са като два нара. Страните й са като ябълки. Нозете й са като от мрамор. Думите й лекуват болните, нейната усмивка пленява.

Когато девойките чули това описание, веднага помолили Хасан да им я покаже. Изгарящ от желание, той ги повел към стаята, в която била царската дъщеря. Отворил вратата и влязъл, следван от девойките. Когато я видели и се насладили на красотата й, те целунали земята пред нея, удивени от нейния чар. Сетне я поздравили и казали:

— В името на аллах, дъще на най-великия от царете, ако беше чула как те описваше този човек, щеше да се учудваш цял живот. Той те обича до лудост, но въпреки това не иска да те обладае, а желае да те види своя съпруга. Ако девойките можеха да остават неомъжени, ние щяхме да му забраним. Той ни каза, че е изгорил роклята ти от пера, иначе щяхме да ти я върнем.

Така девойките я убедили и тя се съгласила да се омъжи за Хасан. Направили сватба, достойна за дъщерята на велик цар. Когато я въвели при Хасан, той вдигнал воала от лицето й и изрекъл следните стихове:

О, накит на живота, който

възражда моето сърце.

Не мога повече без твойто

очарователно лице.

Девойките стояли на прага. Когато чули стиховете, казали:

— Царкиньо, чуй как те възхвалява този човек. Как можеш да ни укоряваш, когато той възпява така твоята красота!

Девойката останала доволна от думите им.

Четиридесет дена Хасан живял в щастие и радост с нея.

Сестрите всеки ден устройвали за тях празненства и всеки ден поднасяли подаръци на царската дъщеря. Тя заживяла доволна сред тях и забравила своите близки и роднини.

Когато изминали тези четиридесет дена, Хасан видял насън майка си — слаба, бледа и тъжна от раздялата с него, а той бил здрав и весел. Майка му рекла:

— Как можеш да живееш щастлив, синко, и да ме забравиш? Аз не те забравям нито минута; докато умра, езикът ми ще повтаря твоето име. Направих ти гроб вкъщи, за да те оплаквам всеки ден. Ще доживея ли, синко, да те видя до мене, както преди?

Хасан се събудил потънал в сълзи. Те се стичали по лицето му като дъжд. Сънят избягал от очите му, той не можел повече да чака.

На сутринта сестрите влезли, за да му кажат добро утро, както правели всеки ден, но той не им обърнал никакво внимание. Попитали съпругата му за причината, но тя също нищо не знаела. Накарали я да го попита. Тя се приближила до Хасан и казала:

— Какво ти е, господарю мой?

Той въздъхнал и й разказал съня си, после изрекъл тези стихове:

Като в просъници дълбоки

желанията са жестоки,

че няма път и няма зов,

изгрял от нашата любов.

Любовните ни мъки парят

в гърдите, пълни със мечти,

но от раздялата изгарят,

пламтят любимите черти.

Жена му разказала на сестрите неговия сън. Когато чули стиховете, те се натъжили и му рекли:

— Не искаме да ти пречим да видиш майка си и ще ти помогнем, но трябва да ни обещаеш, че ще идваш при нас поне веднъж в годината.

Той им обещал. Девойките станали веднага и му приготвили храна за път, а на младоженката дали много дрехи и такива скъпоценни камъни, които перото не е способно да опише. Те ударили по тъпана и камилите притичали от всички страни. Девойките отделили толкова камили, колкото да могат да носят подаръците на младоженката. Натоварили на тях двадесет и пет денка със злато, петдесет със сребро и вървели с младоженците три дни, но за човешките сили те се равнявали на три месеца. После девойките се сбогували и се върнали там, откъдето били тръгнали.

Хасан продължил да върви ден и нощ заедно със съпругата си, преминали през долини и пустини, през равнини и планини, под палещото слънце и в студ, но било им писано да пристигнат живи и здрави в град Басра. Разтоварили камилите пред Хасановия дом и ги пуснали. Отворили вратата и чули майката на Хасан да плаче и да нарежда с измъчено сърце:

Може ли да спи в дома си,

който е затрил съня си,

и под свода изумруден

цяла нощ се вглежда буден.

Имаше той всичко тук —

почит, злато и роднини,

ала вече от години

стон аз чувам, а не звук

от сърцето му голямо

тоя свят да побере…

Любовта е чувство нямо,

но така е по-добре,

че макар да беше длъжен

да изпита всичко той,

аз го виждам, че е тъжен

и не знае миг покой.

Хасан заплакал, като чул жалбите на майка си, и почукал силно на вратата. Майка му попитала:

— Кой чука?

Той й отговорил:

— Отвори!

Тя отключила вратата и го загледала. Когато го познала, изгубила съзнание. Той й помогнал да дойде на себе си, после я целунал, целунала го и тя.

Сетне той пренесъл багажа си вътре. Младоженката гледала ту Хасан, ту майка му.

Майката на Хасан се успокоила и произнесла:

Съдбата се смили над мене,

спря моето сърце да стене.

С това, що исках, ме дари

и моят път тя озари.

Прощавам й скръбта на дните,

среброто ранно на косите.

Тя седнала до сина си и му рекла:

— Разкажи ми какво се случи с теб и персиеца!

— Майко, той не беше персиец, а поклонник на огъня, който не признава всемогъщия аллах.

Сетне й разказал какво направил магьосникът с него, как го пъхнал в камилската кожа и как го зашил, как птицата Рух го отнесла на планината и какво видял там — телата на онези, които огнепоклонникът примамвал и оставял да умрат на върха, след като постигнел целта си. Разправил й как се хвърлил от планината в морето и как аллах го спасил и го насочил към двореца на царските дъщери, където станал побратим на най-малката от тях. Той благодарил на бога, че му довел след това персиеца на същото място, за да го убие. Най-накрая й разказал за любовта си към девойката, по какъв начин я пленил и продължил до мига на своето завръщане вкъщи.

Майка му се учудила на неговата история и благодарила на аллах, че му е дал здраве и живот. После станала, видяла огромния товар и го попитала какво носи. Той й казал и тя се зарадвала много. Най-после майката се обърнала към младоженката и когато я загледала, не могла да откъсне поглед от нея — толкова красиви били лицето и снагата й. Тя се зарадвала още повече. Седнала до нея, започнала да й говори нежно и да я успокоява. На следващата сутрин отишла на сука и й купила десет рокли от най-хубавите, които имало в града. Купила и нова покъщнина. Сетне рекла на Хасан:

— Синко, ние няма да можем да живеем тук. Всички знаят, че сме бедни, а сега изведнъж се сдобихме с толкова пари. Ще ни набедят, че се занимаваме с алхимия. Най-добре ще бъде да отидем в Багдад, града на мира, за да живеем под закрилата на халифа. Там ще си купим дюкян, ти си много благочестив и бог няма да те забрави.

Хасан послушал майка си. Станал веднага и отишъл да продаде къщата. Щом я продал, намерил камили, натоварил на тях парите и багажа, майка си и жена си и тръгнали на път.

Така стигнал до река Тигър, наел гемия до Багдад, натоварил всичко на нея и при попътен вятър след десет дена влезли в пристанището на града. Без да губи време, Хасан наел един магазин, където пренесъл целия си багаж. Нощта прекарали в една странноприемница. На сутринта той се преоблякъл и отишъл при един търговски посредник. Разказал му, че иска голяма и красива къща. Посредникът му показал няколко и Хасан се спрял на една, която му харесала. Неин собственик бил везир, от когото Хасан я купил за сто хиляди златни динара. Пренесъл целия си багаж и парите от странноприемницата в своята къща, а после отишъл на сука и купил още покъщнина и най-различни неща, прислуга и един млад роб.

Заживял с жена си в мир и любов и така изминали три години. През това чудесно време, докато дните течали, пълни с красота, му се родили двама сина. Нарекъл ги Насар и Мансур. Един ден Хасан си спомнил за своята посестрима и за нейните сестри, за тяхното добро отношение към него и за помощта им да осъществи мечтата си и в него пламнало желание да ги види. Отишъл на сука и купил много златни украшения и фини платове. Когато майка му го запитала за какво му е всичко това, той й отговорил:

— Реших да навестя сестрите, които ме отрупаха с блага. Цялото богатство, което имам, дължа на тях. Искам да отида да ги видя и с божия помощ да се върна, без да се бавя.

Тя се опитала да го убеди да не се отделя от нея, но той й казал:

— Майко, ти ще останеш с жена ми. Скрил съм роклята й от пера в земята. Пази я да не я намери, защото ако я облече, ще отлитне заедно с децата и ще ги загубя, а това ще ме убие от мъка. Запомни, майко, че не трябва да й казваш това, и знай, че тя е дъщеря на царя на джиновете. Той е най-могъщият измежду всички царе и има страшно много войници и пари. Знай, че е господарка на своя народ и най-скъпа за сърцето на баща си. Тя е много горда. Дръж я здраво и не й позволявай да прекрачва прага на дома ни, нито да гледа през прозорците, защото се страхувам много за нея. Ще умра от мъка, ако й се случи нещо.

Майка му отвърнала:

— Ще изпълня всичко, което ми заръча, синко. Върви и бъди спокоен, ще се завърнеш благополучно и ще я видиш тук и тя ще ти разкаже какво сме правили в твое отсъствие. Но не се бави повече от времето, което ти е необходимо за път.

Писано било жена му да чуе техния разговор, без те да разберат. Хасан излязъл вън от града, ударил тъпана и камилите се появили веднага. Той натоварил двадесет от тях с най-хубавите стоки, които имало в Ирак, после се простил с майка си, жена си и децата си. Големият му син бил на две години, малкият — на една. Хасан наново напомнил на майка си за съветите, които й дал, после възседнал една камила и потеглил към посестримите си. Пътувал цели десет дни — ден и нощ, през равнини и планини, по долини и тесни пътеки. На единадесетия ден пристигнал и влязъл в двореца на девойките с подаръците, които бил им купил. Когато го видели, те се зарадвали много и го поздравили за успешното му избавление. Най-малката девойка, неговата посестрима, украсила двореца отвън и отвътре.

Всяка една получила подаръците, които били за нея, а после накарали Хасан да седне и да им разправи, както е обичаят, как са майка му и жена му. Той им казал, че има двама сина. Посестримата му се зарадвала на неговото благополучие и щастие и произнесла следните стихове:

Щом вятърът задухаше навън,

за вест от тебе питах като в сън,

че никой освен тебе не остана

на моето сърце във океана.

Хасан останал под грижите на сестрите три месеца. Щастлив, той по цели дни ходел на лов.

Толкова за него.

Когато Хасан отпътувал, жена му останала два дена с майка му, но на третия й казала:

— Три години вече не съм ходила на баня — и заплакала.

Майката се съжалила над нея и рекла:

— Дъще, ние сме чужденци. Твоят мъж не е тук, за да ти помогне. Аз не познавам никого, затова ще ти стопля вода и ще ти измия главата в нашата баня.

Снаха й отговорила:

— Ако беше казала това на една робиня, тя щеше да поиска да я продадеш на пазара. Тук е невъзможно да се живее. Мъжете могат да бъдат извинени, защото са ревниви и си мислят, че щом жената излезе от къщи, им изневерява. Но жените не са. Добре знаеш, че ако една жена е решила нещо, никой не може да й попречи, никой не може да й забрани да отиде на баня или където и да е другаде.

Сетне започнала да плаче и да моли бога да я прибере при него, тъй като се чувствува чужденка в тази страна.

Свекърва й се смилила над нея, разбрала, че тя ще изпълни всичко, което си е решила. Станала, приготвила, каквото трябва за баня, и я завела.

Влезли в банята, съблекли се и всички жени загледали младоженката и започнали да славят бога, който е създал такава красота. Възхитени, разнесли славата й из целия град. Жени от всички квартали забързали към банята, за да я видят.

Случайно този ден в банята била една робиня на принца на правоверните Харун ар-Рашид. Тя се казвала Тухуа ал-Ауада. Когато видяла, че жените се тълпят, попитала за причината и те й разказали за красавицата. Тя се приближила, разгледала я и останала очарована от красотата й и прелестното й лице. Робинята не влязла да се къпе, а останала да гледа красивата жена, докато се изкъпала, излязла от водата и се облякла. Тогава станала още по-красива.

Щом излязла от банята, седнала на един килим, за да си почине. Жените я наобиколили. Тя ги изгледала и станала. След нея тръгнала Тухуа, робинята на халифа. Щом узнала къде живее красавицата, тя се върнала в двореца. Отишла право при господарката си Зубайда и целунала земята пред нея. Зубайда я попитала защо се е забавила толкова много в банята.

Тя й отговорила:

— Господарке, видях такъв бисер, какъвто не съм срещала никога досега нито сред жените, нито сред мъжете. Тя ме омагьоса и ме обърка дотолкова, че даже не можах да си измия главата.

— Какъв беше този бисер? — попитала Зубайда.

— Господарке, видях в банята една млада жена с две малки деца като две луни. Никога не съм виждала по-красива от нея. Ако ти благоволиш, господарке, да разкажеш за нея на повелителя на правоверните, той ще убие мъжа й и ще я вземе. Разбрах кой е мъжът й — някакъв търговец на име Хасан от Басра. Аз я проследих от банята до къщата й. Тази къща някога беше на един везир и има две порти — едната води към морето, а другата към сушата. Страхувам се, господарке, че ако чуе за нея, повелителят на правоверните ще наруши закона на религията, ще убие мъжа й и ще се ожени за нея.

Зубайда казала:

— Проклета да си, Тухуа, може ли тази жена да бъде толкова красива, че повелителят на правоверните да погази заради нея законите на религията? Ще я видя и ако не е толкова красива, колкото ми я описа, ще заповядам да ти отрежат главата! В палата на повелителя на правоверните има триста и шестдесет робини, толкова, колкото са дните в годината, и никоя от тях няма качествата, които ми описа.

— Господарке, заклевам се във всевишния, че нито в Багдад, нито сред персийците, нито сред арабите не съм виждала подобна жена. Да бъде благословен аллах, че не е създал друга като нея — отговорила Тухуа.

При тези думи Зубайда извикала Масрур. Той влязъл и целунал земята пред нея. Тя му казала:

— Масрур, иди веднага в къщата на везира, която има две врати, едната към морето и другата към сушата, и ми доведи жената, която живее там, с двете й деца и със старицата. И не се бави!

— Слушам и изпълнявам! — отвърнал Масрур.

Той отишъл, без никой да го забележи, в къщата на везира и почукал на вратата. Старата майка на Хасан излязла и попитала кой тропа.

— Аз съм Масрур, слугата на повелителя на правоверните.

Майката отворила вратата. Масрур влязъл и поздравил. Тя отговорила на поздрава му и го попитала какво го води насам.

— Господарката ми Зубайда, дъщеря на ал-Касам и съпруга на повелителя на правоверните Харун ар-Рашид, шестия халиф, потомък на ал-Абас, чичо на пророка, божията молитва и мира да не го напускат, ви вика при нея: теб, жената на сина ти и нейните деца, защото жените са й говорили за нея и за нейната красота.

— Масрур — казала майката на Хасан, — ние сме чужденци. Синът ми не е тук и ни забрани да излизаме от къщи. Страхувам се, че ако се случи нещо, той ще сложи край на живота си. Моля те, Масрур, не ни карай да правим нещо, което не ни е възможно.

— Ако това, което искам от вас, криеше някаква опасност, нямаше да настоявам — отвърнал Масрур, — но моята господарка иска само да види жената на сина ти и после ще ви върна. Вие трябва да се подчините, защото иначе може да съжалявате. Както ви вземам, така ще ви върна — живи и здрави!

Майката на Хасан не могла да му се противопостави. Влязла вътре, облякла младата жена, взели децата и последвали Масрур до двореца на халифа. Когато ги въвели при Зубайда, те целунали земята пред нея. Младата жена била с покрито лице.

Зубайда казала:

— Махни воала си, за да те погледам.

Хубавицата целунала още веднъж земята пред нея и открила лицето си, което затъмнявало даже пълната луна на небето. Неговият блясък осветил целия дворец. Зубайда я загледала и останала очарована, както и всички, които я видели. Всички останали пленени от нейната красота, без да могат да проговорят дума. Зубайда станала, целунала младата жена и я сложила да седне до нея на дивана. После заповядала да украсят двореца и да й донесат най-скъпите дрехи и най-скъпата огърлица от диаманти. Тя ги подала на младата жена и казала:

— Царице на всички красавици, ти ми хареса, но имаш ли нещо друго по-ценно?

Младата жена отговорила:

— Господарке, имам рокля от пера, ако я сложа пред теб, за нея ще се говори от поколение на поколение.

— Къде е тази рокля, за която говориш? — попитала Зубайда.

— Тя е при майката на мъжа ми, заповядай й да ми я даде.

Зубайда се обърнала към майката на Хасан:

— Ако твоето благоговение към мен е истинско, иди и донеси роклята от пера, за да ни покаже жената на твоя син какво може да направи с нея. После ще я прибереш отново.

Старицата казала:

— Господарке, тя лъже! Къде се е чуло и видяло рокля от пера? Тя да не е птица?

Младата жена се обърнала към Зубайда:

— Кълна се в живота си, че имам рокля от пера, която е в един сандък, скрит в една ниша.

Зубайда свалила от врата си огърлицата от диаманти, която струвала колкото всички богатства на персийския цар и на Цезар, и казала на старицата:

— Вземи я, тя е за теб, но иди донеси роклята само да я видя и после ще я върнеш.

Майката на Хасан отново се заклела, че никога не е виждала такава рокля, нито знае къде се намира.

Зубайда се ядосала, креснала на старицата, дръпнала ключа от ръката й и заповядала на Масрур веднага да отиде в къщата на тази жена, да претърси нишата, да намери сандъка, в който имало рокля от пера, за да й я донесе.

Масрур взел ключа и излязъл заедно с майката на Хасан.

Тя горчиво се разкайвала, че се съгласила да заведе снаха си на баня, защото разбрала, че това било хитрост от нейна страна.

Когато стигнали в къщата, намерили роклята от пера, която била увита в кърпа, и Масрур я занесъл на Зубайда. Тя я разгледала и се възхитила от красивата изработка. После я подала на младата жена.

Това ли е твоята рокля от пера?

— Да, господарке.

Сетне протегнала ръка и взела роклята, преливаща от щастие. Огледала я и видяла, че е съвсем запазена. Ни едно перо не било отскубнато. Младата жена станала, прегърнала децата си и навлякла роклята. Тозчас по волята на аллах се превърнала в птица. Зубайда се учудила, зачудили се и всички присъствуващи. Младата жена започнала да се върти и да танцува под техните изумени погледи, а после заговорила с най-изискани думи:

— Харесва ли ви?

Отговорили й:

— Да, царице на красавиците, онова, което направи, е красиво.

— А това, което ще направя сега, ще бъде още по-хубаво!

След тези думи тя разперила крила, полетяла с двете си деца и кацнала на покрива. Всички я гледали.

— Това е толкова необикновено и красиво — казали те, — никога не сме виждали подобно нещо.

Младата жена се готвела да отлети за своята страна, но си спомнила за Хасан и произнесла следните стихове:

О, ти, който ме плени

като птица в чудни дни

и на любовта в капана

моето сърце остана —

за какво замина ти!

Мъка ли да ме гнети?

Майко на Хасан златаря,

ако мъка го изгаря,

че ме няма — срам не срам, —

нека ме последва сам.

Когато замлъкнала, Зубайда я попитала:

— Няма ли да слезеш при нас, за да се насладим на твоята хубост, царице на красавиците? Да бъде благословен този, който ти е дал способност да съчиняваш стихове и те е надарил с тази красота.

— Миналото никога не се връща — отговорила младата жена. После се обърнала към майката на Хасан:

— Ти ще ми липсваш много. Ако синът ти се върне и нощите на раздялата му се сторят дълги и пожелае да ме види, ако ураганът на любовта и желанието го разтърси, нека дойде да ме намери на островите Уак ал-Уак.

После отлетяла заедно с децата си към своята страна.

Майката на Хасан заплакала и започнала да си удря главата, докато припаднала. Когато дошла на себе си, Зубайда й казала:

— Съжалявам, но не предполагах, че ще се случи такова нещо. Ако ме беше предупредила, нямаше да постъпя така. Не знаех, че тя е летящ джин, ако знаех, нямаше да й позволя да облече роклята си от пера, нито да вземе децата си. Прости ми пред аллах!

Старицата нямала какво друго да прави, освен да й прости пред аллах, и напуснала двореца. Тя се върнала вкъщи и отново започнала да плаче и да си удря главата, докато загубила съзнание. Когато дошла на себе си, младата жена и децата й липсвали. Затъжила се и за сина си. После станала, изкопала три гроба и започнала да плаче над тях ден и нощ. Синът й все още не се връщал, това увеличавало мъката й и тя заредила следните стихове:

— Пред очите ми си, сине,

споменът за теб не стине.

Обичта ми е поток,

който ме влече жесток,

както влагата могъща

всичко в кълнове превръща.

Не е ден денят без теб,

пусто ми е като в степ.

И така те, сине, любя,

че разсъдъка си губя.

Милост имай ти и страх

от всевишния аллах.

Това се случило на Хасановата майка.

Когато Хасан пристигнал при девойките, те го накарали да се закълне, че ще остане при тях три месеца. След изтичането на определения срок му дали десет чувала — пет със сребро и пет със злато — и всичко, каквото е нужно за път. Излезли, за да го изпратят, той не им позволявал да го придружат по-нататък. Започнали да се сбогуват с него и да го целуват. Най-малката сестра го целунала, плакала до припадък и нареждала:

— Само в срещата ни ще угасне с мъка

огънят на нашата разлъка.

И предначертана ще пламти

радостта ни, както и преди,

че е по-коварен и от хала

всеки ден от нашата раздяла.

На свой ред втората сестра го целунала и изпяла:

— Раздялата ми с тебе е раздяла

с живота. И душата ми е цяла

във пламъци, когато аз не зная

къде си. Тук ли си — съм в рая.

Третата го целунала и изрекла:

— Разделяме ли се така,

без твоя чар да ме вълнува,

то значи — нашата тъга

към дъното отдавна плува.

Но искам да те утеша,

че ти си в моята душа.

И мога ли да се сбогувам

с това, с което съществувам?

Четвъртата сестра го целунала на свой ред и произнесла:

— Когато ти ми каза: „Сбогом, мила“,

аз заридах, останала без сила.

И перлите от устните ти нежни

от миглите ми паднаха безбрежни.

После петата го целунала и казала:

— Не ни напускай, ти се моля!

Търпение аз нямам, воля

раздялата да издържа,

ни сълзи — да се утеша.

Шестата го целунала и продължила:

— Твоят кораб щом отплува,

казах си за сетен път:

„Ако имах власт, бих спряла

всички кораби от път!“

Най-накрая седмата девойка го целунала и изрекла:

— Потърпи преди раздяла,

ако трябва — замини.

Ала чакай нова среща

и навсякъде помни,

че щом кажеш „Сбогом“ — вече

„Върнах се“ звучи далече.

На свой ред Хасан се сбогувал с тях, заплакал и запял:

На сърцето си не мога

да съм господар пред път.

Казах: „Сбогом“, а тревога

мами някъде отвъд

радостта, когато двама

пиехме от сладостта

на живота… Друго няма

да ме радва на света.

После потеглил, вървял ден и нощ, докато накрая стигнал до Багдад, града на мира и на ислямските халифи. Той не знаел нищо за това, което се случило след неговото отпътуване. Хасан влязъл в къщата си, поздравил майка си и забелязал, че е много изнурена от пролетите сълзи и безсънните нощи. Тя била слаба като тръстика и не могла да отговори на поздрава му. Той се приближил до нея и като я видял в това състояние, се втурнал да търси жена си и децата си из стаите, но от тях нямало и следа. Погледнал случайно към нишата и забелязал, че е отворена, сандъкът — също, а роклята от пера липсвала. Тогава разбрал, че жена му е успяла да се добере до роклята си и да отлети заедно с децата. Върнал се при майка си и видял, че тя дошла малко на себе си. Когато я попитал за жена си и децата си, тя заплакала и му казала:

— Синко, аллах ги прибра, ето гробовете им.

Хасан извикал и паднал в безсъзнание и останал така от сутринта до обед. Майка му се уплашила много и вече не се надявала да оживее. Когато дошъл в съзнание, Хасан заплакал, започнал да се удря по лицето, да си къса дрехите, да се върти объркан из къщи и да пее:

И други преди мене са познали

раздялата, покрила всичко с креп.

Но болка като моята… едва ли

е имало, отдалечен от теб.

Когато свършил, взел сабята си, приближил се до майка си и я заплашил:

— Ако не ми кажеш истината, ще ти отрежа главата и след това ще се убия.

Тя му рекла:

— Синко, остави сабята настрана и седни да ти разкажа какво се случи.

Той прибрал сабята в ножницата, седнал при нея и тя му разправила историята от начало до край. Казала му, че жена му настоявала и плакала толкова много да отиде на баня, че тя трябвало да я заведе.

— Страх ме беше, че като се върнеш, ще се оплаче от мен и ти ще се ядосаш — продължила майка му. — Ако Зубайда не се беше разгневила и ако не ми беше взела насила ключа, нямаше да им дам роклята дори ако трябваше да умра. Но ти знаеш, синко, че халифът е всемогъщ. Когато й донесоха роклята, тя я целуна и започна да я оглежда, за да види дали не й липсва нещо. Зарадва се много, щом видя, че е непокътната. После прегърна децата си, облече роклята и се превърна в птица. Започна да се разхожда из двореца и всички я гледаха, удивени от красотата й. Преди да отлети, тя ме погледна и ми каза: „Ако синът ти се върне и нощите на раздялата му се сторят дълги и пожелае да ме види, натъжен от бурята на любовта и страстта, нека напусне страната си и да отпътува за островите Уак ал-Уак“.

Когато Хасан чул от майка си какво казала жена му, преди да отлети, той извикал и припаднал. Така останал до края на деня. Щом дошъл на себе си, започнал да се удря по лицето и да се гърчи на земята като змия. Майка му седяла до него до полунощ.

Хасан плакал с горещи сълзи и когато се съвзел, изрекъл:

— Спри, погледни към този момък,

за съжаление достоен може би!

Без теб той заприлича на отломък

от камък, който мъката разби.

Ако не бяха воплите му бесни,

за мъртъв щяха да го смятат по света.

За влюбения не раздялата е лесна,

по-лека е от нея и смъртта.

Като свършил, той се прибрал в стаята си цял облян в сълзи и останал така пет дена, без да пие и без да яде. Майка му го молила и заклинала да престане да плаче, но той не я послушал. За миг го налегнала дрямка и той видял жена си тъжна и със сълзи на очи. Извикал, събудил се и заредил:

— Твоят образ ме владее,

не изчезва нито миг.

Той в сърцето ми живее

благороден и велик.

Ако нямах аз надежда

да те срещна мълчалив,

как ли щях да спя — изглежда,

нямаше и да съм жив.

На сутринта той плакал още по-силно. Така прекарал цял месец — без да спи през нощта и почти без храна. После му хрумнало да отиде при посестримите си, за да му помогнат да намери жена си.

Натоварил петдесет камили със златни украшения и най-скъпи и редки стоки от Ирак. Сбогувал се с майка си, качил се на една от тях и потеглил. Така пътувал, докато стигнал до двореца на девойките в Планината на облаците.

Отишъл при посестримите си и дал на всяка от тях подаръците, които носел. Те останали много доволни и го попитали защо се връща толкова бързо, като е отпътувал едва преди два месеца. Хасан заплакал и заразказвал:

— Душата ми живее в смут,

изгубих своята любима.

Ненужен вече и нечут —

кой лек за болката ми има?

А може ли да се лекува!

И сам, без сладкия покой,

ще питам този, що лудува

над пътищата като вой:

„Хей, ветре, приказно дихание,

ти, който се над мен изви,

дари ме с нейното ухание,

душата ми да съживи!“

После надал страшен вик и паднал в безсъзнание. Девойките насядали около него и започнали да плачат. По едно време той се съвзел и отново заговорил:

— Не знам дали съдбата, тъй ревнива,

ще върне моята любима жива.

Получил всичко — стига ми това,

за да живея със душа щастлива.

И пак заплакал, докато изгубил съзнание, и когато дошъл на себе си, произнесъл:

— Дали към мене любовта ти е такава,

към теб каквато в мойта гръд остава?

О, колко е горчива и безкрайна тя!

Ала какво от нас желае любовта?

Макар в разлъка, твоето лице красиво

е винаги пред моите очи свенливо.

А пък сърцето, сякаш с ритъм нов,

тупти от спомена за твоята любов.

Дочуя ли, че нейде гълъб гука,

запява в мен на думите капчука:

„О, гълъбе, и ти ли плачеш сам,

защо разбуждаш спомена голям!“.

И плачат без умора пак очите

на моята любима по следите.

Когато го видели така покрусен, посестримите на Хасан разбрали колко е силна неговата любов и мъката му по любимата. Той им разказал какво станало в негово отсъствие и предал думите на жена си: „Ако нощите на раздялата се сторят дълги на Хасан и той пожелае да ме види, когато ураганът на любовта и желанието го връхлетят, нека дойде да ме търси на островите Уак ал-Уак“. Щом чули думите на Хасан, посестримите се спогледали и останали с поглед, впит в земята, цял час, после вдигнали глави и рекли:

— Няма друга сила освен помощта на всемогъщия аллах! Протегни ръка към небето, ако можеш да го стигнеш, ще стигнеш и жена си.

При тези думи сълзите на Хасан потекли като порой и намокрили дрехите му. Той изрекъл:

— Привързах се към нея лудо,

че пламна мойта гръд, и чудо —

лицето й е сякаш ден,

а нощ — косите й до мен.

Не знам, магия ли изрече,

но моя сън изчезна вече.

После заплакал отново, а с него заплакали и девойките, които го съжалявали. Те се опитали да го успокоят. Неговата посестрима му казала:

— Бъди търпелив, братко, ти ще постигнеш целта си. Търпението е ключ към избавлението. Поетът е казал:

Спи спокойно, а съдбата

нека следва своя път,

притвори за сън душата

и там някъде отвъд

времето, щом иска свода,

ще смени на всичко хода!

После добавила:

— Съвземи се, братко! Този, който е на десет години, не може да умре на девет. Плачът и мъката ще те разболеят. Почини си, докато намеря начин да те заведа при жена ти и децата ти с божията помощ.

Хасан заплакал отново с горещи сълзи и промълвил:

— Ако аз тялото си някак излекувам,

дали за мойта мъка цяр ще има?

Единствен лек за болките сърдечни

е срещата ми с теб, любима.

Хасан седнал до своята посестрима, която започнала да му разказва забавни истории, за да го накара да забрави тази, която си била отишла по негова вина, тъй като той трябвало да изгори роклята от пера. Но сатаната го накарал да забрави това.

Хасан се измъчвал и произнесъл:

— О, колко силно я обичам аз!

За нея мисля всеки ден и час.

И всичко от съдбата предрешено

остава си за нас непроменено.

Газелата на моето сърце

към мен лети. И нейното лице

очарователно ме кара да заплача

на сетното търпение във здрача.

На девойката много й домъчняло за Хасан. Тя станала, отишла при сестрите си, хвърлила се в нозете им и започнала да ги моли да помогнат на нейния побратим да намери жена си и децата си на островите Уак ал-Уак. Плакала толкова неутешимо, че сестрите й също се разридали и обещали да направят всичко, което е по силите им.

Хасан останал при сестрите цяла година, без да престане да ридае. Сестрите имали чичо на име Абдул Кудус. Той много обичал най-голямата от тях и всяка година я посещавал по веднъж и изпълнявал всички нейни желания. Когато дошъл, девойките му разказали за Хасан, за всичко, което станало между него и огнепоклонника, и за това, че го убил. Чичото останал доволен от чутото и подарил на своята любимка кутия с благовония с думите:

— Ако ти се случи някоя неприятност или имаш нужда от нещо, хвърли малко от благовонията в огъня и произнеси името ми. Веднага ще дойда и ще изпълня желанието ти.

Вече била изминала година, но чичото не идвал. Тогава най-голямата сестра решила да го извика. Наредила на една от сестрите си да й донесе огън и кутията с благовонията. Щом ги донесла, тя извадила малко и ги подала на голямата си сестра, която ги хвърлила в огъня и изрекла името на чичо си. Миризмата още не се била разнесла, когато откъм долината се вдигнал облак прах. След около час прахът се разсеял и се показал старец, възседнал слон. Когато забелязал девойките, той им направил знак. След час старецът пристигнал, слязъл от слона и влязъл в двореца. Девойките му целунали ръка и го поздравили. Той седнал, а те започнали да го разпитват какво се е случило през годината. Старецът им казал:

— Седях с жена си, когато усетих благовонията. Побързах да дойда при вас. Защо ти трябвам, племеннице?

Тя отговорила:

— Чичо, домъчня ни за теб. Вече година не сме те виждали, а никога досега не се е случвало да не ни навестиш толкова време.

— Бях зает, но се канех да дойда утре.

Те му благодарили, насядали около него и заговорили, докато най-голямата сестра намерила удобен момент и подхванала:

— Чичо, нали ти разказахме за Хасан от Басра, който уби огнепоклонника. Разправихме ти как плени дъщерята на най-великия цар и за всичките му страдания, докато успее да я склони да се омъжи за него и да отпътуват заедно за неговия роден град.

— Е, и какво стана после?

— Тя го измамила, след като родила двама сина от него. Взела си децата и се върнала в своята страна, докато мъжът й отсъствувал, а на майка му рекла: „Ако нощите на раздялата се сторят дълги на Хасан и пожелае да ме види, когато ураганът на страстта и любовта го разтърси, нека дойде да ме потърси на островите Уак ал-Уак.“

Чичото поклатил глава, захапал пръста си и останал замислен. После започнал да рови земята с пръста си, обърнал се наляво и надясно и отново поклатил глава. Хасан наблюдавал всичко това, без никой да го забележи.

— Кажи, чичо, горим от нетърпение да узнаем какво ще ни съобщиш.

— Мои момичета, този човек е страдал много и е подложил душата си на голяма опасност, защото не ще може да стигне до островите Уак ал-Уак.

Девойките извикали Хасан. Той се приближил до шейх Абдул Кудус, целунал му ръка и го поздравил. Шейхът останал доволен и го поканил да седне до него.

— Чичо, кажи на нашия побратим истината.

Той му рекъл:

— Синко, освободи се от тази голяма мъка, защото няма да можеш да стигнеш до островите Уак ал-Уак дори ако на твоя страна са летящите джинове и звездите. Между теб и островите има седем равнини, седем морета, седем големи планини. Кой ще ти помогне, за да стигнеш дотам? В името на аллах, върни се и не се измъчвай напразно.

Хасан заплакал и паднал в безсъзнание. Девойките го заобиколили и също заридали. Най-малката разкъсала дрехите си, започнала да се удря по лицето, докато и тя загубила съзнание.

Когато шейх Абдул Кудус видял мъката и страданието им, смилил се над тях и се обърнал към Хасан:

— Успокой се, аллах ще ти помогне да постигнеш целта си. Стани, синко, и ме следвай!

Хасан станал, сбогувал се с девойките и последвал шейха, зарадван от добрата новина:

Абдул Кудус повикал слона и двамата се качили на гърба му. Пътували три дена и три нощи със скоростта на светкавица, докато стигнали до грамадна синя планина. В тази планина имало една пещера, която се затваряла с китайска врата.

Абдул Кудус хванал Хасан за ръката и го свалил долу, после освободил слона и също слязъл. Сетне се приближил до китайската врата и почукал. Появил се един черен като джин роб, без косъм на лицето. В едната си ръка държал сабя, а в другата — щит. Когато видял шейх Абдул Кудус, той пуснал сабята и щита, отишъл при него и му целунал ръка. Абдул Кудус хванал Хасан за ръка и влезли заедно. Робът затворил вратата след тях. Хасан забелязал, че към обширната пещера води сводест коридор. Вървели, докато стигнали до широко място, където се виждали две медни врати. Шейхът отключил едната от тях, влязъл, затворил я и казал на Хасан:

— Седни пред тази врата, но не смей нито да я отваряш, нито да влизаш, докато се върна. Аз няма да се бавя.

Шейхът се забавил около час и довел един оседлан кон, който, когато вървял, все едно че летял, а когато летял, нищо не можело да го стигне, даже прахът подире му.

Абдул Кудус подал юздите на Хасан и му рекъл:

— Качи се!

После шейхът отключил втората врата. Пред погледа им се разкрила обширна равнина. Двамата минали през вратата и тръгнали към равнината.

— Синко — казал Абдул Кудус, — вземи това писмо и конят ще те отведе там, където трябва. Щом видиш, че спира пред входа на пещера, подобна на тази, слез, сложи юздите върху седлото и го освободи. Той ще влезе в пещерата, но ти не тръгвай след него. Остани на вратата пет дена и бъди търпелив. На шестия ден от пещерата ще излезе черен старец, целият облечен в черно, с брада, дълга до пъпа. Когато го видиш, целуни му ръцете, вдигни края на робата му и си покрий главата. Сетне се разплачи, докато се смили над теб. Той ще те попита за желанието ти. Тогава му дай писмото. Той ще го вземе, без да пита нищо, и ще се прибере. Ти остани пред вратата още пет дена, но бъди търпелив. Чакай го на шестия ден. Ако излезе в образа на човек, знай, че твоето желание е изпълнено, но ако се покаже негов роб, знай, че иска да те убие. Запомни, синко, че този, който търси опасности, рискува да изгуби живота си. Ако се страхуваш, не продължавай! Ако не се страхуваш, върви! Вече всичко ти е ясно. Ако искаш да се върнеш при своите посестрими, ето слона, той ще те отведе при тях, а те ще ти помогнат да се върнеш в страната си. Аллах ще ти даде за съпруга жена, по-добра от тази, която обичаш.

Хасан отговорил на шейха:

— Как може да ми харесва животът, без да съм постигнал целта си? Заклевам се, че или ще постигна онова, което желая, или ще умра.

После заплакал и изрекъл следното:

— Спрях унизен и сам нададох зов

към моята изгубена любов.

Целунах от желание земята,

но още се по сви у мен душата.

Аллах да пази, рекох в оня миг,

сърцата, пълни с трепета велик

на любовта. Отрекох се самичък

от нея и навярно съм едничък,

с търпение изпълнен и тъга.

Страдание изпитвам аз сега.

„Търпение!“ — ми казваш ти, но вече

отнесе го любимата далече.

И нищо тъй не ме изпепели,

когато тя с любов ми сподели:

„Ако все пак се видим разделени,

припомняй си понякога за мене!“

Припомняй си… Но има ли човек

за мъката ми да открие лек

и да възвърне моята надежда,

която други чувства ми отрежда!

Бе тъжен на раздялата часът

и преизпълнен с радост за врагът.

Кълна се аз — сълза подир сълза

ще сътворя в поток от чудеса

и сам по него ще открия тая,

която е началото и края

на моя пръв и сетен ден и час…

За друго нещо нямам сили аз.

От тези стихове Абдул Кудус разбрал, че Хасан няма да се върне, преди да е постигнал целта си. Тогава му казал:

— Знай, синко, че островите Уак ал-Уак са седем. На тях има много силна войска от девици. Жителите на островите са дяволи, джинове, разни магьосници. Онзи, който е стъпил на земята им, не се е връщал. Досега не е имало случай някой да е отишъл и да се е върнал. Заклевам те, върни се в родината си и не се подлагай на опасности. Знай още, че жената, която търсиш, е дъщеря на царя на тези острови. Как ще се добереш до нея? Послушай ме, синко, аллах ще ти даде друга, по-добра.

— Кълна се в аллах — отговорил Хасан, — че дори да ме късат на парчета заради любовта ми към нея, това ще ме накара да я обичам още повече. Ще отида на островите и никой не може да ми попречи да видя жена си и децата си и да се върна с тях, с божията помощ!

— Виждам, че си решен на всичко — рекъл Абдул Кудус.

— Да, от теб искам само да се молиш за мен, може аллах да се смили и да ме събере с жена ми и децата ми.

И Хасан отново заплакал и произнесъл:

— Ти си всичко, що желая,

ти си най-добра в света.

Виждам аз чрез тебе всичко,

всичко чувам в радостта.

И сърцето ми е твоя

дом, изпълнен от мечти.

Но разбрал, че си замина —

мъката ме угнети.

И сега посред бедите

съм обречен на звездите —

гледам ги нашир и длъж,

със сълзи, подобно дъжд.

Свят безкраен и изгубен

е нощта за всеки влюбен.

Ветре, видиш ли домът й,

моят поздрав й предай;

разкажи й, че за нея

мъките ми нямат край.

Хасан плакал с горещи сълзи, докато загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, Абдул Кудус му казал:

— Синко, ти имаш майка, не я оставяй да понесе мъката от твоята загуба.

— Кълна се — рекъл Хасан, — че аз или ще се върна с жена си и децата си, или ще умра.

После продължил:

— Кълна се в моята любов —

под звездосиния покров,

убит от тежката раздяла —

остава любовта ми цяла!

С душа, обхваната от смут,

ще ме приемат и за луд.

Абдул Кудус се уверил, че Хасан няма да се разколебае, дори и да знае, че отива на смърт. Тогава той му подал писмото и го посъветвал какво трябва да прави.

— С това писмо те препоръчвам на Абу ар-Риш, син на Балкис, който е мой учител. Всички джинове са негови подчинени и се страхуват от него. Тръгвай на път с божията благословия.

Хасан дръпнал юздите на коня и той полетял, по-бърз от светкавица. Пътували десет дена и на единадесетия Хасан забелязал пред себе си голяма сянка, по-черна от нощта, която се простирала от изток на запад. Когато се приближил до нея, конят изцвилил. Появили се много коне, които заобиколили жребеца на Хасан и започнали да се галят. Хасан се уплашил много, но продължил пътя си, докато стигнали до пещерата, която Абдул Кудус му описал. Тогава Хасан слязъл от коня, сложил юздите на седлото и жребецът влязъл в пещерата. А той останал пред входа, както му поръчал Абдул Кудус, пет дена и пет нощи, тъжен, объркан, терзан от мисли за семейството си, за своята родина и приятелите си. Спомнил си за майка си и за всичко, което се случило, след като жена му и децата му го изоставили, и запял:

Всеки има лек сърдечен.

Аз подобен цяр не знам!

Да се скитам съм обречен,

чужденец навред и сам,

влюбен, изумен от мъка,

преизпълнен от скръбта…

Но кажи — човек без мъка

срещал ли си по света?

Едва Хасан свършил тези стихове и пред него се появил шейх Абу ар-Риш. Той бил черен, целият облечен в черно. Хасан го познал по описанието на Абдул Кудус. Проснал се в краката му, допрял лицето си до земята, а след това взел единия край на робата на шейха, покрил си главата и заплакал. Абу ар-Риш го попитал:

— Какво искаш, синко?

Хасан му подал писмото. Онзи го взел и влязъл в пещерата, без да му каже нито дума. А Хасан зачакал пред вратата, както му наредил Абдул Кудус, и плакал през цялото време. Така останал пет дена, разтревожен, объркан, съсипан от страх и безсъние. От мъка произнесъл следното:

— Да бъде вечна славата ти, боже!

За влюбения няма ден покой.

И само който не е влюбен — може

да не изпита миг от този зной.

Съветваха ме моите другари,

ругаха ме и тук, и там — навред.

Но само всичките пустинни твари

разбираха и плачеха — напред!

Хасан продължил да плаче до зори. Тогава пред него се появил шейх Абу ар-Риш, облечен в бяло, и му направил знак с ръка да го последва в пещерата. Хасан се зарадвал безмерно, защото знаел, че желанието му ще се осъществи. Двамата вървели половин ден, докато стигнали до една желязна порта. Тя се отворила и те влезли в сводест каменен коридор, инкрустиран със злато. Продължили да вървят, докато стигнали до просторна мраморна зала. В средата й имало овощна градина с всички видове плодни дървета и цветя. Птиците пеели песни, с които прославяли най-могъщия цар. От залата се влизало в четири големи стаи, в които шуртели шадравани, виждали се дивани и златни лъвове. Във всяка стая седял човек, който държал в ръцете си много книги и златни кутии за благовония. Всеки един бил заобиколен от ученици, които по тези книги се учели да четат.

Когато двамата влезли, всички станали на крака в израз на уважение. Шейх Абу ар-Риш се приближил и направил знак на шейховете да дадат почивка на учениците си. После четиримата шейхове дошли, седнали пред Абу ар-Риш и започнали да го разпитват какви новини им носи от Хасан. Той им казал, че Хасан е пред тях, и се обърнал към него.

— Разправи им какво стана с тебе от начало до край!

Хасан заплакал с горещи сълзи и им разказал историята си.

Когато свършил, шейховете едновременно извикали:

— Това ли е този, когото огнепоклонникът качи на Планината на облаците и орлите, като го сложи в кожата на една камила?

Хасан потвърдил. Тогава те заобиколили шейх Абу ар-Риш и му рекли:

— О, шейх Абу ар-Риш, Бахрам с хитрост го изкачи на планината. Но как е успял да слезе и какви чудеса има на нея?

Абу ар-Риш се обърнал към Хасан:

— Разкажи им как слезе и какво видя там.

Хасан им разправил всичко, което му се случило, от игла до конец, как успял да победи и да убие огнепоклонника, как жена му го измамила и отлетяла с децата и колко е нещастен и объркан сега.

Присъствуващите се учудили на неговия разказ и се обърнали към Абу ар-Риш:

— О, шейх на шейховете, в името на аллах, този момък е много нещастен. Ще можеш ли да му помогнеш да намери жена си и децата си?

— Братя, тази работа е опасна. Никога не съм виждал човек, който да презира живота като него. Вие знаете, че до островите Уак ал-Уак се стига много трудно. Никой не е успявал да се приближи дотам, без да заплати с живота си. Знаете колко многобройна и силна войска имат. Аз се заклех да не стъпвам на земята им и да не им се бъркам в работите. Как Хасан да се добере до дъщерята на най-могъщия цар, кой може да му помогне да стигне дотам?

— О, шейх на шейховете — отговорили те, — този човек е сразен от любов. Той е рискувал живота си и ти е донесъл писмо от брат ти шейх Абдул Кудус и ти трябва да му помогнеш.

Хасан станал, целунал краката на Абу ар-Риш, покрил главата си с края на дрехата му, заплакал и го помолил:

— В името на аллах, помогни ми да намеря жена си и децата си дори ако трябва да погубя душата си.

Всички присъствуващи заплакали заедно с него и казали на Абу ар-Риш:

— Аллах ще ти помогне, ако се смилиш над този нещастен човек. Направи го заради брат си Абдул Кудус!

Абу ар-Риш отвърнал:

— Този момък наистина е нещастен. Той не знае какво го чака, но ще му помогна, доколкото мога.

Когато чул тези думи, Хасан се зарадвал, целунал ръка на Абу ар-Риш и на всички присъствуващи и ги помолил да му помогнат.

Абу ар-Риш взел хартия, мастилница и перо и написал послание, което запечатал. После го подал на Хасан и му дал също така една кожена кутия с благовония и всичко необходимо, за да запали огън, и му казал:

— Пази тази кутия! Когато изпаднеш в трудно положение, изгори малко от благовонията и назови името ми. Аз веднага ще дойда и ще те спася.

След това заповядал на един от помощниците си да му доведе някой летящ джин. Шейхът го попитал как се казва.

— Твой роб Дахнаш бен Кафташ — отговорил той. Сетне се приближил и шейхът му пошепнал нещо на ухото. Джинът поклатил глава. После Абу ар-Риш се обърнал към Хасан:

— Стани, синко, качи се на раменете на летящия джин Дахнаш; когато полетите в небето и чуеш ангелски песни, пази се да не започнеш да им пригласяш, защото веднага ще загинете и двамата.

Хасан обещал да не издава ни звук. После шейхът му казал:

— На втория ден от пътуването ще се приземите на една бяла и чиста като камфор земя. Ще вървиш сам десет дена, докато стигнеш до вратите на един град. Влез и попитай за царя. Ако те приеме, поздрави го, целуни му ръка и му предай това послание.

Хасан станал и се качил на раменете на джина. Шейховете се помолили на аллах да му помогне и посъветвали джина да бъде добър с него. След това джинът го понесъл към небето. Така летели един ден и една нощ, докато чули песните на ангелите. На следващата сутрин джинът оставил Хасан върху някаква земя, бяла и чиста като камфор, и се върнал. Хасан разбрал, че е сам, и тръгнал. Вървял десет дена и десет нощи, докато стигнал до вратите на града. Влязъл и попитал за царя. Посочили му къде се намира и му казали, че се нарича Хасун и е цар на земята на камфора. Разправили му също така, че неговата армия може да покрие земята надлъж и нашир.

Хасан поискал разрешение да влезе при царя и той го приел. Видът му бил величествен. Хасан целунал земята пред него. Владетелят го попитал какво го води насам. Той извадил посланието, целунал го и му го подал. Царят го взел, прочел го и поклатил глава. Когато изминал час, той извикал един от приближените си и му наредил:

— Заведи младежа в палата за гости.

Хасан останал там три дена. Ядял и пиел, а събеседник му бил този, който го довел. Той му говорел, стараел се да го развлича, питал го как е стигнал до тяхната страна. Хасан му разказал всичко, което му се случило. На четвъртия ден неговият придружител го завел при царя.

Той му рекъл:

— Хасане, ти си дошъл при мен, защото желаеш да отидеш на островите Уак ал-Уак, както ми писаха шейховете. Аз ще те изпратя там тези дни, но знай, синко, че пътят ти е осеян със смъртни опасности. Бъди търпелив и всичко ще свърши добре. Ще направя всичко възможно, за да постигнеш целта си. Знай, синко, че там има цяла армия от персийци, които искат да стъпят на островите Уак ал-Уак, но въпреки въоръжението конете им не можаха да проникнат там. Заради шейха на шейховете Абу ар-Риш няма да те оставя да се върнеш, без да си получил онова, което търсиш. Скоро от островите ще дойдат кораби при нас. Щом пристигне първият, ще те настаня на него и ще заповядам на моряците да те пазят, докато стигнеш там. На всички, които те питат, казвай, че си зет на Хасун, царя на земята на камфора. Когато корабът хвърли котва, капитанът ще ти каже да слезеш на сушата. Слез. Наоколо ще видиш купища стоки. Избери един куп и седни до него, без да мърдаш. Когато падне нощта, ще видиш, че армията от девици огражда стоките. Хвани собственицата на стоката, до която стоиш, и я помоли да те вземе под свое покровителство. Знай, синко, че ако тя се съгласи, ще намериш жена си и децата си. Ако откаже, оплачи младостта си и се прости с живота, защото смъртта ти е сигурна. Знай също, че това е голямо безразсъдство, в което рискуваш живота си. Друго не мога да направя за теб, но ако аллах не беше те покровителствувал, нямаше да стигнеш дотук.

Хасан изслушал думите на цар Хасун и заплакал, докато изгубил съзнание. Когато дошъл на себе си, запял:

Дните ни са преброени,

свършват ли — настъпва смърт!

Щом са предопределени,

лъвовете разярени

няма да те победят.

После целунал земята пред царя и казал:

— Велики царю, колко време остава, докато корабите пристигнат?

— Един месец. Тук стоят още два месеца, докато продадат стоката, която са донесли, и после се връщат в своята страна. Не се надявай да потеглиш преди това.

Царят отново пратил Хасан в двореца за гости и заповядал да му носят най-хубавите напитки, храна и дрехи, достойни за цар. Така изминал месец. Корабите пристигнали. Царят, търговците и Хасан излезли да ги посрещнат. Хасан забелязал, че на един кораб имало много хора, повече от речните камъни. Никой не знаел тяхното число. Корабът бил сред морето и малки лодки превозвали неговата стока на брега. Хасан ги наблюдавал, докато цялата стока била свалена на земята. Сетне хората продали всичко, което носели, и купили нова стока. Оставали само три дена до отпътуването им. Царят повикал Хасан при себе си, дал му всичко необходимо и много подаръци, после извикал капитана на кораба и му казал:

— Вземи този младеж с тебе на кораба и не казвай на никого за това. Когато стигнете островите Уак ал-Уак, свали го там и не го чакай.

Капитанът се съгласил, владетелят на земята на камфора напомнил още веднъж на Хасан да не разправя на никого своята история, защото ще загине.

Хасан се сбогувал с него и се помолил на бога да му дари дълъг живот и победи над всички завистници и врагове. Царят му благодарил и се помолил на аллах да го запази жив и здрав и да му помогне да постигне целта си. После го предал на капитана. Онзи скрил Хасан в някакъв сандък, натоварил го на една лодка и не го качил на кораба, докато не се уверил, че всички са заети с товаренето на новата стока. Корабът отплавал и пътуването продължило десет дена.

На единадесетия ден стигнали сушата. Капитанът свалил Хасан от кораба. Той видял стоките, на които само аллах знаел количеството. Повървял и стигнал до един куп, който нямал равен на себе си, и се скрил там. Щом паднала нощта, много жени като орляк скакалци надошли пеш. Всяка била с желязна ризница и сабя в ръка.

Когато жените видели стоките, започнали да ги разглеждат, после седнали да си починат. Една от тях се настанила върху купа, където се бил скрил Хасан. Той хванал края на дрехата й и покрил главата си, сетне целунал краката и ръцете й и започнал да плаче. Тя му казала:

— Стани, преди някой да те е видял, защото ще те убият.

Хасан станал, целунал отново ръцете й и рекъл:

— Аз съм под твоя закрила.

После заплакал и продължил:

— Имай милост към мен, аз съм разделен от жена си и от децата си. Пътувам, като рискувам живота си, за да ги намеря и да се съберем заедно. Имай милост към мен и бъди сигурна, че аллах ще те възнагради в рая. Ако не се съгласиш да ме вземеш под своя закрила, заклевам те в името на всемогъщия да не ме издаваш.

Жената го съжалила и сърцето й омекнало, защото разбрала, че нещо съдбоносно го е накарало да рискува живота си и да дойде тук.

Тя му казала:

— Бъди спокоен. Върни се на мястото си, скрий се и чакай както преди, до следващата нощ. Всичко ще стане по волята божия.

После се сбогувала с него, а Хасан се скрил. Жените воини останали на това място до сутринта, като палели свещи от мускат и амбра.

На сутринта търговците започнали да извозват стоките и така до падането на нощта. Хасан се крил през цялото време тъжен, със сълзи на очи и без да знае какво му готви неизвестността. Докато бил в това състояние, дошла жената, която бил помолил да го вземе под свое покровителство. Тя му дала сабя, ризница, копие, златен колан и после веднага изчезнала. Хасан разбрал, че му е донесла въоръжението, за да го сложи на себе си. Той взел копието в ръка, сабята под мишница и седнал върху стоката, като непрекъснато повтарял името на всемогъщия аллах и се молел да му запази живота. През това време с фенери и свещи в ръце се приближили жените воини и Хасан се смесил с тях.

Когато зазорило, жените воини и Хасан заедно с тях се отправили към своите палатки. Всяка имала своя палатка. Хасан по щастлива случайност влязъл в палатката на жената, която го взела под свое покровителство. Тя оставила оръжието си и свалила воала си. Хасан направил същото и я погледнал. Видял, че е със сиви очи и голям нос. Лицето й било надупчено от шарка, веждите й били окапали, зъбите изпочупени, страните й набръчкани, косите й посивели, а от устата й течала слюнка. Както казва поетът:

С пороци девет под небето,

тя има образ най-жесток.

Единият от тях показва

жената, другият — лицето

на птицата на име Рух.

Старицата загледала Хасан и се почудила как е успял да стигне в тази страна невредим и кой кораб го е докарал. Тя поискала да й разкаже историята си. Той се хвърлил в нозете й, целунал ги и заплакал, докато изгубил съзнание. Когато дошъл на себе си, изрекъл следните стихове:

— Кога ще ни помогнат дните

да се намерим след бедите?

Изчезва всяка клевета,

остава само любовта.

О, ако Нил бе от водата

на моите сълзи — земята

той щеше да залее чак

от Кайро до Дамаск, Ирак.

Любима моя, тази мъка

пламти от нашата разлъка.

Смили се, моля те, над мен,

завърнала се в моя ден.

Сетне покрил главата си с края на дрехата й и отново я замолил да го закриля. Когато видяла голямата му скръб, тя се смилила над него и се съгласила да го покровителствува. Старицата му казала да не се страхува и да й разправи историята си и той я разказал, без да пропусне нищо.

Тя се учудила много на това, което чула, и му казала:

— Бъди спокоен, няма от какво да се страхуваш повече. Ти ще постигнеш желанието си с божията воля.

Хасан се зарадвал много.

Старата извикала военачалниците на войската, тъй като това бил последният ден на месеца. Когато всички се събрали, тя им наредила на следващата сутрин да разпуснат войската и да се разпръснат. Който не изпълнел заповедта й, щял да погуби душата си.

Военачалниците разгласили новината и заповядали на всички да отпътуват още на другата сутрин. Когато направили това, те се върнали да докладват на старицата. Така Хасан разбрал, че тя е военачалник и има голяма власт. Нейното име било Шауахи, но й казвали „майка на нещастията“.

Тя давала заповеди, докато се зазорило. Войниците напуснали лагера, но старицата не излязла с тях. Когато не останал никой, Шауахи казала на Хасан:

— Приближи се, сине.

Той се приближил и застанал прав пред нея.

— Коя е причината да рискуваш живота си в тази страна и защо прие смъртта, кажи ми истината и не се страхувай, защото ти си под мое покровителство и аз те съжалявам. Ако ми кажеш истината, ще ти помогна да постигнеш целта си, дори и да съществува смъртна опасност. Няма да позволя никому да ти стори зло, докато си при мен.

Хасан отново й разказал историята си, без да пропусне нищо. Поверил й тайната как уловил жена си, как се оженил за нея и тя останала при него, докато му родила две деца, а след това отлетяла заедно с тях, когато разбрала къде е роклята й от пера. Той не скрил нищо от премеждията си от началото до този ден. Когато свършил, старицата поклатила глава и рекла:

— Слава на този, който те е закрилял, за да стигнеш невредим дотук и да попаднеш на мен — ако беше попаднал на друга, щеше да загинеш, защото тя нямаше да направи нищо за теб. Твоята искреност, твоята любов и преданост към жена ти и децата ти те е накарала да дойдеш тук. Ако не беше така влюбен, което рядко се среща, нямаше да рискуваш живота си. Да благодарим на аллах, че те е спасил! Знай, синко, че жена ти се намира на седмия от островите Уак ал-Уак. Разстоянието, което ни дели, може да се измине за седем месеца, ако се върви ден и нощ. Ние ще тръгнем оттук и ще стигнем до една земя, която се нарича Земята на птиците. От чуруликането на птиците и от шума на техните крила никой от нас няма да може да чуе другия. Там има река. На единия й бряг се издига планината Уак. Така се казва и дървото, листата на което приличат на човешки глави. Когато слънцето огрее дървото, всички глави в един глас започват да викат: „Уак, Уак, слава на царя създател!“. Щом чуем техните викове, ще разберем, че слънцето е изгряло. Главите повтарят същите думи и при залез-слънце. Още човешки крак не е стъпвал на тази земя. Разстоянието, което ни дели от нея, може да се извърви за месец. Там управлява царица. Поданиците й са изцяло на нейните услуги, както й служат и племена от джинове, дяволи и магьосници, числото на които знае само техният създател. Ако се страхуваш, ще изпратя с теб някой, който да те заведе до брега и там ще те качи на някой кораб, който да те откара в твоята страна. Ако решиш, че е по-добре да останеш тук, няма да ти попреча и ще се отнасят с теб добре, докато изпълниш желанието си.

— Няма да напусна това място, докато не намеря жена си или не загина — отвърнал Хасан.

— Така да бъде — казала старицата. — С помощта на всевишния ти ще постигнеш целта си. Аз ще предупредя царицата, за да ти помогне в твоето начинание.

Хасан целунал ръцете и главата й, благодарил й за всичко, което направила за него. Тръгнали заедно и той започнал да обмисля положението си и да си спомня преживените ужаси. Сломен от мъка, заплакал и изрекъл стиховете:

Лек бриз усетих, че над мене вее

от оня край, където тя живее.

Нощта на срещата е лъчезарен ден,

нощ тъмна — на раздялата денят — за мен.

Едва ли нещо по-жестоко има

от „Сбогом!“, казано от твоята любима.

Раздялата оплаквам само аз,

че трудно се намира близък глас

сред хората, където без утеха

бездомен нося тъжната си дреха

с надежда да открия по света

единствената твоя красота.

Старицата ударила тъпана и призовала да тръгнат на поход. Войската потеглила. Хасан вървял с нея, но бил объркан и потънал в мисли. Той редял стих след стих, докато старицата се мъчела да го утеши, но нейните думи не достигали до съзнанието му. Продължили така, докато стигнали до Острова на птиците — един от седемте острова. Когато стъпили на него, Хасан помислил, че вселената се сгромолясва — толкова силни били птичите гласове. Заболяло го глава, не чувал и не виждал нищо. Завило му се свят, той се уплашил много, защото помислил, че това е смъртта, и си казал: „Ако Островът на птиците е такъв, какъв ли ще бъде Островът на зверовете?“. Когато Шауахи го видяла толкова сломен, казала:

— Ех, синко, ако толкова те е страх още от първия остров, как ли ще се чувствуваш на другите?

Хасан започнал да се моли на аллах да облекчи мъките му и да му помогне да постигне целта си.

Вървели така, докато пресекли Острова на птиците и отплавали за Острова на джиновете. Още щом го видял, Хасан се разкаял, че е дошъл тук. После се оставил в ръцете на всемогъщия и продължил с войската. Прекосили Земята на джиновете и стигнали до една река. Зад нея се издигала голяма и висока планина. Войниците разпънали своите палатки на брега на реката. Старицата наредила да направят за Хасан трон от мрамор, украсен с перли, диаманти и злато. Той седнал и наблюдавал военните упражнения. После си починали час. Яли, пили и спали спокойно, защото били пристигнали в своята страна. Хасан бил покрил лицето си с воал и само очите му се виждали. Но ето че една група от девойките войници се приближила до реката. Съблекли се и се хвърлили във водата да се къпят, а Хасан ги наблюдавал. Те започнали да се закачат и да лудуват, без да знаят, че ги гледа мъж, тъй като мислели Хасан за някоя царска дъщеря. Хасан изгарял от желание, докато гледал тези красавици голи. Старицата му приготвила легло и го накарала да седне на него. Когато девойките свършили къпането, започнали да излизат от водата съвсем голи и всяка от тях била като пълна месечина. Старицата била наредила да минават пред тях, за да може Хасан да познае жена си, но всеки път, когато го питала: „Тази ли е?“, той отговарял: „Не!“. Най-накрая се приближила една, която била заобиколена от тридесет прислужнички. Те се съблекли и влезли в реката. Девойките закачали своята господарка и се опитвали да я потопят и така се забавлявали цял час. После излезли от водата и прислужничките побързали да й поднесат кърпи от коприна, избродирани със злато. Тя се избърсала. Сетне й подали дрехите и златните украшения, направени от джиновете. Тя се окичила, а после преминала със своите прислужнички на показ пред всички. Когато Хасан я видял, сърцето му забило и той казал:

— Тя прилича най-много на птицата, която видях край езерото в двореца на моите посестрими. По същия начин се глезеше пред своите прислужнички.

Старицата попитала:

— Хасане, това ли е твоята съпруга?

— Не, не е жена ми. Тя няма нейната красота и тяло.

Старицата рекла:

— Опиши мия, за да имам представа за нея. Познавам всички жени от островите Уак ал-Уак, тъй като съм предводител на войската от девойки. Ако ми я опишеш, мога да използувам някоя хитрост, за да я намеря.

Хасан казал:

— Жена ми има красиво лице, стройно тяло, кадифена кожа, твърди гърди, черни очи, дебели бедра, бели зъби, червени малки устни, върху дясната й буза има луничка, върху корема й, малко по-долу от пъпа, има още една луничка.

Старицата поискала повече подробности и той продължил:

— Жена ми има дълга шия, устните й са като рубинен пръстен.

Старицата навела глава към земята и така останала замислена цял час. После се обърнала към Хасан и казала:

— Слава на създателя, бих искала да не те познавам, защото жената, която ми описа и която е твоя жена, е най-голямата дъщеря на най-могъщия цар. Тя управлява всички острови Уак ал-Уак. Знай, че ти не ще можеш да достигнеш никога до нея, пък дори и да стигнеш, няма да можеш да я върнеш, защото разликата между теб и нея е от земята до небето. Върни се, синко, защото ще погубиш живота си, а също така и моя. Твоята съдба е различна от нейната.

Старицата се уплашила за живота на Хасан и за своя. Когато той изслушал думите й, заплакал, докато изгубил съзнание. Тя го напръскала с малко вода и той дошъл на себе си, но отново се облял в сълзи, които намокрили дрехите му. Бил отчаян от живота и рекъл на старата жена:

— Как да се върна, след като съм стигнал дотук? Не мислех, че не можеш да ми помогнеш да постигна целта си, след като си военачалник на всички тези девойки.

— Кълна се, синко — казала тя, — че ще ти дам за съпруга всяка една от тях, която избереш, за да не попаднеш в ръцете на царете, от които никой не може да те спаси. Послушай ме, избери една от тези девойки и се върни в своята страна жив и здрав. Не ме карай да те оплаквам, защото ще ти се случи нещастие и никой няма да може да те спаси.

Хасан навел глава, заплакал и произнесъл:

На всеки срещнат аз отвръщам:

„Не ме упреквай за това,

че имам аз очи за сълзи,

за мисли горестни — глава!“

Любимата ми ме напусна

и на душата ми е пусто.

Ще доживея ли, любима, ден

да се смилиш и ти над мен?

А не да бъда изоставен,

измамен, унижен, унил,

до дъно мъката изпил

на своя жребий сляп, сподавен.

Като изрекъл това, той загубил съзнание и старицата пак го напръскала с вода, за да дойде на себе си, а после му казала:

— Върни се в своята страна, отидем ли в града, и двамата ще загинем. Ако царицата узнае, ще се разгневи страшно, защото досега мъж не е стъпвал на нейния остров. Тя ще ме погуби, тъй като аз те доведох тук и ти позволих да видиш голи девойките, които никой мъж не е докосвал.

Хасан се заклел, че не е погледнал нито една от тях похотливо, но старицата настояла:

— Синко, послушай ме, върни се в своята страна и не излагай повече живота си на опасност. Това е моят съвет.

Хасан паднал в краката й, заплакал и казал:

— Как да се върна, след като стигнах дотук, без да видя своята любима? Може би щастието ще ми се усмихне и аз ще постигна целта си. После изрекъл:

— О, ти, царице, по-красива

от розата — от теб пленен,

аз моля милостта ти жива

В да разцъфти за миг над мен.

От твоя аромат е бризът,

що към душата ми възлиза

без укори и без съвет!

Защо ме поучават вред?

Очите ти ме оковаха,

без да желая, във затвор.

И те за любовта запяха,

за радости, за огнен взор.

И ти сега плачи със мене,

защото яркия кармин

на устните за обич стене

в сърцето-въглен — жив рубин.

Старицата отново се смилила над Хасан, утешила го и му обещала да продължи заедно с него, докато постигне целта си или докато загинат и двамата.

Хасан се успокоил и прекарал деня в приказки с нея. При падането на нощта девойките се разпръснали. Някои отишли в дворците си, други останали да спят в палатките.

Тогава старата жена хванала Хасан и го повела към града. Тя го оставила на едно пусто място от страх някой да не го види и да каже на царицата, която ще убие и него, и този, който го е въвел в града й. После му разказала какъв деспот е бащата на жена му. Хасан заплакал и рекъл:

— Аз избрах смъртта! Не мога повече да живея без жена си и без децата си. Ще рискувам живота си — или ще осъществя своето желание, или ще умра.

Старицата започнала да мисли по какъв начин да го събере с жена му и как да помогне на този нещастен човек, който не се уплашил от трудностите, за да постигне целта си.

Царицата на острова, на който се намирали двамата, се казвала Нур ал-Худа. Тя имала шест сестри — девици, които живеели с баща им, най-великия цар, който управлявал седемте острова Уак ал-Уак. Градът, в който царувала най-голямата му дъщеря Нур ал-Худа, бил най-големият.

Старицата нямала друг избор и поела към двореца на Нур ал-Худа. Щом влязла, тя целунала земята пред нея. Старата жена била на почит, защото възпитавала всички царски дъщери и те я слушали, а царят я обичал.

Когато влязла при царица Нур ал-Худа, тя станала, целунала я и я накарала да седне до нея. Когато я попитала за пътуването й, старицата отговорила:

— Благодарение на аллах пътуването мина добре. Донесох ти подарък, който ще ти изпратя.

После продължила:

— О, дъще моя, царице на нашето време, искам да ти разкажа нещо, за да ми помогнеш да го реша.

После й разказала историята на Хасан от начало до край, треперейки като тръстика във ветровит ден, докато се проснала в краката й. Но продължила:

— Господарке, един човек, скрит в стоката на брега, ме помоли за закрила и аз му обещах. Доведох го с мен, с войската на девойките, без никой да го забележи. Вкарах го и в града. Плашех го, като му разказвах за твоята сила, но всеки път той плачеше, редеше стихове и настояваше да види жена си и децата си. Предпочита да умре, но да не се връща без тях. Той е рискувал живота си, за да стигне до островите Уак ал-Уак. Никога не съм виждала по-храбър човек от него и всичко това е плод на голямата му любов.

Думите на старицата и историята на Хасан разгневили страшно царицата. Тя навела глава и останала така около час. Най-после вдигнала очи, погледнала старицата и й казала:

— Нещастнице, ти си се осмелила да доведеш на островите Уак ал-Уак мъж и да го вкараш в града ми, без да се страхуваш от моята власт. Кълна се в главата на царя, че ако не беше моя възпитателка, щях да те убия с най-страшната смърт, както и него, за да бъде за пример на всички странници, да не правят това, което ти, прокълнатата, си сторила. Сега иди и го доведи веднага, за да го видя.

Старицата излязла объркана и мърмореща, че Хасан е станал причина за тази разправия, която аллах праща върху главата й чрез царицата. Тя влязла при Хасан и му казала:

— О, твоят последен ден наближава! Ела и разкажи всичко на царицата.

Той станал и тръгнал с нея, като не преставал да се моли: „О, аллах, имай милост към мен и ме спаси от всички опасности“.

По пътя старицата го посъветвала какво да каже на царицата Нур ал-Худа.

Когато Хасан застанал пред нея, тя вече била покрита с воал, той целунал земята, поздравил я и произнесъл:

Царице на най-чудната държава,

аллах да ме закриля в щастие и слава,

а тебе, всемогъща, да дари

със сила, що навред да побеждава!

Когато свършил, царицата направила знак на старицата да му предаде думите й.

Старата жена казала:

— Царицата те поздравява и пита как се казваш. От коя страна си дошъл и как се казват жена ти и децата ти, за които си дошъл.

Той отговорил:

— Царице на нашето време, единствена в света! Наричам се Хасан и съм от град Басра. Името на жена си не знам. Единият от синовете ми се казва Насар, а другият Мансур.

Царицата го попитала:

— Откъде е избягала съпругата ти?

— От Багдад, седалището на халифата, о, царице!

Тя го попитала отново:

— Казала ли е нещо, преди да отлети?

— Рекла на майка ми: „Ако твоят син се върне и дните на раздялата му се сторят дълги и иска да ме намери и ако ураганът на страстта го връхлети, нека дойде да ме търси на островите Уак ал-Уак“.

Царица Нур ал-Худа поклатила глава и казала:

— Ако тя не те искаше, нямаше да каже на майка ти тези думи, ако не искаше да се срещнете, нямаше да назове мястото, където се намира.

— О, царице, казах ти всичко, което се случи, без да скрия нищо. Моля за закрила аллах и теб. Имай милост към мен, бог ще те възнагради, помогни ми да намеря жена си и децата си, дай ми радостта да ги видя. — После заплакал и занареждал:

Додето гълъбите гукат,

аз все ще ти благодаря,

макар да знам, че не това е

отплатата ми най-добра.

Ще дойде тя, щом в някой час

любимата си срещна аз.

Нур ал-Худа навела замислено глава, после го погледнала и рекла:

— Жал ми е за теб. Ще ти покажа всички девойки от града и от целия си остров; ако познаеш жена си, ще ти я дам, ако ли не, ще те убия и ще те разпъна на вратата на двореца.

— Ще приема всичко от теб, о, царице на нашето време. — Сетне произнесъл следните стихове:

— На нозе ти вдигна любовта ми,

а самата седна. И измами

в сълзи да будуват моите очи

по следи, които безсърдечно заличи.

Нямаш ли боязън от небето,

та така посегна към сърцето

на човека влюбен, който, покорен,

взира се в звездите примирен!

О, заклевам ви, приятели, пред бога,

щом умра, на моя камък с болка

напишете: „Тук почива влюбен!“.

Цял живот живях като изгубен.

Но над мен навярно в други дни

някой влюбен ще се поклони.

След това Хасан добавил:

— Приемам условията ти и се оставям на волята на аллах, защото няма друга сила освен неговата помощ.

Царицата заповядала всички девойки от града да дойдат в двореца й, за да ги види Хасан. Поръчала на старата Шауахи лично да отиде и да ги доведе. Те влизали при Хасан по сто наведнъж, докато в града не останала нито една девойка, която той да не е видял, но въпреки това не намерил сред тях жена си.

Царицата го попитала:

— Нямаше ли я сред тези девойки?

— Кълна се в живота ти, царице, тя не беше сред тях — отговорил Хасан.

Царицата се разгневила още повече и наредила на старицата да доведе и девойките, които се намират в двореца й, за да ги види и тях.

Когато и сред тях Хасан не разпознал жена си, казал на царицата:

— Кълна се, тя не е и между тези девойки.

Тогава царицата страшно се разгневила и викнала на хората, които били край нея:

— Вземете го, влачете го с лице, обърнато към земята, отрежете му главата, та никой повече да не се осмелява да идва тук и да ни гледа как живеем на нашите острови.

Те го повлекли, после го изправили на крака и му завързали очите, като опрели сабята в шията му в очакване царицата да им даде знак да му отрежат главата. Тогава старата Шауахи пристъпила напред, целунала земята пред царицата, вдигнала края на наметалото й и покрила главата си.

— Царице, не бързай — казала тя. — Ти знаеш, че този беден младеж е чужденец, който рискува живота си и е изстрадал толкова, колкото никой друг. Всемогъщият аллах го спаси от смърт, защото има още дни. Той чу, че ти си справедлива, и затова влезе в твоята страна. Ако го убиеш, хората ще разнесат навсякъде тази новина и ще кажат, че мразиш чужденците и ги убиваш. Той е в ръцете ти и ти самата можеш да му отсечеш главата, ако жена му не се намира в твоята страна. Щом поискаш, аз ще ти го доведа, защото, когато приех да бъда негова покровителка, разчитах на твоето благородство и щедрост. Имам право на това, тъй като съм те възпитавала и се надявах, че ще му помогнеш да осъществи целта си. Ако не мислех така, нямаше да го доведа в страната ти. „Царицата ще го види, ще изслуша неговите красиви като перли стихове“ — си мислех аз. Той ни е гостенин и ние трябва да се отнасяме добре с него, още повече че обеща да му покажеш всички жени на острова. Сега остана само ти — покажи му лицето си!

Нур ал-Худа се усмихнала и рекла:

— Как би могъл да бъде мой съпруг и да имам деца от него, та да му покажа лицето си?

После накарала да го доведат. Когато го въвели, той застанал прав пред нея и тя открила лицето си. Щом я видял, Хасан извикал силно и изгубил съзнание. Старицата се засуетила около него. Най-сетне той дошъл на себе си и изрекъл тези стихове:

О, бриз, от бреговете на Ирак,

С тих лъх над островите ал-Уак,

кажи на моята любима мила,

че вече гасне бавно мойта сила.

Изтля в сърцето ми до край кръвта

от пламъка горчив на любовта!

Хасан погледнал отново царицата и отново надал толкова страшен вик, че целият дворец се разтърсил, а той загубил съзнание. Старицата пак се погрижила за него, докато се съвзел, а после го попитала как се чувствува. Той отговорил:

— Или тази царица е моята жена, или съвсем прилича на нея.

Нур ал-Худа се обърнала към старата жена:

— Нека нещастието да падне върху теб, кажи защо се е втренчил така в мен този луд чужденец.

— Царице, извини го — казала старицата, — защото е казано, че за болния от любов, както и за лудия, няма лек.

Хасан вдъхновено започнал да реди стиховете:

Виждам нейните черти

и в желанието чезна.

Вятър луд у мен върти

сълзите ми като в бездна.

Искам в твоята страна

мъката да се превърне

и любимата жена

като изгрев да ми върне.

После добавил:

— Царице, кълна се в аллах, ти не си моята жена, но приличаш много на нея.

Нур ал-Худа се разсмяла така силно, че паднала по гръб, а после се обърнала към него и му рекла:

— Скъпи, внимателно отговаряй на това, което ще те питам, и забрави тревогите си! Спасението ти е близко.

— Царице, защитнице на богати и бедни, когато те видях, полудях, защото ти или си моята жена, или си приличате като две капки вода. Питай ме сега, каквото искаш.

— По какво: жена ти прилича на мен?

Хасан описал лицето на жена си, снагата й, гърдите й.

Тогава Нур ал-Худа се обърнала към старата Шауахи, майката на нещастията, и казала:

— Вземи го с теб, докато обмисля какво да правя с него. Прислужвай му лично ти. Щом го заведеш у вас, остави го на твоите помощнички и ела бързо при мене. Може би всичко ще тръгне добре.

Старицата излязла и завела Хасан в къщата си. Поръчала на прислугата си да му угаждат и да му носят всичко, което поиска, а тя се върнала при царицата. Нур ал-Худа й заповядала да вземе хиляда жени воини, да се отправи към града на баща й, великия цар, да отиде при сестра й Манар ас-Сана и да й каже:

— Дай на синовете си железните ризници и ги изпрати при леля им, която много иска да ги види.

Царицата не забравила да посъветва Шауахи да не споменава нищо за Хасан.

— Ако сестра ми склони да ги прати, кажи й, че каня и нея да ме посети. Ако се съгласи да дойде, ти избързай с децата напред. Пътувай ден и нощ и се пази някой да не научи нещо. Кълна се, че ако сестра ми е неговата жена, а децата й неговите синове, аз няма да му попреча да ги вземе и да отпътува заедно с тях.

Старицата повярвала на думите на царицата. Не знаела, че Нур ал-Худа била решила да убие Хасан, ако сестра й не е неговата жена и нейните деца — не са негови синове.

После царицата казала на Шауахи:

— Ако не се лъжа, неговата жена е Манар ас-Сана. Така както я описва, не може да бъде друга жена освен една от сестрите ми и мисля, че това е най-малката от нас.

Старата Шауахи целунала ръка на господарката си, върнала се при Хасан и му предала думите на царицата. Той бил обзет от бурна радост, прегърнал я и я целунал по главата в знак на уважение.

— Синко, не ме целувай по главата, а ме целуни по устата, защото тази целувка е моята награда за това, че те спасих. Бъди щастлив, а не високомерен и ме целуни, тъй като аз съм причината да се срещнеш с жена си.

Сетне тя се сбогувала с него и тръгнала, а Хасан произнесъл:

Свидетели и двама са достатъчни,

за да повярваме на всяко дело.

За любовта ми има четирима:

измъченото мое тяло,

на пулса ми кръвта,

душевния ми смут

и нямата уста.

После продължил:

Додето на света живея,

дори от плач да ослепея,

ще съм длъжник на две неща —

раздялата и младостта.

Старата Шауахи взела оръжието си, оглавила войската от хиляда жени воини, също така въоръжени като нея, и се отправила към острова, на който живеела сестрата на царицата. Между града на Нур ал-Худа и града на сестра й имало три дена път. Щом пристигнала, старицата отишла при Манар ас-Сана. Поздравила я, предала й благопожеланията на сестра й Нур ал-Худа, а после й съобщила за голямото желание на царицата да види нея и децата й, за които й било домъчняло.

Царица Манар ас-Сана й отговорила:

— Сестра ми има право, трябваше отдавна да я посетя.

Тя заповядала да се стегнат веднага за път и избрала подходящи подаръци за сестра си.

Баща й, царят, зърнал от прозореца на палата си готовия за тръгване керван и попитал за причината. Отговорили му, че царица Манар ас-Сана се стяга за път, защото иска да посети сестра си. Тогава той заповядал да й дадат за охрана войници, а от съкровищницата си извадил много пари, злато и диаманти, за да ги прати като подарък. Освен това добавил и най-различни сладкиши и напитки. Царят имал от съпругата си седем дъщери, а най-малката му дъщеря била от друга майка. Голямата се казвала Нур ал-Худа (Светлина на големия път), втората — Нажим ас-Сабах (Зорница), третата — Шамс ал-Худа (Обедно слънце), четвъртата — Шажарат ал-Дур (Дърво от перли), петата — Кут ал-Кулуб (Еликсир за сърцата); шестата — Шараф ал-Банат (Гордост на девойките), седмата — Манар ас-Сана (Фар на светлината). Тя била съпругата на Хасан и била тяхна сестра само по баща.

По едно време старата Шауахи се приближила и целунала земята пред Манар ас-Сана. Тя я попитала дали иска нещо.

— Сестра ти заповяда да облечеш децата в железните ризници, които си им направила, и да ги пратиш с мен. Така ние ще пристигнем преди теб и ще зарадваме царицата с добрата новина за твоето идване.

Манар ас-Сана се замислила, цветът на лицето й се сменил и дълго останала така… После вдигнала глава, погледнала старицата и й казала:

— Сърцето ми трепна, когато ми спомена за децата, защото, откакто са родени, никой не е виждал лицата им: нито джин, нито човек, нито жена, нито мъж. Страхувам се за тях и ги ревнувам дори от бриза, който духа.

— Какво говориш, господарке? — учудила се старата Шауахи. — От сестра си ли се боиш? Помисли си добре, не можеш да не се подчиниш на царицата — тя ще ти се разсърди. Все пак имаш право да се страхуваш за децата си, малки са. Този, който обича, се страхува винаги от лошото, но знаеш, че аз обичам много и теб, и децата. Аз те възпитах, а сега ще се погрижа и за тях. Аз ще ги приспивам, ще бдя над тях. Няма нужда да ми казваш какво да правя. Бъди спокойна и ги пусни. Ние ще избързаме преди тебе с един или два дена.

Старицата настоявала дотогава, докато Манар ас-Сана, страхувайки се от гнева на по-голямата си сестра, най-сетне склонила да пусне децата. Тя не знаела какво е писано в света на неизвестното.

Накарала децата си да се изкъпят, сменила им дрехите, сложила им ризниците и ги пратила със старата Шауахи. Те тръгнали със скоростта на птици по друг път и бързо стигнали до града на Нур ал-Худа. Старицата веднага завела децата при леля им. Тя се зарадвала много, притиснала ги до гърдите си и ги целунала, а след това ги сложила да седнат на коленете й. После накарала старата Шауахи да извика Хасан.

— Той е мой гостенин и под моя закрила, освен това е преживял толкова беди и животът му е висял на косъм много пъти, но и сега не е напълно в безопасност. Заклевам се в онзи, който е създал слънцето и земята и всички живи същества в пълна хармония, че ако децата не са негови, аз лично ще му отрежа главата от раменете.

След тези думи царицата изкрещяла на старицата толкова силно, че тя паднала от страх.

— Идете с тази жена — обърнала се Нур ал-Худа към няколко слуги — и ми доведете бързо младия човек, който живее в къщата й.

Старата Шауахи излязла със слугите бледна и трепереща. Когато Хасан я видял, той й целунал ръцете и я поздравил. Тя не отговорила на поздрава му, а рекла:

— Иди и се разправяй с царицата. Добре те посъветвах да се върнеш в твоята страна, но ти не ме послуша. Казах ти, че ако се върнеш, ще ти дам всичко, каквото пожелаеш, но ти не се подчини и предпочете смъртта, която е вече близо. Върви и отговаряй на тази деспотична, несправедлива и жестока жена.

Хасан, с натъжено сърце и разтреперан, започнал да се моли:

— Аллах, смили се над мене! О, ти, който си най-милостивият от милостивите, не ме изоставяй!

После отчаян се отправил със слугите и старицата към двореца. Влезли при царицата и той видял синовете си Насар и Мансур, седнали на скута й. Хасан силно извикал и изгубил съзнание от голямата радост.

Когато се съвзел, децата му, които също го били познали, скочили от скута на леля си, изправили се пред него и всевишният ги накарал да извикат: „Татко!“.

Старата Шауахи и всички присъствуващи заплакали от жалост и казали:

— Да бъде благословен онзи, който ви събра с баща ви!

Хасан целунал синовете си, заплакал и отново загубил съзнание.

Когато се съвзел, заговорил:

Пленен от вас съм, но сърцето

едва в гърдите ми тупти,

че тук на двамата в лицето

откривам нейните черти!

И пак се мъча да живея

с надежда да се срещна с нея,

макар да тръпна мълчалив —

дали до утре ще съм жив!

О, скъпа моя, нежно пада

над мен властта ти с трепет тих!

Изгубих радост и наслада,

откакто с теб се разделих.

Умра ли от сърдечна рана,

великомъченик ще стана!

Царицата се убедила, че децата са на Хасан и че сестра й Манар ас-Сана е неговата жена, за която е дошъл. Тя се разярила страшно и закрещяла на Хасан, който отново загубил съзнание. Когато се съвзел, изрекъл:

Ти, най-близката, далече

като птица отлетя.

Нито дума не изрече,

но, заклевам се, кръвта

не за друг — за тебе бие

под надвесения свод.

Кой ли може да ме скрие

от нещастния живот!

Като въглени в мене тлеят

нощите от самота,

не, не искам да живея

повече без теб в света.

Затова те и ревнувам

от безпаметния бриз,

в който сякаш че сънувам

сред пустиня кипарис.

След това Хасан припаднал. Когато се свестил, видял, че са го извлекли навън с лице към земята. Той станал, но не повярвал, че се е спасил след страшните мъки.

Старата Шауахи била много натъжена, но не можела нищо да направи; защото царицата била разгневена.

Хасан излязъл от двореца объркан, без да знае къде да отиде. Земята му се сторила тясна, наоколо нямало никой, на когото можел да разкаже своята мъка, да му поиска съвет или да помоли за убежище. Той разбрал, че ще загине, тъй като не познавал никого, който можел да му помогне да отпътува за Долината на джиновете, а след това за Земята на животните и за Острова на птиците. Толкова се отчаял, че заплакал заради жестоката си участ и отново изпаднал в несвяст. Когато дошъл на себе си, спомнил си за децата и за жена си, за пътуването си до сестра й и се ужасил от онова, което щяло да се случи между двете сестри. Той се разкаял, че е дошъл в тази страна, че не се е вслушал в съветите на другите, и тъжно зашепнал:

За моята любов голяма

да плачат тъжните очи.

Изгубена — утеха няма.

И слънцето е без лъчи.

Изпих до дъно всяка чаша

на мъките. И казвам — край!

Коя от пролетта бе наша?

Не знам дали цъфтеше май!

Простря се между нас килима

на упреците и дали

във тоя свят все още има

човек за нас да го боли?

О, как сърцето ми с последна

въздишка вика: „Мила, виж,

ти само можеш като лекар

от болестта да ме спасиш“.

Не виждаш ли какво се струпа

над моята глава сред срам!

На шията увисна клупа,

ридах пред малък и голям.

Желаех любовта да скрия,

но тя бе в моето сърце.

И всеки виждаше как бие

и пали тъжното лице.

Смили се, чакам те аз верен

да дойдеш, моля те, ела!

И да се вдигне свода черен

от радостните ти крила.

Душата ми към теб отлита

и наранено, с пулс злочест,

сърцето ми отново пита —

ще има ли от тебе вест?

След това излязъл вън от града и тръгнал покрай една река, без да знае накъде отива.

Толкова за Хасан. А сега да видим какво станало с неговата жена Манар ас-Сана. Тя се канела да отпътува на втория ден, след като заминала старата Шауахи. Докато се приготвяла, при нея влязъл слугата на баща й — царя, целунал земята пред нозете й и казал:

— Царице, твоят баща, великият цар, ти изпраща поздрави и те кани при него.

Тя станала и се отправила със слугата към баща си, за да разбере какво иска. Баща й я накарал да седне до него на дивана и й рекъл:

— Знай, дъще, че нощес сънувах сън, от който се уплаших. Може би това пътуване ще ти причини много мъка.

Тя го накарала да й разправи съня си.

— Видях, че влизам в една съкровищница, където имаше много сребро, диаманти и рубини. Нищо не ми хареса от тези скъпоценности освен седем перли, които бяха най-красивите от всичко. Избрах измежу тях най-малката, най-хубавата, най-блестящата и я взех в ръката си, толкова ми хареса. Излязох от съкровищницата и радостен отворих ръката си и целунах перлата. В този миг една чужда птица, идваща отдалеч, се спусна от небето, грабна перлата от ръката ми и я отнесе на мястото, откъдето я бях взел. Натъжих се и толкова се уплаших, че се събудих. Повиках тълкуватели и им разказах съня си. Те ми казаха: „Това означава, че твоята най-малка дъщеря ще бъде взета насила от тебе, без твоето съгласие“. Ти, дъще, си най-малката ми дъщеря и най-скъпата. Ето че сега се готвиш да пътуваш при сестра си, но не знам какво ще ти се случи там. Не отивай, най-добре си остани в двореца.

Когато Манар ас-Сана изслушала думите на баща си, сърцето й забило силно, защото веднага си помислила за децата. Тя останала с наведена глава час, после погледнала царя и му казала:

— О, татко, царица Нур ал-Худа ме покани за дълго и сега ме чака всеки момент. Четири години не сме се виждали. Ако не отида, тя ще се разгневи. Ще остана само един месец и после ще се върна при теб. Кой може да проникне в нашата страна и да стигне до островите Уак ал-Уак? Кой може да стигне до Бялата земя, до Черната планина, до Острова на камфора, да прекоси Острова на птиците, Долината на зверовете и на джиновете, за да стигне до нашия остров? Ако някой чужденец се опита да влезе, той ще се удави в Морето на смъртта. Бъди спокоен за мен, никой не може да стъпи на земята ни.

Тя го успокоявала и настоявала да тръгне, докато той най-после се съгласил, но наредил да я придружат хиляда конници, докато стигне реката. Там те трябвало да спрат и да чакат, докато тя стигне до града на сестра си и влезе в нейния дворец. А после отново да я придружат по обратния път. Царят посъветвал дъщеря си да остане само два дни при сестра си и веднага да се върне.

Тя обещала да изпълни съвета му и станала. Сетне двамата се сбогували и Манар ас-Сана потеглила за двореца на сестра си. Думите на баща й събудили съмнение в сърцето й и тя се страхувала за децата си. Но нищо не можела да стори срещу съдбата.

Пътувала три дена и три нощи, докато стигнала реката. Там заповядала да разпънат шатри, а тя самата, придружена от свитата си, прекосила реката. Стигнала в града на сестра си, влязла в двореца и видяла децата си, които плачели и викали: „Татко, татко!“. От очите й потекли сълзи, тя ги притиснала до гърдите си и ги попитала:

— Баща си ли видяхте? Ах, не трябваше да го напускам! Ако знаех къде се намира, щях да ви заведа при него.

После заплакала за съдбата си, за мъжа си и за децата си и произнесла:

Любими мой, от много време

мечтата ми към теб лети.

Не може никой да отнеме

лъчът на твоите черти.

И моето сърце копнее

с теб отново да живее,

където и да бъдеш ти.

Нур ал-Худа видяла как сестра й целува децата си и нарежда, че тя е виновна за всичко: за своето и за тяхното нещастие. Вместо поздрав тя й изкрещяла:

— Пропаднала жена, откъде взе тези деца? Или си се омъжила без съгласието на баща ни, или си изгубила честта си. Ако си изгубила честта си, трябва да те подложа на мъчения, а ако си се омъжила без наше знание, защо напусна мъжа си, защо взе децата си и се върна в нашата страна? Ти криеше децата, като мислеше, че няма нищо да узнаем, но аллах, който знае неизвестното, ни помогна да узнаем всичко.

Нур ал-Худа заповядала на стражите да хванат сестра й и да я оковат в железни вериги. Тя самата я била жестоко, докато тялото й се покрило с рани, а после я повлякла за косите към тъмницата.

На баща си, великия цар, написала писмо, в което му разказала, че в тяхната страна се е появил един човек, който сестра й Манар ас-Сана твърдяла, че е взела за мъж според ритуала и че от него има двама сина, които е крила досега от всички. Човекът се казвал Хасан и лично й разказал как се е оженил за сестра й и как тя е била при него дълго време. После тя взела децата и скришом от него се върнала, като казала на майка му: „Когато синът ти се върне и пожелае да ме види, нека да дойде на островите Уак ал-Уак“. Тя затворила този човек и изпратила старата Шауахи да доведе Манар ас-Сана и децата й. Старицата пристигнала с децата, както й била заповядала, преди нея. Тогава изпратила да доведат човека, който твърдял, че Манар ас-Сана е негова жена. Когато влязъл и видял децата, той ги познал. Тогава се уверила, че те са негови, че сестра й е негова жена и че той е казал истината. Не бил излъгал нищо. Срамът падал върху сестра й и тя се страхувала жителите на островите да не узнаят за тази постъпка, опетнила честта им. Изпаднала в ярост, била я жестоко и я затворила. Сега той имал думата. Щяла да постъпи така, както заповядал. Знаел, че това, което е сторила сестра й, накърнявала тяхната чест. Чакала бърз отговор.

Нур ал-Худа дала писмото на един пратеник, който го занесъл на царя. Царят също изпаднал в ярост срещу най-малката си дъщеря и написал в отговор:

„Оставям я на тебе. Ако наистина е направила това, което ми описваш, тя трябва да заплати с кръвта си. Убий я, без да ми искаш разрешение.“

Когато писмото на царя пристигнало, Нур ал-Худа го прочела и изпратила да доведат сестра й — цялата окървавена, окована в тежки вериги. Изправили я пред царицата. Манар ас-Сана заплакала с горещи сълзи, когато се видяла толкова унижена. Спомнила си за своята слава и разкошен живот и промълвила:

Ще ме погубят враговете, боже!

И казват те, че никой тук не може

да ме спаси, но в тебе вярвам аз,

закриляй ме в най-тъжния ми час!

Сетне заплакала отново, докато загубила съзнание. Когато се съвзела, произнесла:

В сърцето ми впи корени скръбта

след всичките страдания в света.

Тъй благородният човек със кръв заплаща

на своето достойнство плаща.

Нетърпелив и сам е бедният човек,

щом е затворен, и не вижда изход лек.

И само бог, небето да го слави,

от всичко може той да го избави.

По волята му и най-тежкият синджир

като по чудо пада и настава мир.

Царица Нур ал-Худа заповядала да донесат дървена стълба, която завързали за гърба на сестра й. Опънали й ръцете и също ги завързали с въжета и най-накрая омотали косите й в стълбата. В сърцето на царицата нямало капка милост. Манар ас-Сана, подложена на това страшно унижение, викала и плачела, но никой не смеел да й се притече на помощ. Тогава тя казала на сестра си:

— Как може сърцето ти да е толкова жестоко и да няма капка милост към мене и към децата ми!

Нур ал-Худа се разгневила още повече. Проклела я и рекла:

— Ти си пропаднала жена. Нека аллах бъде безмилостен към този, който те съжали!

— Бог ми е свидетел, че съм невинна — отговорила Манар ас-Сана. Аз не съгреших, кълна се в аллах, а се омъжих според ритуала. Сърцето ми те намрази заради жестокостта, която прояви към мен. Как можеш да ме обвиняваш в грях, когато не си сигурна, че съм го сторила? Аллах ще ме спаси, а ако това, което казваш, е вярно, той ще ме накаже.

Сестра й се замислила над думите й и казала:

— Как смееш да разговаряш така с мен?

Сетне станала и започнала да я бие толкова жестоко, че Манар ас-Сана изпаднала в несвяст. Поръсили лицето й с вода и тя дошла на себе си, но от красотата й не било останало нищо след боя, мъченията и униженията. Манар ас-Сана изрекла:

Ако съм сгрешила в нещо,

ако съм престъпна, виж —

в разкаяние горещо

моля те да ми простиш!

Нур ал-Худа отново се разгневила и й рекла:

— Проклетнице, в стихове ли ми искаш извинение за непоправимото, което си извършила? Искам да се върнеш при мъжа си, за да видиш колко си долна и не се срамуваш от греховете!

Тя заповядала да й донесат една тояга, запретнала ръкави и започнала да я бие по цялото тяло. След това поискала да й дадат един здраво изплетен бич, с който, ако ударят слон, ще се затича, и захванала да бие сестра си по корема, по гърба и на други места, докато тя загубила съзнание.

Когато старата Шауахи видяла какво прави царицата, започнала да плаче и да се моли на бога да я накаже. Царицата заповядала на слугите да я набият и да я извлекат от двореца с лице към земята.

Това се случило с тях.

А сега да видим какво станало с Хасан. Той тръгнал по течението на реката, объркан, отчаян от живота, без да разбира ден ли е, или нощ. Така вървял, докато стигнал до едно дърво. На дървото имало закачен лист. Хасан го взел и прочел следните стихове:

Ти, от утробата на свойта майка плод,

спаси те обичта й — за живот.

И затова моли ни се на утрото в сарая,

на мъките ще дойде скоро края.

Той разбрал, че е спасен и ще осъществи целта си. Направил две крачки и се намерил сам в едно пустинно и опасно място, където нямало жива душа. Сърцето му изтръпнало от страх и самота. Той заплакал с горещи сълзи и произнесъл стиховете, написани на листа. И изведнъж пред себе си видял две малки деца, синове на магьосници. В ръцете си държали пръчка от мед с издълбани по нея неразбираеми надписи и една кожена шапка, върху която имало някакви имена и били поставени железни пръстени. Момчетата се карали и се биели, докато се наранили. Всяко викало:

— Аз ще взема пръчката!

Хасан ги разтървал и ги попитал защо се карат. Те му отговорили:

— Чичо, отсъди ти, защото всемогъщият аллах те прати да бъдеш наш справедлив съдия.

— Разкажете ми какво се е случило и аз ще отсъдя.

Двете момчета казали:

— Баща ни беше голям магьосник. Живееше в онази планина и когато умря, ни остави шапката и пръчката. Сега всеки от нас иска да вземе пръчката. Отсъди кой трябва да я притежава.

— Каква е разликата между пръчката и шапката? — попитал Хасан. — Както гледам, пръчката струва шест дирхама, а шапката — три.

Те отговорили:

— Ти не знаеш тяхната цена. Медната пръчка струва повече от всичко, което се изработва на островите Уак ал-Уак: шапката също.

— Заклевам ви, деца, разкрийте ми тайната й.

— Чичо, велика е тайната. Нашият баща живя сто тридесет и пет години, за да скрие в тях разни чудеса, които да може да използува, както поиска. Той ги украси така, както са разположени звездите на небесния свод, и по тоя начин успя да разгадае всички неразбираеми неща. Смъртта, която не отминава никого, го взе, когато привърши работата си. Тайната на шапката е друга — този, който я сложи на главата си, става невидим за хората. А който притежава пръчката, има власт над седем племена от джинове, защото те са нейни слуги и изпълняват всичките й заповеди. Ако някой удари с нея земята, всички земни царе му се подчиняват, а джиновете са на неговите услуги.

Хасан се замислил и останал с наведена към земята глава известно време, после си казал: „С пръчката и шапката ще осъществя целта си. Имам повече право от тези деца, затова ще си послужа с хитрост, за да им ги взема и с тяхна помощ да освободя жена си и децата си от деспотичната царица. После ще напуснем тези мрачни места, откъдето никой не се е спасил. Аллах ме е пратил да взема пръчката и шапката от двете деца“.

Той вдигнал глава, погледнал момчетата и им рекъл:

— Ако искате да бъда ваш съдия, ще ви подложа на изпитание. По-силният от вас ще вземе пръчката, а по-слабият — шапката.

Момчетата се съгласили. Хасан отново им повторил:

— Ще ме послушате ли и ще приемете ли моето решение?

Те отвърнали, че са съгласни. Тогава той казал:

— Ще взема един камък и ще го хвърля. Онзи, който пръв стигне до него и ми го донесе, ще получи пръчката.

Те се съгласили и Хасан с всичка сила запратил камъка много надалеч. Когато децата се изгубили от погледа му, той сложил шапката на главата си, взел пръчката в ръка и пожелал да отиде на друго място, за да види дали това, което казват момчетата, е истина.

По-малкото момче се върнало първо с камъка, но не намерило Хасан там, където го оставили. От него нямало и следа. То повикало братчето си и му рекло:

— Не го виждам. Като че ли е потънал в земята, или е литнал в небето.

Започнали да го търсят, но никъде не го открили. Те взели да се проклинат: „Шапката и пръчката са вече загубени и за двама ни. Баща ни го предсказа, но ние забравихме думите му“.

А през това време Хасан влязъл в града с шапката, която го правила невидим, и с пръчката в ръка. Проникнал в двореца и намерил старата Шауахи, майката на нещастията, но тя не го видяла. Над главата й имало полица с порцеланови съдове, той я разтърсил и всичко изпопадало на земята. Шауахи закрещяла и започнала да се удря по лицето. После станала и сложила всичко на място, като си казала: „Май че царица Нур ал-Худа ми е пратила някой джин да ми напакости. Дано аллах ме спаси от нея и от яростта й. Какво ли ще направи тя с мен, след като постъпи така с родната си сестра, най-скъпата дъщеря на баща си?“.

После казала:

— Заклевам те във всемогъщия и всеопрощаващ бог, създателя на хората и на джиновете, заклевам те в думите, инкрустирани на пръстена на Сулейман, сина на Давид, да ми отговориш!

Хасан проговорил:

— Аз не съм дявол, аз съм Хасан, влюбеният.

Той си свалил шапката и застанал пред старицата.

Тя го познала и го попитала:

— Луд ли си, да се върнеш отново тук? Скрий се по-бързо, защото тази деспотична царица подложи на такива мъчения жена ти, въпреки че й е сестра, че не знам какво ще направи с теб, ако й паднеш в ръцете.

И тя му разказала всичко, което се случило с жена му и с нея самата.

— Царицата горчиво се разкая, че те пусна — продължила Шауахи, — и изпрати една жена да те търси, като й даде много злато и я сложи на моето място, начело на женската войска. Тя се закле, че ако те намери, ще убие и теб, и жена ти, и децата ти.

Старицата заплакала, заплакал и Хасан и й казал:

— Научи ме как да излезем от тази страна и с каква хитрост да си послужа, за да си взема жената и децата и да се върна в родината?

— Нещастнико, бягай!

— Не, няма да избягам, преди да освободя жена си и децата си въпреки волята на жестоката царица.

— Как ще ги освободиш против волята й, скрий се, синко, и остави всичко в ръцете на аллах.

Тогава Хасан й показал пръчката и шапката.

Старата Шауахи се зарадвала много и му казала:

— Слава на този, който възкресява мъртвите! Кълна се, че ти и семейството ти бяхте отписани от живите, но сега всички сме спасени. Аз съм чувала за пръчката и за чудните й свойства, защото нейният притежател ме е учил на магии. Той беше голям магьосник и цели сто тридесет и пет години работи, за да направи пръчката и шапката. Когато свърши, смъртта, която не жали никого, го прибра. Аз го чух да казва на децата си: „Тези две неща не са за вас, а за един чужденец, който ще ви ги вземе насила, без вие да разберете“. Те го попитаха: „Татко, а как ще ги вземе?“. Той им отговори, че не знае. Разкажи ми как успя да ги вземеш от момчетата.

Хасан й разправил всичко. Тя се зарадвала и му рекла:

— Аз не мога да остана повече при тази лоша жена, след като постъпи така с мен. Ще отида в пещерата на магьосниците, за да прекарам там последните си дни. Ти, синко, си сложи шапката, вземи пръчката в ръка, влез при жена си и децата си, удари пръчката в земята и кажи: „О, слуги на тези имена, покажете се“. Ако излезе някой старейшина на племе, заповядай му да направи всичко, което искаш.

Хасан се сбогувал със старата Шауахи, сложил шапката на главата си, взел пръчката и влязъл при жена си. Той я видял в ужасни мъки, разпъната на стълбата, с омотани коси и сълзи на очите от мъка и скръб, без да знае как да избави себе си и децата. Синовете му играели около нея. Тя ги гледала и оплаквала и своята, и тяхната съдба. При вида на тази тъжна картина Хасан промълвил:

Усещам само дъх последен;

слабеят моите очи.

Тъй всеки влюбен с образ бледен

в пещта на мъката мълчи.

Врагът го съжалява само,

той свежда пламнало чело,

че няма, няма по-голямо

от туй съчувствие най-зло.

После заплакал и загубил съзнание. Когато дошъл на себе си, видял, че децата му си играят, а жена му е изпаднала в несвяст от изтощение. Тогава той си свалил шапката и децата му извикали:

— Татко!

От този вик майка им се съвзела, но не видяла съпруга си. Огледала се наляво и надясно, но не разбрала причината за техния вик. Тя се учудила, че синовете й си спомнили за баща си точно в този момент.

Толкова за тях.

А сега да видим какво станало с Хасан. Щом видял на какви мъки са подложени, той заридал. Сълзите му се леели като дъжд. После се приближил до децата и си свалил шапката. Тогава те го познали и извикали: „Татко!“. Майката им заплакала, като ги чула да споменават баща си, учудила се много и се обърнала. Когато го познала, надала вик, който разтърсил двореца. После го попитала:

— Как дойде дотук? От небето ли падна, или излизаш изпод земята?

После очите й се напълнили със сълзи. Заплакал и Хасан. Тя му казала:

— Човече, сега не е време за плач и за приказки. Това, което ни е била писано, стана. Иди и се скрий някъде, за да не те видят. Ако сестра ми разбере, че си тук, ще ни обезглави и двамата.

Хасан отговорил:

— Господарке и царице на цариците, рискувах живота си и дойдох тук или да умра, или да те освободя и да заминем заедно за моята страна въпреки волята на несправедливата ти сестра.

Като чула тези думи, жена му се усмихнала скръбно, поклатила глава и казала:

— Мили мой, никой не може да ме освободи оттук освен всевишният. Бягай и не се излагай на смърт. Аз сама съм виновна за моите страдания, защото не те послушах и излязох от къщи без твое разрешение. В името на аллах, мъжо, прости ми. Знай, че една жена не знае цената на съпруга си, докато не го загуби. Аз извърших грях, но моля всемогъщия да ми прости. Ако бог отново ни събере, никога вече няма да ти противореча.

Хасан разнежен й отвърнал:

— Ти не си сторила грях и не си сгрешила в нищо. Аз съм виновен, защото отпътувах и те оставих при хора, които не знаят твоята цена. Скъпа моя, плод на сърцето ми, светлина на очите ми, ако бог, да бъде благословен, ми помогне да те освободя, какво ще избереш — да те върна в двореца на баща ти или да дойдеш с мен в моята страна?

— Кой може да ме освободи освен аллах! Върни се в твоята страна и не се заблуждавай. Ти не знаеш какви опасности крият тези острови. Ако не ме послушаш, ще пострадаш. — После изрекла стиховете:

Готова съм за теб на всичко!

Не се забравя любовта.

Не ни попречи да се видим

дори най-злата клевета.

И даже да надвисне меча

над нас от съдниците тук,

пак тайната си ще запазим,

за любовта ни — нито звук!

Копнееща, по цели нощи

те чаках, в свода с поглед впит.

Звездите питах, да ми кажат,

че вече ти не си сърдит.

След тези думи Манар ас-Сана заплакала, заплакали и децата й. Чули ги робините и дошли да видят какво става. Сърцата им се изпълнили със скръб, когато видели царицата да плаче заедно с децата си, и те прокълнали жестоката Нур ал-Худа.

Хасан чакал до вечерта. Щом стражите отишли да спят, той отвързал жена си, целунал й главата в знак на уважение и я притиснал до гърдите си. Целунал я между очите и й казал:

— Колко ни липсва нашата страна и нашите близки. Сън ли е, или истина, че те виждам отново?

После взел на ръце по-голямото си дете, Манар ас-Сана прегърнала по-малкото и излезли от двореца: Аллах ги скрил от погледа на всички.

Минали покрай дверите на царицата и се спрели пред вратата, която водела вън от двореца. Тя била затворена. Хасан казал:

— Няма сила освен помощта на бога и ние всички се обръщаме към него.

Отново се отчаяли, че не ще могат да се спасят. Хасан зачупил ръце и рекъл:

— О, ти, който ни помагаш в трудностите, помогни ни! Всичко пресметнах, но не и това. Скоро ще зазори и ще ни хванат. Какво да направя?

Жена му казала:

— Няма надежда. Най-добре е да сложиш край на живота ни и да намерим покой. Това е по-добре, отколкото да ни подложат отново на мъчения.

Докато се чудели какво да правят, зад вратата един глас извикал:

— Няма да ви отворя вратата, ако не направите онова, което ще ви кажа.

Те замълчали и поискали да се върнат назад, но гласът отново се обадил:

— Защо мълчите и не ми отговаряте?

Тогава те познали кой говори — това била старата Шауахи. Те я попитали какво иска и я подканили да побърза да им отвори вратата, защото нямало време за приказки.

— Няма да ви отворя вратата, докато не се закълнете, че ще ме вземете с вас, далеч от тази лоша жена. Каквато е вашата съдба, такава ще бъде и моята. Ако останете живи и здрави, и аз ще бъда добре. Заради вас царицата ме подлага на мъчения и унижения. Ето, вие знаете моята цена.

Хасан и жена му се заклели, че ще изпълнят, каквото иска. Тогава Шауахи отворила вратата. Те излезли и видели, че старицата се е качила на една червена глинена делва. От отвора на делвата се подавало едно въже, което играело като жребче от Наджад. Старата Шауахи тръгнала пред тях и им казала:

— Следвайте ме и не се страхувайте от нищо. Знам четиридесет вида магии. И най-малката от тях може да превърне този град в разбушувано море и всяка негова девойка в риба. Това мога да направя преди изгрев-слънце, но се страхувам от великия цар и от дъщерите му, защото те имат много джинове, които им служат. Сега да тръгваме с волята на аллах, а магиите си ще ви покажа после.

Хасан и жена му се зарадвали много, когато видели, че са спасени. Те напуснали двореца и излезли извън града. Хасан ударил с тоягата в земята и казал:

— О, слуги на тези имена, появете се!

Земята се отворила и от нея излезли десет джина. Краката им били на земята, а главите им опирали в облаците. Те целунали земята пред Хасан три пъти и изрекли в един глас:

— Ни сме на твоите услуги, господарю наш. Слушаме и се подчиняваме на всичките ти заповеди. Ако поискаш, ще пресушим моретата и ще преместим планините.

Хасан останал доволен от тези думи. Той се престрашил и ги попитал:

— Кои сте вие, как се казвате и от кое племе сте?

Те отново целунали земята пред него и отговорили в един глас:

— Ние сме царе на племена от джинове и дяволи. Всеки от нас управлява седем племена. Това прави седемдесет племена от всички видове джинове: летящи, плуващи, планинци, обитатели на пустините и на моретата. Чакаме твоите заповеди; ние сме твои слуги и роби. Този, който притежава пръчката, е наш господар.

Хасан, жена му и Шауахи се зарадвали много. Хасан казал:

— Искам да ми покажете вашите войски.

— Господарю, страхуваме се за теб и за твоите близки, защото нашите войници са многобройни, с най-различни образи, цветове и тела. Някои са с тела без глави, други са с глави без тела, трети са като лъвове. Ако искаш, ще ти покажем първо онези, които са като зверове. Друго искаш ли от нас сега?

— Искам да пренесете мен, жена ми, децата ми и тази старица начаса в град Багдад.

Когато чули заповедта му, те навели глави. Хасан попитал:

— Защо не ми отговаряте?

Те отвърнали в един глас:

— Господарю, от времето на Соломон, сина на Давид, мир на праха му, ние се заклехме да не носиме на гръб никого от синовете на Адам. Оттогава не сме носили никого от тях нито на раменете си, нито на гърбовете си. Но сега ще ви дадем джинове коне, които ще ви отнесат там, където желаете.

Хасан ги попитал колко път има до Багдад.

Те му отговорили, че ако един конник се движи бързо ще му трябват седем години, за да стигне.

Той се учудил и попитал, как тогава той е стигнал дотук за по-малко от година? Те му обяснили, че аллах се е смилил над него и му е помогнал. Без неговата помощ той никога не би могъл да види тези земи.

— Шейх Абдул Кудус те качи на своя слон, после ти даде коня, с който ти измина за три дена разстояние, което обикновен конник би изминал за три години. Шейх Абу ар-Риш ти даде Дахнаш, който за един ден и една нощ те пренесе на разстояние, което можеш да изминеш за три години. Шейховете ти помогнаха благодарение на всемогъщия. От Багдад до двореца на девойките също има една година път.

Хасан останал изумен от чутото и рекъл:

— Слава на аллах, задето ми даде пръчката и шапката, задето прави близко далечното, задето наказа деспотите и ми помогна да стигна до тази страна, задето ми даде тези хора да ми служат и ме събра с жена ми и децата ми. Не знам сънувам ли, или е действителност, пиян ли съм, или трезвен. — После се обърнал към джиновете и им казал:

— Вашите коне за колко време ще ни отнесат до Багдад?

— За по-малко от година, но ще имате много изпитания. Конете ще пресекат безводни равнини и пустини, но това не е най-страшното. Хората от тия острови и великият цар, магьосниците и гадателите могат да се опитат да ви напакостят и тогава ние не ще можем да ви помогнем. Всеки, който научи, че сме ти помогнали да избягаш с дъщерята на великия цар, ще ни осъди. Щеше да бъде много по-лесно, ако беше сам, но който ти помогне да стигнеш до островите, ще ти помогне да се върнеш и в твоята страна и скоро да видиш майка си. Остави всичко на волята божия и не се страхувай от нищо, в случай на нужда ние ще ти се притечем на помощ.

Хасан им благодарил, помолил се на аллах да ги възнагради и ги попитал къде са конете.

Джиновете тропнали с крака, земята се отворила и те влезли в нея. След час се показали с три коня. На всеки кон имало дисаги — от едната страна на дисагите имало мехове с вода, а от другата — храна. Хасан се качил на един от конете и взел по-големия си син отпред, жена му направила същото, а на третия кон се качила старицата. Пътували цяла нощ до изгрев-слънце. Пътят водел към някаква планина. По едно време Хасан забелязал гъст дим, който се виел към небето. Той прочел няколко сури от Корана и се оставил на волята на аллах. Димът се приближавал и те видели, че това не е дим, а джин, главата на когото била като огромно кубе, носът му като стомна, устата му като пещера, зъбите му като каменни колони, а краката му като мачти; главата му опирала в облаците, а краката му — в края на земята.

Хасан погледнал джина, който тозчас се поклонил, целунал земята пред него и казал:

— Хасане, не се страхувай от мен, аз съм царят на този остров, който е първият от островите Уак ал-Уак. Аз съм правоверен и чух, че си пристигнал. Когато научих твоята история, реших да напусна страната на магьосниците и да отида в други, пустинни земи, далеч от хората и джиновете, да живея сам и да служа на аллах до края на живота си. Искаш ли да ви придружа и да бъда ваш водач, докато ви изведа от островите? Но аз се показвам само нощем.

Хасан разбрал, че са спасени, и му благодарил. Джинът тръгнал пред тях и те разговаряли радостни и щастливи. Хасан разказал на жена си всичките си премеждия. Така вървели нощем на своите бързи като светкавици коне. А денем си почивали, ядели и пиели. После отново тръгвали бързо, като джинът им показвал пътя. Сега той водел покрай брега на морето, но никъде не се виждала жива душа. Прекосявали равнини и пустини повече от месец. На тридесет и първия ден видели, че хоризонтът се затъмнил и денят станал нощ. Хасан пребледнял. Чули се страшни гръмотевици. Старата Шауахи се обърнала към Хасан:

— Синко, това са войските на островите Уак ал-Уак, които ни преследват и скоро ще ни хванат.

— Какво да правим, майко? — попитал той.

— Удари пръчката в земята.

Той я послушал и царете на джиновете се появили тозчас. Целунали земята пред него и му казали:

— Не се страхувай и не тъжи!

Хасан се успокоил и им рекъл:

— Дойде вашият час, о, царе на джинове.

Те му отвърнали.

— Качете се на планината и ни оставете да се оправяме с тях. Ние сме на ваша страна, защото и правото е на ваша страна. Аллах ще ни помогне да ги победим.

Хасан и всички останали слезли от конете и се изкачили на планината.

Нур ал-Худа пристигнала начело на добре строените войски.

Двете войски се срещнали, смелите настъпили напред, а страхливите се разбягали. Джиновете бълвали огън от устата си до настъпването на нощта. Тогава двете войски се разделили, слезли от конете и запалили огньове.

Царете на джиновете се изкачили при Хасан и целунали земята пред него. Той ги посрещнал прав, помолил се на аллах за тяхната победа и ги попитал какво е състоянието на войските на Нур ал-Худа.

— Няма да удържи дълго — отговорили те. — Днес пленихме две хиляди войници и избихме безброй. Бъди спокоен и не мисли за нищо.

После царете се сбогували и се върнали в техния лагер, за да го охраняват, като продължили да поддържат запалени огньовете до сутринта. Конниците отново влезли в бой със саби и копия. Те се сблъскали така, както се сблъскват две морета. Сражението продължило, докато войските на островите Уак ал-Уак били победени. Една част от войниците избягали, а другите били убити. Царица Нур ал-Худа и свитата й били пленени.

На другата сутрин седемте царе на джиновете се представили пред Хасан. Те му донесли трон от мрамор, украсен с перли и диаманти, и той се разположил на него. А на жена му дали друг трон от слонова кост, покрит с блестящо злато. За старата Шауахи също имало трон. После довели пленниците начело с царицата Нур ал-Худа с вързани ръце и крака. Когато старицата я видяла, извикала:

— Ще си получиш възмездието, проклетнице! Сега ще те вържем с две гладни кучета за опашките на конете и ще те натирим към морето, докато ти одерат кожата. Ти направи същото със сестра ти, въпреки че тя не беше сторила грях, а се е омъжила според ритуала, създаден от аллах и неговия пророк Мохамед, защото според исляма всяка девойка трябва да се омъжи — жените са създадени за мъжете.

Хасан заповядал да убият всички пленници, а старата Шауахи извикала:

— Не жалете никого!

Когато царица Манар ас-Сана видяла сестра си в това състояние, с вързани ръце и крака, нещастна, тя заплакала от жал.

Нур ал-Худа попитала:

— Кой е този, който успя да ни победи на собствената ни земя?

Сестра й отговорила:

— Този човек се казва Хасан. Аллах му даде победа и власт върху всичко, което управлявахме преди, чрез силата на шапката и пръчката.

— Кълна се, че трябва добре да пазиш човека, който направи всичко това заради теб — казала Нур ал-Худа.

Те продължили да си говорят, докато се намесила старицата, за да ги сдобри.

Хасан отново ударил с пръчката и нейните слуги тозчас се появили, поздравили го и казали:

— Заповядай и всичко ще изпълним за миг.

— Искам два коня от най-добрите.

Те изпълнили веднага желанието му. Той се качил на единия кон с по-големия си син, а жена му на втория с по-малкия и потеглили на изток.

Царица Нур ал-Худа и старицата се качили на техните коне и поели на север, към тяхната страна.

Хасан и жена му вървели така месец, докато стигнали до един град, където имало много плодове и реки. Там спрели да си починат. Докато си говорели, надошли много конници. Хасан станал и ги посрещнал. Това бил цар Хасун, царят на Страната на камфора и на Острова на птиците.

Хасан му целунал ръцете и го поздравил. Царят слязъл от коня и двамата се разположили на един килим под дърветата. Цар Хасун поздравил Хасан за спасението му и го накарал да му разправи всичко, което е преживял, от начало до край. Когато Хасан свършил разказа си, цар Хасун се удивил много и му казал:

— Синко, ти си единственият, който успя да стигне до островите Уак ал-Уак и да се върне здрав и читав. Твоят случай е изключителен. Слава на аллах, че те запази.

После царят възседнал коня си и заповядал на Хасан да го придружи. Така влезли в града и отишли в двореца. Хасан, жена му и децата му останали на гости на царя три дена. Яли, пили и се веселили. После Хасан поискал позволение от царя да продължи пътя си. Той му разрешил и ги придружавал десет дена. Сетне царят се сбогувал с тях и се върнал. Хасан и семейството му продължили пътя си и вървели цял месец, докато стигнали до голяма пещера, подът на която бил от мед. Хасан попитал жена си дали познава тази пещера. Тя му отговорила, че я знае. Тогава той й казал:

— Тук живее шейх Абу ар-Риш, който ми направи голямо добро, защото ме представи на цар Хасун.

Докато разказвал на жена си за Абу ар-Риш, той се показал на вратата. Хасан слязъл от коня си и му целунал ръцете. Абу ар-Риш го поздравил с избавлението му и го накарал да влезе в пещерата. Те седнали и Хасан му разказал всичко, което му се случило на островите Уак ал-Уак. Шейх Абу ар-Риш се удивил и попитал как е успял да освободи жена си и децата си. Хасан му разправил за шапката и пръчката. Абу ар-Риш се учудил още повече и му рекъл:

— Без шапката и пръчката ти не би могъл да ги освободиш.

Докато разговаряли, някой почукал на вратата на пещерата. Шейх Абу ар-Риш излязъл, отворил вратата и видял шейх Абдул Кудус върху слона си. Абу ар-Риш го поздравил, целунал го, а после накарал Хасан да разкаже на шейх Абдул Кудус историята си. Когато Хасан стигнал до шапката и пръчката, Абдул Кудус го прекъснал:

— Синко, ти освободи жена си и децата си. Пръчката и шапката не ти трябват повече. Стигна до островите Уак ал-Уак благодарение на нас и на молбите на моите племенници. Сега аз се обръщам към твоята щедрост и те моля да ми дадеш пръчката, а на шейх Абу ар-Риш шапката.

Хасан навел глава и останал замислен. Той се срамувал да им откаже и си казал: „Тези шейхове ми сториха голямо добро и аз им дължа много. Без тях нямаше да стигна до островите, нямате да освободя жена си и децата си и нямаше да намеря пръчката и шапката“.

Той вдигнал глава и им казал:

— Ще ви ги дам, но се страхувам бащата на жена ми, великият цар, да не нападне моята страна с войските си. Тогава без пръчката и шапката няма да мога да отблъсна войските му.

Шейх Абдул Кудус отговорил:

— Синко, не се страхувай от нищо. Ние ще отблъснем войските на великия цар, ако ги изпрати. Бъди спокоен, нищо няма да ти се случи.

Хасан дал шапката на Абу ар-Риш, а на Абдул Кудус казал да го придружи до страната му и тогава ще му даде пръчката. Шейховете останали много доволни и подарили на Хасан несметно количество злато и подаръци. Той останал при тях три дни, после поискал разрешение да продължи пътя си. Шейх Абдул Кудус се приготвил да ги придружи. Хасан и жена му възседнали конете си, а шейхът изсвирил и тозчас се появил огромен слон. Абдул Кудус се качил на него и тръгнал с Хасан и жена му, а Абу ар-Риш се върнал в пещерата си. Абдул Кудус ги водел по най-удобните и преки пътища и скоро наближили родната страна на Хасан. Той се зарадвал много, че ще види майка си, след като е успял да си възвърне жената и децата с много премеждия. В това време пред тях се показали зелено кубе и фонтан, а по-далеч — очертанията на Планината на облаците, видели и зелен дворец.

Абдул Кудус казал:

— Ти си щастлив, Хасане. Тази нощ ще бъдеш гост на моите племенници.

Хасан и жена му се зарадвали, слезли до кубето, починали си, яли и пили и отново потеглили. Когато стигнали до двореца, племенниците на Абдул Кудус ги посрещнали радостни и ги приветствували. Те целунали ръка на чичо си, който им казал:

— Мои племенници, аз изпълних желанието на вашия побратим Хасан и му помогнах да освободи жена си и децата си.

Девойките пристъпили към Хасан, целунали го и го поздравили за неговото спасение и за спасението на жена му и децата му. Този ден за девойките станал празник. Най-малката сестра целунала Хасан и заплакала с горещи сълзи. Заплакал и Хасан, като си спомнил всички трудности и опасности, които преодолял. Най-малката посестрима му разказала колко мъчно й е било, когато той е бил далеч от нея, и произнесла:

Все тебе виждаха очите,

когато срещнех някой вън.

Затворех ли ги под звездите,

ти беше чудния им сън

на миглите върху страните.

После тя дала воля на радостта си. Хасан й казал:

— Много съм ти благодарен за всичко. Аллах да те запази и да ти помага!

Той й разправил своите премеждия от начало до край, разказал й за чудесата и трудностите, които е срещнал, за жестоката смърт, която им готвела голямата сестра на жена му, за пръчката и шапката, които подарил на двамата шейхове от любов към нея. Тя му благодарила и се помолила на бога да му даде дълъг живот.

— Никога няма да забравя добрината ти към мен — отговорил Хасан.

Посестримата му прегърнала царица Манар ас-Сана, целунала я, целунала и децата им и казала:

— Царска дъще, как не ти дожаля да разделиш тези деца от баща им и да изгориш сърцето му? Да умре ли искаше?

Царицата помълчала, после казала:

— Така е решил аллах, слава на него. Онези, които мамят другите, той ги изоставя.

Хасан останал при посестримите си десет дена. Яли, пили и се веселили. След като изтекли тези десет дни, той се приготвил за път. Най-малката посестрима му дала много пари и най-различни съкровища, които не могат да се опишат, притиснала го до гърдите си на раздяла и го целунала.

Хасан дал пръчката на Абдул Кудус, който останал много доволен и му благодарил. Абдул Кудус се качил на своя слон и се върнал в страната си.

Девойките излезли да се сбогуват с Хасан и със семейството му, после се прибрали в двореца.

Хасан тръгнал към родината си заедно с жена си и децата си. Вървели двадесет дни през пустинята, после още десет дена и така стигнали до Багдад, града на мира.

Майката на Хасан през цялото време, докато го нямало, не спяла, не ядяла, а само плачела, докато легнала болна. Тя непрекъснато повтаряла името на сина си, като вече не се надявала да го види. Когато стигнал до вратата, той я чул да плаче и да нарежда:

Аз като майка те заклевам —

да излекуваш моя син:

сърцето му тъжи за тебе,

и той за теб да е един!

Да пламне чувството горещо

в намерените ви души.

И подир тази жадна среща

най-после да се утеши.

Когато свършила, той извикал:

— Майко, аллах ни помогна да се срещнем!

Когато чула тези думи, майка му го познала. Тя дошла до вратата, все още не можела да повярва, отворила я и видяла сина си с жена си и децата си. Извикала от радост и изгубила съзнание. Хасан се погрижил за нея, докато отворила очи. В това време слугите и робите на Хасан внесли всичко, което той бил донесъл. Майка му поздравила жена му и децата му. Тя целунала главата и нозете на жена му и й казала:

— Дъще на великия цар, аз съм виновна пред теб. Моля те да ми простиш.

После се обърнала към сина си и го попитала:

— Защо се забави толкова дълго?

Той й разказал от начало до край всичко, което му се случило. Когато майка му чула неговия разказ, извикала и припаднала. Щом дошла на себе си, рекла:

— Синко, ти си сбъркал, като си дал шапката и пръчката. С тях можеше да станеш господар на цялата земя. Но, слава на всевишния, че те е запазил и ти е помогнал да спасиш жена си и децата си.

Така те прекарали най-щастливата и прекрасна нощ.

На сутринта Хасан облякъл дрехи от най-скъп плат и излязъл на пазара. Оттам купил роби, робини, платове, украшения, дрехи, покъщнина, най-скъпи прибори, с които си служат само царете. Той накупил и къщи, земя, градини и други неща.

После заживял с жена си, майка си и децата си в охолство и щастие, докато не го посетила победителката на удоволствията и онази, която разделя влюбените.

Слава на този, който е господар на всичко, единственият, който остава и не умира!

Бележки

[1] Сук — пазар, където се намират и занаятчийските работилници. — Б.пр. ↑

[2] Сури — глави от Корана. — Б.пр. ↑