Иван Вазов
Паметниците на България

Българио, Българио,

прекрасна си страна,

но бедна си, Българио,

от славна старина.

 

По твойте злачни брягове

и голи върхове —

ни спомени, ни знакове

от бивши векове.

 

Тук всичко е загинало

и в бурена мълчи,

на твойто старо минало

и гроба не личи.

 

Тук векове владала си,

но няма диря, знак.

Падала си, ставала си,

но се покрита с мрак.

 

На нашите ламтения

не даваш ответ леп,

изкуството и гения

не са живели в теб;

 

не са те обезсмъртени

ни в мрамор, ни в метал,

тук-там стени разкъртени

докаруват ни жал.

 

И твоята история —

изтрити редове —

честта пред нас отвори я

за нови ядове.

 

Тя кървава и страшна е,

ред промахи, беди,

набедница всегдашна е

на нашите деди.

 

Те дойдоха, заминаха

случайно в тоя свет,

без Косово загинаха,

умряха без завет.

 

Българио, имала си

добри и лоши дни,

но гола си, остала си

без славни старини.

 

С великите предания

не си съгряна ти:

едни възпоминания

за срам, за теготи.

 

Но се едно: обичам те,

о, родино света,

с триндафили накичам те

и с лаврови листа;

 

обичам те, защото си

за обич, милий край,

с позора си, с теглото си

ти пак си земен рай.

 

Ти даде ми милувката,

и първия покров,

във теб приех цалувката

на първата любов.

 

Във теб узнах търпеньето

и горката съдба,

и рано йощ в мъченьето

привикнах на борба.

 

Във твойто унижение

и горести свети

аз черпя вдъхновение

за песни, за мечти.

 

Обичам те, защото си

нещастна и света,

защото по челото си

опръскана с калта.

 

Защото си обидена

от злобната съдба,

от всички ненавидена,

със всичките в борба.

 

Защото свойте грешки ти

стократно изплати,

и в мъките най-тежките

велика стана ти.

 

Защото ти в неравната

борба биде юнак,

и имаш Шипка славната

и кървавий Батак.

 

Те днес са Пантеона ти

и твоя Колизей,

светила в небосклона ти

и вечни мавзолей.

 

На вековете бремето,

ни ударите зли,

ни бурите, ни времето

не могат ги свали.

 

Те нови са създания

на твоите деца,

дела от кръв, страдания,

от сили и сърца.

 

Недей тъжи, Българио,

не гледай наназад,

пред теб стои, Българио,

нов кръгозор и свят.

 

Недей жали умрялото:

прахът е прах, немей,

пред теб стои началото

и бъдещето грей.

 

Гради във него лепости,

създавай, работи,

но не стени и крепости

с грамадни висоти

 

от тухли и от камъци —

да траят векове,

а сгради, кули, замъци

от честни трудове,

 

от жъртви и усилия

за работи свети,

що плесенът изгнилия

не смей да посети.

 

Юли 1883