Иван Вазов
Момина баня (Балада)

Чучурът печално бърбори в нощта.

На плочите влажни дреме челядта,

децата сънуват унесени сладко:

до Петя бе Тинко, до Иванча — Радко.

Чучурът печално бърбори в нощта.

 

Едната я майка дрямка не улавя.

Тя пули се в мрака, слухти, не забравя…

Вратата под ключ е, пусто е навън,

шумът на чучура докарува сън,

но бедната майка сън я не улавя.

 

Чучурът замлъкна! Но вирът шуми,

кат че нещо шатри в топлите вълни:

ту плиска се тихо, ту глухо клокочи,

утихне внезапно и пак избърбочи…

Чучурът замлъкна! Но вирът шуми,

 

„Ах, господи мили! — тя бледна пришъпна, —

какво се бърбука? Ух, цяла аз тръпна!

Иванчо е влязъл и къпе се тук.

Дете вироглаво! Та кой ще е друг?

Ах, господи мили!“ — тя бледна пришъпна.

 

Тя стана уплашена, пблна свещта:

децата са всички на свойте места.

Но в банята нещо се странно вълнува,

изпъкне, потъне и в мрака заплува…

Тя гледа уплашена, дига свещта.

 

И гледа водата надула се цяла,

улея закрила, догоре преляла.

Мома непозната полива се там.

Бърбука се, плува и гледа насам,

а майката гледа, настръхнала цяла.

 

Момата се къпе във тъмния вир.

Косата й плува на длъж и на шир,

тя гмурка се мълком, играе и плиска,

потъва, изскача и гаче се киска —

момата се къпе във тъмния вир.

 

И банята странно и глухо клокочи,

и капките пръскат на самите плочи…

И майката духна свещта, па легнб

ни жива, ни мъртва. Наста тъмнина.

А банята странно и глухо клокочи,

 

Хисар, 15 юли 1882