Бедата (Белоруска приказка (Преразказала Йоана Папазова))

Живеели някога в малко селце двама братя. Единият бил скъперник и мързелив, другият — работлив и добър.

Скъперникът мразел всички свои съселяни и завиждал на щастието им. Той винаги бил недоволен от това, което имал, и постоянно мислел как да напакости на другите.

Веднаж, като вървял по пътя, срещнал грозна жена, облечена в дрипи.

— Коя си ти? — попитал я скъперникът.

— Аз съм бедата — отвърнала тя.

— А защо плачеш?

— Защото всеки бяга, когато ме види.

— Ела с мене — казал скъперникът и в очите му заиграли злобни пламъчета.

— Ще отидеш в селото и ще правиш всичко, което ти поръчам. За това аз скъпо ще те възнаградя с жълтици.

Засмяла се бедата и тръгнала със скъперника.

— Ето какво ще правиш — казал й по пътя той. — Още тази година ще изсушиш нивите на селяните.

— Добре! — отговорила бедата и изчезнала, когато наближили селото.

Започнала страшна суша. По бездънното небе — нито облаче. Селяните вдигали глави, поглеждали за капчица дъжд, но дъжд не идвал. Изгоряло всичко. След това минал силен вятър и помел сухите стръкчета от нивите. Настанал глад. Само нивите на скъперника останали непокътнати. Той доволен сучел мустак и потривал ръце. Започнали да отиват при него за съвет.

— Слушайте мене — казал той на селяните. — Дайте ми половината от нивите си и ще видите как ще ви провърви.

Много бедняци дали половината от нивите си. Само брат му и неколцина други не се съгласили.

Разярил се скъперникът и извикал отново бедата.

— Накажи ги още по-жестоко. Унищожи им всичко. Нека мрат от глад, щом като не ми се подчиняват… За всичко това ще ти платя двойно — добавил той и лицето му се изкривило в злорада усмивка.

— Ха-ха!… — чул се дрезгавият глас на бедата. — Знам какво да правя…

На другата година още рано напролет започнали дъждове. Селяните се зарадвали. „Добра ще е реколтата“, казвали те. Но минали дни, месеци, а дъждовете не преставали. Реката излязла от коритото си и унищожила посевите. Само нивите на скъперника останали неопустошени. Избуялото жито се люшкало напук на всички. Прибрал скъперникът богата реколта, сучел мустак и потривал ръце. Селяните започнали един по един да ходят при него и му се молят за парче хляб.

— Дайте си всичките ниви, работете ми и ще имате хляб!

И така скъперникът станал първият богаташ в селцето. Построил си още по-голяма къща. Слугите по цял ден жънели и копаели нивите му, пасели добитъка. Сутрин, когато се пукнела зората, той яхвал белия си кон и обикалял земите си. Така в разходки минавало времето му.

Един ден при него дошли децата на брат му. Те били окъсани и гладни.

— Чичо, дай ни малко хляб! — помолили се те.

— Марш от къщата ми, дриплювци! За вироглавци няма хляб. Който не си дава нивите, нека мре от глад. Хайде, бягайте, докато не съм ви набил — и тръшнал вратата…

Минали се година, две. При богаташа дошла отново бедата.

— Хайде, друже, кога ще ми броиш жълтиците?

— Жълтици ли! — погледнал я скъперникът и ехидно се изсмял. — Та ти още нищо не си направила. Не виждаш ли, че селяните строят стена на реката, та да се опазят от наводнение. Дори и вир правят да си поливат нивите.

Отишла си бедата разярена и с още по-страшни планове.

Като завършили стената на бента, братът на скъперника събрал селяните и им рекъл:

— Бедата ни причини толкова нещастия. Не трябва да й позволим да разруши и стената. Трябва да я хванем и затворим.

Когато една вечер бедата дошла, селяните я хванали. Завързали я в един чувал и я хвърлили в една пещера. На отвора сложили голям камък.

От този ден на селяните потръгнало. На полето отново закипял радостен труд. И на брата на скъперника провървяло. Той си направил нова къща, купил си крави, заживял щастливо.

Един ден казал на жена си:

— Хайде, жено, направи пирожки и банички. Поканил съм брат си на гости.

Жена му приготвила всичко, наточила вино и, както му е редът, поканила госта на софрата. А той все току се заглеждал със завист в това, в онова.

— Хубаво си се подредил, брате. Откъде спечели пари?

— Потръгна ми, братко. Знаеш ли, че се отървахме от бедата? Вързахме я в чувал и я хвърлихме в пещерата край гората.

— Тъй ли? — казал брат му, помълчал и си отишъл.

На другия ден едва дочакал зората и тръгнал на път. Стигнал до пещерата. Целия ден се мъчел да отмести камъка. Когато отвързал чувала, бедата се метнала на гърба му и извикала:

— А, дойде ли най-после. Сега вече никога няма да се отървеш от мене.

— Но нали сме съдружници — отвърнал уплашен скъперникът.

— Какво? Не искам да се занимавам с тия селяни. Те ме затвориха тук. Ще остана завинаги при тебе. Хайде тръгвай — и силно го смушкала в ребрата.

От този ден богаташът-скъперник станал бедняк.