Иван Вазов
Родопите

I

Родопи горделиви — грамада вековечна,

от върхове гранитни верига безконечна,

защо ме тъй привлича видът ви див, суров?

Кат зидове гигантски, вий вдигате се смели

и криете от нази невидени предели,

        цял свят незнаен, нов.

 

Обичам да ви гледам величието диво —

да гледам как стремите чело си горделиво

и фърляте широко надменния си взор;

как лъскат снеговете, що вази увенчават,

как зъбят се скалите и с гняв се вдълбочават

        в бездънния простор!

 

Усмихнатата пролет богато украшава

плещите ви с кокиче, полите ви с морава

и във часът, когато буранът гневно вей

и носи дъх зимовен от карпите ви голи,

зефирът сладко шушне във тъмните юдоли

        и славейчето пей.

 

И пей долът, потокът, лесът, гората стара,

пещёрята, гнездото и пилето, и звяра,

учудени, пленени от ясний божи мир

и тоя шум размесен на цялото създанье,

от гласове и химни грамадно съчетанье,

        се слива с вечний мир.

 

В дъбравите ви глухи, що брадва йощ не знаят,

де дивите глигани куршумите нехаят

и никой гръм не сплашва рогача фърковат,

свободата царува в съгласие със екът,

и рядко в тез пустини се мярка человекът,

        кат дух от други свят.

 

При ваште реки бистри и извори прозрачни,

де нрави прости владат и духове юначни,

звучи език кристален, кат вашите вълни,

и спомени старинни, и дремящи преданья

живеят в тез долини и крайща без названья,

        кат срутени стени.