Иван Вазов
Размишления в колата

Хладно, зима. Ветровете

сняг по пътя сипят вече.

Сивчо, Кривчо! Дя, теглете,

че градът не е далече.

Там ще вземем наший Яка:

разпус пише ни, че има,

майка му дома го чака,

Коледа ще минем трима.

 

        Доста време, откак он е

на ученье в градско шко̀ло;

малко луд е и хайгон е,

но не щях да падна долу;

всички пращат, и аз пра̀тих.

Та и ний не сме ли хора?

Колко мъки си изпатих,

майка му дор приговора!

 

        Ех, дете е, що да правя:

грях е сляпо то да трае,

злато няма да оставя,

бари книга нека знае.

Не е право, дето казвал

поп Танаску, бог да прости,

че в учений дявол влязвал,

по̀ е харно да сме прости.

 

        Не е право, не е право,

има нещо в тая книга,

тя върти света наздраво,

тя струпаля, тя повдига.

С едно рало и волове,

видях, царства се не грабат;

времена дойдоха нови,

и човеци нови трябат.

 

        Мина робство, неволия,

но да спим и то не струва;

простият и в слободия

пак е сляп и пак робува.

Едно време бе парата,

тя ум даваше за двама,

а днес питат във главата

какво има, какво няма.

 

        И наш Яко след пет годин

глава умна ще да стане,

и учен и благороден,

ще зарадва старостта ни.

Тогаз нека хаджи Пете

да се пъчи, да се ежи…

Кривчо! Сивчо! Дя, теглете!

Нощта пада, вятър реже.

 

        Как го майка му, горката,

чака сега да се върне,

да го стисне плачешката

и порасъл да го зърне!

А пък аз ще кажа: „Сине,

кажи нещо от наука!“

Той тогава ще да зине,

като гълъб ще загука.

 

        За небето, за земята

и за всяка история,

какво има по царства̀та,

какво става в България…

А пък ний… Като пияни!

Не ще верува око ни!

Оттук гледам как ще фане

майка му сълзи да рони.

 

        Кривчо! Сивчо! Дя, теглете,

че в града ме чедо чака,

утре рано там стигнете —

ще да вземем наший Яка.

Той три годин паса вази —

и вий му се отплатете,

и за Бъдни вечер нази

ранко дома занесете!

 

Януари 1882