За верния сокол

Разказват, че някога, много отдавна, един бадшах имал любим сокол. Винаги го вземал със себе си на лов.

Сложил го един ден на ръката си и тръгнал към планината за дивеч. Изведнъж гледа — пред него тича елен. Бадшахът пришпорил коня си, подгонил елена и се отдалечил много. Свитата му се стараела да не изостава от бадшаха, но не могла да го догони и скоро го загубила от очи.

А бадшахът, след като настигнал елена, усетил силна жажда. Дълго се въртял с коня си из планината да търси изворче. Най-после дошъл до подножието на висока скала и видял, че от върха й капе вода. Бадшахът извадил чаша от чантата си и взел да събира вода капка по капка. Но когато чашата се напълнила и бадшахът я поднесъл към устните си, соколът изведнъж я плеснал с крило и всичката вода се разляла.

Ядосал се бадшахът и отново подложил чашата под капките. Не минало много време и чашата отново се напълнила. Бадшахът вече я поднасял към устните си, когато соколът пак съборил чашата от ръцете му и разлял водата. Разгневил се бадшахът, ударил сокола с все сила в земята и птицата паднала мъртва.

В този миг пристигнал придворният коняр. Казал му бадшахът, че е жаден. Конярят налял в чашата вода от един кози мях и се канел да я поднесе на господаря си, но бадшахът го спрял:

— Искам да пия чиста, студена вода, от тази, която тече по скалата. Я се качи горе, гребни от извора и ми донеси. Не ми се чака, докато капка по капка се напълни чашата!

Покатерил се конярят по скалата, намерил извора и какво да види! На върха лежи умряла змия, отровната й слюнка се стича във водата и пада капка по капка от скалата.

Изплашил се конярят. Слязъл долу и разказал на бадшаха какво е видял. После налял в чашата вода от своя мях и я подал на господаря си. Бадшахът поел чашата, но не могъл да отпие ни глътка — заплакал и като показал на коняря си мъртвия сокол, проклел своята прибързаност.

И цял живот не забравил тази случка.

Мъдрият не върши нищо, преди да помисли.