Петър Бобев
Надхитряне

Миналата седмица заведох детето си в Зоологическата градина. Там стояхме целия следобед и видяхме всички животни. Най-много се забавихме при мечките. Гледахме ги и се радвахме. Малките мечета бяха толкова смешни! Гонеха се, боричкаха се и се премятаха презглава — същински живи кълбета!

По едно време двете стари мецани се прибраха в дупките си. Третата се побави малко навън, но накрай и тя се надигна. Изръмжа нещо на децата си и ги подкара към къщи.

Аз се озърнах.

Градината беше празна. Всички посетители си бяха отишли. Свечеряваше се бързо. Прозорците на съседните здания светваха един след друг. Трябваше и ние да се прибираме.

Но моето дете искаше да остане още малко. Докато му обяснявах, че животните вече са легнали да спят, майката на мечетата излезе от дупката и се върна при нас. Тя седна на земята, хвана с предни лапи десния си крак, облегна се на сухото дърво и неочаквано заговори:

— Не ме слушат вече, ей! Викам им: „Хайде да спите!“ А те се дърпат: „Да останем още малко! Тъкмо сме се заиграли“. Едва ги накарах да си легнат, а аз дойдох да си побъбрим. Не ми се спи още.

Ние зяпнахме от учудване. Никога не бяхме чували животно да приказва с човешки глас.

Тя се усмихна:

— Не ме гледайте така! Аз не съм обикновена мечка. Моята баба е много известна.

— Че коя е баба ти? — запитах аз, като се опомних.

Тя помълча малко, за да възбуди още повече любопитството ни, и после продума важно:

— Помните ли приказката за мечката и човека, които решили да работят заедно?

— Аз не я знам — рече детето ми. — Моля те, разправи я!

— Добре, да я чуем! — съгласих се и аз, макар че я знаех много добре.

Мецана почеса гърба си в дървото, изкашля се и започна да разказва:

— Баба ми срещнала в гората един селянин и бързо се сприятелила с него. Тя била доверчива мечка и не можела да допусне, че на света има лоши хора. Двамата решили да работят дружно и да делят братски плодовете на своя труд. Човекът рекъл: „Избирай — какво искаш: това, което ще се роди в земята, или онова, което ще се роди над нея?“ Баба ми обичала много дренки, киселици и орехи, затова отсякла бързо: „Което се ражда над земята“. Селянинът посял ряпа. Наесен той прибрал репите, а на баба ми оставил листата.

От съседната клетка изграка орелът:

— Дааа! Така беше.

Мечката продължи:

— На другата година човекът пак я запитал: „Сега кое искаш?“ Тя отговорила: „Което е в земята“. Той посял жито. По жътва прибрал зърното, а за баба ми останали корените.

Моето дете се възмути:

— Това не е честно.

Аз го хванах за ръка и предложих:

— Приказката свърши. Хайде да си ходим вече! Закъсняхме много.

Но мечката възрази:

— Вие знаете само началото й. Но тя не свършва така. Има още.

— Има ли?

— Да. Сега ще ви разкажа края. Баба ми най-сетне разбрала, че е лъгана, опечалила се и тръгнала към къщи с наведена глава. Но свраката видяла случайно дялбата й с човека и разказала всичко на горските животни. Когато баба ми наближила дупката си, свраката изкрещяла: „Глупачка, глупачка!“ Баба ми се мушнала бързо вътре и залостила портата. Но животните се изреждали пред дупката и я закачали, подигравали й се. Питали я вкусни ли са корените на житото и шумата на ряпата. Тя не могла да понесе този позор и напуснала родното си място.

— Хубаво е направила — изкряска орелът. — Аз отдавна й казвах, че гората е пълна с клюкари, и я канех да си намери квартира при мене горе на скалата — да си отдъхне на спокойствие. Но тя не ме слушаше.

Мечката му се сопна:

— Може ли такова голямо животно да живее по върховете? И ти понякога говориш глупости. Остарял си съвсем. Та да продължа. Баба ми тръгнала да дири друга гора, където не я познават. Пътувала цяла седмица на юг. Вървяла и плакала от срам. Преминала планини, реки и полета. Най-сетне, капнала от умора, легнала да спи под един бук, обрасъл с бръшлян. Като се събудила, видяла на близкия клон стар бухал. Очите му светели като фенерчета. Той избухал: „Защо хленчиш?“ Тя му разправила всичко. Бухалът се замислил. Мислил цял час. Поръчал й да го чака, разперил крила и отлетял нанякъде. След малко се върнал и донесъл една торбичка, пълна с някакви кафяви семена. Подал й торбичката и казал: „Намери пак хитреца и му предложи да се сдружите за трети път! Засадете тези семена! Обясни му, че от тях ще поникнат растения, които приличат на фасула. Остави го той да избере какво ще вземе — това, което е в земята, или това, което е над нея!“

Детето ми се обади:

— Защо ще избира той?

— Сега ще разбереш — рече мечката и продължи. — Баба ми взела торбичката и тръгнала назад. Направила така, както я научил бухалът. Намерила селянина и го запитала дали иска да работят пак задружно. Той се усмихнал и се съгласил. Баба ми настояла да засадят семената от торбичката. Човекът ги разгледал добре. Не ги познавал. Сдъвкал едно — вкусно. Поискал да научи как се наричат. Баба ми признала чистосърдечно, че не знае. Знаела само, че приличат на фасула. Но той се колебаел. Затова пак почнал да хитрува: „Нека да поникнат, пък тогава ще се уговорим. Я си представи, че не никнат“. Баба ми не възразила нищо. След две седмици двамата навестили нивата си. Над пръстта се подавали две по две първите дебели листенца. Но хитрецът все не се решавал. Помолил се пак: „Хайде да почакаме още малко — поне да цъфнат! Тогава ще ти отговоря. Няма да се караме, я. Нали сме приятели!“ Погледнал я и се усмихнал лукаво. Минали още няколко седмици. Двамата наново отишли на нивата. Посевът цъфтял. Човекът се навел и разгледал внимателно жълтите цветове. Убедил се напълно, че приличат на фасула, и решил: „Искам това, което е над земята“. Речено-сторено! Раздрусали си ръцете.

— Пак ли я излъгал? — запита детето ми разочаровано.

— Не ме прекъсвай, а слушай! Баба ми също така не знаела какво ще стане. Затова се въртяла все около нивата и гледала посева. Цветовете увяхнали. На техните места се появили малки островърхи шушулчици. И тогава станало нещо чудно — цветните дръжки почнали да се удължават, достигнали почвата и зарили в нея шушулките.

Аз се досетих какви семена е дал бухалът.

Детето ми запита:

— Какви са тези чудни шушулки?

Отвърнах му:

— Фъстъци, мое дете — фъстъците, които ти така обичаш.

— Да — засмя се мечката. — На нивата растели фъстъци. Когато разбрал, че е надхитрен, човекът позеленял от яд, побягнал към село и никога вече не се мярнал пред баба ми.

— Нека! Така му се пада! — оживи се детето ми и чукна юмручетата си.

Мечката се изправи, отръска рунтавия си кожух и завърши разказа си така:

— Тогава баба ми запяла най-веселата мечешка песен и изровила от земята фъстъците. Яла от тях цяла година и гощавала всички горски животни.

Ние се сбогувахме сърдечно с новата си позната и тръгнахме към изхода.

Като ни видяха, пазачите ни се скараха хубаво. Но ние бяхме много доволни от чудната приказка, затова изтърпяхме мълчаливо всички забележки, обещахме, че друг път няма да закъсняваме така, и поехме към къщи по широкия булевард с тополите.