Петър Бобев
Неразделни

Две лозички расли една до друга и много се обичали.

Едната била тукашна. Майка й, баба й, та и прабаба й растели все на същия рид.

Другата била едра и силна дивачка. Тя дошла от далечна страна отвъд океана. Оттам пристигнало заедно с нея и едно дребно насекомо, скрито между коренчетата й. Наричало се филоксера. То веднага почнало да снася яйца, от които се излюпили много личинки и плъзнали наоколо.

Дивата лозичка била много издръжлива. Ухапванията на филоксерата не й вредели. Растяла все по-едра и се отрупвала с плодове.

Насекомите нападнали и тукашната лозичка. Зарили се в земята и захапали корените й. Те били многобройни и ненаситни. Изсмукали соковете й.

Лозичката посърнала и заплакала тихо.

Листата й клюмнали.

Приятелката й запитала:

— Защо плачеш, дружке?

Тя отвърнала:

— Тези малки животинки ще ме погубят. А аз искам да живея.

Дивачката въздъхнала:

— Виждам — ти си нежничка. Враговете наистина ще те победят лесно. И за това съм виновна аз. Нали аз ги донесох тук. Да знаеш колко ми е мъчно!

Заплакала и тя. Протегнала клонки и прегърнала другарката си. Минал човекът и ги запитал:

— Защо плачете? Какво се е случило?

Те мълчали и хълцали. Той казал:

— Успокойте се и ми разправете какво ви мъчи!

Дивата лозичка заговорила:

— Жал ми е за добрата приятелка. Тя ще умре. А пък какво грозде ражда. По-добре да умра аз — защото съм безполезна. Раста нависоко, буйна съм и силна, но гроздето ми е дребно и тръпчиво. Не може да се яде.

Човекът се обърнал към другата лозичка:

— Истина ли е това?

Тя се разридала:

— Истина е — ще умра. Малките зли насекоми ме убиват. А аз искам да живея, обичам живота. Защото знам, че съм полезна. Зърната ми са едри и вкусни. Всеки ги обича. Ти си човек — можеш всичко. Моля те, спаси ме! Искам да видя как децата ще зобят сочните ми зърна!

Човекът замълчал. Седнал на земята и се замислил.

Лозичките притихнали. Не смеели да трепнат с листенца.

Той мислил, мислил и най-после казал:

— А защо не се сдружите — да заживеете заедно? Всяка от вас да даде хубавото, което има. Едната да отстъпи здравите си корени, а другата — вкусните си плодове. Искате ли?

Двете приятелки отвърнали радостно:

— Искаме, искаме.

Човекът взел клонките на едроплодната лозичка и ги поставил върху корените на дивачката. Присадил ги. Завързал ги здраво една към друга с лико. Дръпнал се настрана, огледал ги доволен и рекъл:

— Аз мога да си ида. Свърших добре работата си. Отсега вие ще бъдете неразделни. Ще станете едно растение, здраво и полезно. Довиждане! Пак ще ви спохождам и ще ви помагам.

И той си отишъл.

Лозичките се сраснали бързо. Станали една лозичка.

Човекът я прекопавал — грижел се за нея.

След няколко години новата лозичка се отрупала с едри и вкусни гроздове.

Човекът довел децата си и почнали да зобят гроздето. Викали, радвали се.

Присадената лозичка ги гледала отстрана и се усмихвала щастлива.