Петър Бобев
Закъснял

Черен и рошав, градоносният облак надвисна над полето. Огромните му криле затулиха слънцето. Притъмня. Повея хлад.

Край село гъските се разхвърчаха с тревожни крясъци. Яребицата събра пиленцата си и ги отведе под крушата. Пчелите забързаха към кошерите си, а буболечките се изпокриха на сушина под листата. Мравките се прибраха в жилището си и почнаха да затварят входовете му.

Най-много се изплашиха пшеничките. Зашумяха с листенца:

— Олеле! Колко е страшен!

Облакът погледна надолу. Очите му мятаха мълнии. Той погледна накриво и изръмжа:

— Бу-бу-бууу! Сега няма да ви закачам, няма да си губя времето. Още сте зелени. Ще прехвръкна на юг, където нивите са узрели. Ще ги очукам набързо и после ще се върна тук. Трябва да бързам и да преваря жътварите.

Пшеничките се разтрепераха. Зелените им косици настръхнаха.

— Молим ти се, облако, не се връщай! Пощади ни!

Той се разтресе от смях и забоботи още по-силно:

— Ще се върна, ще се върна! Чакайте ме! Чакайте и треперете! Аз пак ще дойда и ще ви засипя с моите ледени куршуми. Ще ви смачкам, ще ви натъпча в земята. Ех, че ще бъде весело! Хо, хо, хооо!

Облакът размаха криле и изчезна зад далечната планина.

Слънцето пак се усмихна. Росните капчици заблестяха сред листата като брилянти. Пчелите изпълзяха пред кошерите, почистиха мустачета, оправиха крилцата си и литнаха към цветята. Една мравка избута камъчето, което й служеше за вратичка на мравуняка, огледа небето и се провикна.

— Отиде си — излизайте вече!

Всички се развеселиха. Яребицата изведе децата си от скривалището и почна да им изравя червейчета.

Само пшеничките стояха смутени, навели зелени главици — не можеха да забравят заканата на грозния облак.

Дните минаваха.

И всеки ден пшеничките ставаха все по-умислени. Челата им клюмваха все по-ниско. Косите им побеляваха. От страх не смееха да погледнат небето. Знаеха, че оттам някъде ще дойде страшното.

Веднъж те запитаха яребицата:

— Ти кръстосваш надлъж и нашир полето. Не си ли разбрала кога ще дойдат жътварите?

Птичката отговори:

— Нищо не зная. Та и аз самата се чудя кога ще смогнат да ви ожънат. Нивата е толкова голяма, а вие дотогава ще презреете. И волчетата се тревожат. Свършила им се старата слама за постеля. А прасенцата казват, че отдавна им се ядат трици, забъркани със солена водица. Само хората изглеждат спокойни. Защо ли?

Тя погледна към село и извика:

— Чакайте! Идват пионерите. От тях ще разберем всичко.

Децата приближаваха с песен. Ето — навлязоха в пътя сред житата. Яребицата изтича при тях и ги запита:

— Знаете ли кога ще почне жътвата? Пшеничките са разтревожени. Страх ги е, че градушката може да превари жътварите. Родителите ви мислят ли за това?

Пионерите се усмихнаха. Яребицата се обиди:

— Не се смейте! Вие като че ли не сте виждали градушка! Знаете ли, че ако тя удари нивите, няма да имате хляб?

Едно момиченце се обади:

— Знаем, знаем, но не се плашим. Я вижте кой идва!

Всички погледнаха натам, където сочеше пръстът му. Онемяха от учудване и страх. Някакво непознато червено чудовище беше нагазило в блока и лакомо пасеше зрялата пшеница. То ръмжеше, пъшкаше и бързо приближаваше насам.

— А това какво е? Какво ли ни чака още? — изплакаха пшеничките и се дръпнаха назад.

Но децата побързаха да ги успокоят:

— Не се плашете, житни класове! Това е комбайн.

— Охо! Значи това е машината, която жъне и вършее едновременно? Ура!

— Да. Тя ще ви прибере бързо-бързо. Върши работа за петстотин човека.

— Може ли да превари градушката?

— Може, може — успокойте се! Скоро ще стигне и до вас. А сега, довиждане! Имаме работа.

Децата махнаха с ръце и изтичаха по пътя.

Пшеничките притихнаха в очакване. Те не можеха да виждат добре чудната машина, затова яребицата излетя тежко във въздуха, погледна и почна да им разказва:

— Идва насам. На площадката под белия чадър стои девойка. Тя се усмихва мило. С ръце държи едно колело. Навярно управлява с него машината. Сламата пада по стърнището на големи купи, а житото тече отстрани направо в камиона.

— И аз искам да видя! — се провикна едно пшеничено стръкче и се подигна на пръсти.

— И аз!

— И аз!

Всички почнаха да се надигат и да надзъртат зад главите на другарките си.

Слънцето препичаше. Над нивата трептеше мараня.

Машината приближаваше, кашляше и си приказваше нещо. Пшеничките я очакваха с трепет. Когато тя достигна до тях, те се умълчаха съвсем.

Ето я!

Тя ги пое. Въртящата се перка ги наведе. Назъбеният нож изряза стъбълцата им. Те паднаха на подвижната лента, която ги отнесе в корема на комбайна. Вътре се въртеше с бясна сила едно желязно колело с остри зъби — фучеше, трещеше. Беше тъмно и прашно. Зъбите ги поеха и в миг орониха зърната им. Сламата премина по ситата и падна на ожънатото стърнище, а зърната през една тръба неочаквано се озоваха вън. Редом с комбайна вървеше камион. Житото падаше в него като златна струя и бързо пълнеше сандъка му.

Зрънцата се огледаха. Пак бяха всички заедно. Весели и доволни, те почнаха да си разказват какво бяха преживели в бумтящата вътрешност на машината.

Докато си говореха, небето потъмня. Изтрещя гръмотевица. Всички изтръпнаха и погледнаха нагоре уплашени.

Разчорлен и задъхан от ярост приближаваше градоносният облак. От очите му излитаха светкавици, които прорязваха с огнени ленти потъмнялото небе. Той ревеше и се заканваше диво:

— Бууу-тряс! Идвам, идвам! Опустошавам всичко по моя път! Газя, мачкам, убивам!

Той напъна косматата си снага и с все сила запрати към земята цял порой от ледени парчета. Стърнището изведнъж побеля.

Девойката от комбайна се провикна със смях:

— Закъсня, облако, закъсня. Пожънахме всичко. Можеш да фучиш, колкото искаш.

Шофьорът хвърли брезента върху житния куп и подкара камиона към село. Градушката затрополи отгоре в безсилна ярост.

Зрънцата се сгушиха на сушина и притихнаха усмихнати и доволни.