Петър Бобев
Доматчетата

Това се случило в едно далечно северно градче.

Веднъж учителката показала на децата картинка, на която били нарисувани някакви непознати бляскавочервени плодове.

Децата ги гледали и си мислели: — Колко ли са вкусни — такива червенички, лъскави и сочни! — Попитали учителката си как се наричат тези плодове и тя отговорила:

— Това са домати. Растат на юг. Обичат много слънце.

Когато свършил учебният ден, децата обули ботушките си, облекли кожухчетата си, нахлупили кожените си шапки и тръгнали към домовете си. Вървели и приказвали за чудните плодове.

Внезапно пред тях застанала една грозна старица, облечена в мъгли и завита с шал от облаци. Тази старица била Зимата.

Тя разперила ръце и изкрещяла:

— Тук в моето царство не се ядат такива плодове. Не искам да ги виждам, чувате ли? Аз забранявам…

Тогава един малчуган с чипо носле се изправил пред нея, разкрачил се и се сопнал:

— Не се меси в хорските работи!

— Как? — изпищяла Зимата. — Тука аз заповядвам!

И тя протегнала костеливите си ръце към небето, дръпнала един облачен чувал и изтърсила всичкия му сняг върху децата.

Малките вдигнали яките на кожухчетата си, нахлупили по-ниско калпачета и забързали към къщи.

Старицата ги подгонила ядосана.

Чипоносото момче отворило бързо външната врата, мушнало се вътре и я тръшнало след себе си. Влязло в топлата стая и разказало на баща си, че другарчетата му искат да ядат домати.

Бащата оставил вестника на масата и се усмихнал:

— Ще се обадя по телефона в страната, където растат хубави домати, и ще поръчам да ни изпратят няколко щайги с домати.

Той се облякъл набързо и отишъл в пощенската станция, за да говори по телефона с южната страна.

Зимата искала да разбере какво заръчва той, та да му попречи. Изправила се на прозореца и надникнала вътре. Но от дъха й стъклото се покрило с ледени цветя и тя не могла да види нищо. Покачила се на покрива и опитала да се мушне през комина, но огънят я близнал с горещия си език, тя изпищяла от болка и се изтъркулила долу.

Изведнъж тя се сетила нещо и припнала към полето. Покатерила се на един стълб и опряла ухо до телефонната жица. Така подслушала целия разговор с далечната страна. Усмихнала се злобно и се понесла над бялото поле натам, където водела безкрайната редица телефонни стълбове.

Летяла, летяла и мърморела под носа си:

— Ще намеря аз доматените растения и ще ги унищожа!

Най-сетне пристигнала в нашата страна. Запитала гаргите:

— Знаете ли, милички, къде растат доматите?

Те изгракали дружно:

— Знаем, знаем.

— Хайде, заведете ме там!

Целият орляк се вдигнал във въздуха и полетял с крясък към зеленчуковата градина. Зимата го последвала. Гаргите накацали по оголените дървета и посочили с човките си:

— Хей там, в ония парници.

— Какво е туй — парници?

Гаргите отговорили:

— Какво ли — трапове, напълнени с конски тор. Отгоре е насипана пръст, в която са посети семената.

— За какво служи торът?

— Дава топлина. А за да не измръзнат младите растения, отгоре им са поставени дъсчени сандъчета, покрити с прозорци.

Старицата изръмжала:

— Покрили ги от мене — така ли?

Тя се ухилила злобно, зафучала, заревала. Страшен студ сковал земята. Почнали да се пукат камъни и дървета.

Тогава от къщичката в градината излязъл един старец и завил парниците с рогозки. После се прибрал спокоен на топло.

Зимата разтърсила облачния си шал. Завалял силен сняг. Валял час-два. Затрупал градината с две педи сняг. После спрял.

На другия ден слънцето надникнало към земята. От топлината на тора снегът над парниците се стопил. Градинарят излязъл и дръпнал настрана рогозките. Под изпотените стъкла се усмихнал весело младият разсад.

Минали още няколко седмици. Доматите пораснали много и върховете им опрели в стъкления покрив. Станало им тясно.

Един ден под снега се подало кокичето и се провикнало:

— Хайде, събуждайте се! Идва пролетта!

Доматчетата се примолили на дядото:

— Кокичето казва, че е вече пролет. Махай прозорците! Задушно ни е.

Но старецът се усмихнал и им казал:

— Рано е. Потърпете още малко!

След няколко дни пролетта наистина пристигнала. Екнали птичи песни.

— Уф, колко много сняг е натрупала тази старица! — рекла пролетта и си направила набързо метла от слънчеви лъчи, запяла весело и почнала да измита снеговете от покриви, градини и полета.

Въздухът се стоплил, плъзнали бръмбарчета и мушички.

Зимата усетила, че снагата й почнала да се топи, а ледените й зъби да се чупят, прибрала полите си и побягнала, та се скрила на връх планината. Надникнала под облачния си шал и се заканила:

— Аз ще ви науча!

Поникнали посевите, нацъфтели овошките и тревите.

Доматчетата пак се примолили:

— Махни прозорците! Виж колко е топло!

Градинарят се усмихнал добродушно:

— Вие сте много нежнички. Трябва да ви пазя от настинка. Ще ги махна за малко, но довечера пак ще ви покрия.

Гаргите видели открития разсад и веднага отлетели при Зимата да й обадят тази новина.

Още същата нощ тя се промъкнала надолу тихо, на пръсти — никой да не я усети. Навела се над равнината и прошепнала злобно:

— Вие мислехте, че съм си отишла, така ли? Но аз съм още тук. Ей сега ще ви осланя! Хи, хи, хи!

Леденият й дъх полепнал като скреж по покривите и тревите. Листенцата посърнали, клюмнали като попарени.

Съмнало се. Слънцето се подало от изток и разпръснало синкавите мъгли в полето. Зимата надникнала в зеленчуковата градина и позеленяла от яд. Парниците били покрити. По рогозките блестяла дебела слана, но отдолу, под стъклата, пак се усмихвал доматеният разсад.

Старицата разбрала, че е безсилна, махнала отчаяна с ръка и побягнала назад. Бягала, бягала, докато достигнала своята страна, тръшнала се премаляла сред вечните снегове, сложила глава върху гърба на една бяла мечка и заспала тежък сън.

Чак тогава градинарят махнал прозорците на парниците и оставил разсада открит за няколко дни да свикне на нощния хлад.

Една сутрин при него дотичали трите му внучета Стефан, Христо и Ленчето. Стефан запитал:

— Дядо, какво ще работиш днес?

— Ще разсаждам домати.

— Искаш ли да ти помогнем? Нали е неделя — нямаме училище.

Старецът го прегърнал:

— Гледай ти — какви помагачи си намерих! Тогава да почваме!

Той извадил доматените стръкчета от парниците, подал няколко от тях на Стефан и тръгнал към градината. Копнал с мотиката, направил трапчинка, Стефан боднал там едно стръкче, дядото дръпнал мотиката, а внукът притъпкал с ръце пръстта към корена. Старецът пак копнал — Стефчо поставил нов стрък. Христо и Ленчето им носели разсад.

Когато засадили всичко, градинарят се изправил и казал:

— Така. А сега да ги полеем!

Той се запътил към вадата, дръпнал малко пръст с мотиката и я заприщил. Водата се отбила бързо и навлязла между редовете.

Ленчето сочело с пръстче посадените стъркове и си мърдало устничките:

— Едно, две, три, четири, пет… десет… О, не мога да ги преброя. Дядо, защо садиш толкова много домати? Ние не можем да ги изядем всичките.

Старецът се спрял, подпрял се на мотиката и отвърнал:

— В студените страни живеят деца като вас. И те обичат свежи плодове. Но там не могат да растат такива плодове. Ние трябва да отвъдим домати и за нас, и за тях. Не сте ли съгласни?

Трите деца извикали в един глас:

— Съгласни сме, съгласни сме.

Минали още няколко дни.

Градинарят забил до всяко стръкче по едно колче, а внуците привързали стръкчетата с лико, за да не ги чупи вятърът и да не се калят по земята плодовете.

После четиримата прекопали градината — дядото с голямата мотика, Стефчо с малката мотичка, а Христо и Ленчето изнасяли настрана изкоренените плевели.

Доматите се разцъфтели.

Сред листата се усмихнали като златни звездички цветовете. Те увяхнали, венчетата им опадали и на тяхно място почнали да наедряват младите завързи.

Всеки ден слънцето се издигало все по-високо на небето и ставало все по-топло. Доматите растели бързо. Разпуквали се нови цветове, по стъблата увисвали нови плодове.

Старецът поливал редовно градината и я прекопавал. Децата му помагали, колкото можели.

Когато доматите почнали да червенеят, дядото викнал внучетата си и ги обрали. Отделили най-хубавите и ги наредили в щайги. Натоварили каручката, дядото седнал в нея и подкарал кончето.

Децата махали с ръце подире му и викали:

— На добър път, доматчета! Поздравете северните дечица!

Огрени от слънчевите лъчи, доматчетата се усмихвали мило.

Старецът отнесъл щайгите на гарата. Там ги натоварил на влака. Локомотивът изсвирил и потеглил на север.

Пътувал няколко дни и нощи. Най-сетне пристигнал в далечната северна страна. Родителите купили доматите и ги отнесли в къщи.

Из пътя плодовете били узрели съвсем, станали червени и бляскави — точно такива, каквито били нарисувани на картинката. Когато децата ги видели, очичките им светнали. Запели весело и ги загризали сладко-сладко.

Зимата чула детската глъчка и се надигнала от сън. Погледнала през един прозорец и побесняла от яд.

Зад стъклото стояло чипоносото момченце със захапано доматче в ръка.

Устните му били омацани с доматен сок и семчици.