Петър Бобев
Ненаситни

Пионерите решиха да събират сиви червеи. Поканиха и Мишо. Но той отвърна грубо:

— Имам си работа.

Момчето наистина си имаше работа — и то много важна. Правеше си ново хвърчило.

Другарчетата му не казаха нищо и тръгнаха към нивата.

Мишо опъна хвърчилото върху две кръстосани пръчки, закачи му опашка от разноцветни хартийки и го пусна срещу вятъра. То подскочи като буйно конче, изплющя с опашка и се вдигна във въздуха. Мишо предпазливо отпускаше конеца му. Когато макарата се свърши, той завърза края на конеца за една трънка и легна в тревата. Подложи ръка на главата си и се загледа нагоре доволен. Никой друг не можеше да прави като него толкова хубави хвърчила — нарисувани с очи, нос и усмихната уста.

Хвърчилото се бе укротило. То плуваше леко в чистия въздух, опашката му се извиваше лениво като шарена змия, а нарисуваната му уста се усмихваше добродушно.

Две бели облачета пъплеха бавно по синьото небе.

Мишо се замисли. Добре ли постъпи той, като се отдели от другарите си? Не сгреши ли — не се ли изложи? Наистина — какво ли може да стане, ако всички като него откажат да помагат? Та нали сивите червеи и другите неприятели на растенията ще унищожат всичко! Какво ще ядат тогава хората, какво ще яде той самият?

Слънчевите лъчи галеха целия свят, галеха и Мишо. Неусетно той задряма.

Но се сепна бързо. Усети, че с него става някаква чудна промяна. По необясним начин беше попаднал в една слънчогледова нива. Искаше да тича, но краката му се бяха сраснали със земята.

Случайно той погледна ръцете си и замръзна в ужас. На тяхно място от рамената му висяха няколко зелени листа.

Възможно ли е това? Та той се бе превърнал на слънчоглед, на едно нежно слънчогледово стръкче! Ами сега?

Изведнъж Мишо усети как някой захапа крака му под земята и изпищя от болка. Опита да се дръпне, но не успя. Нали вече имаше корени вместо крака! И тези корени се държаха здраво.

В този миг рохкавата пръст се размърда. Подаде се една кафява глава с яки челюсти и му се сопна:

— Защо крещиш?

— Защото ме боли. Ти ли захапа крака ми?

— Аз.

— Кой си ти?

— Аз съм личинката на майския бръмбар. Ям корени, а не крака. Ще изям и твоите корени. А ти най-сетне млъкни, че ме смущаваш! Не мога да се храня спокойно. За пръв път виждам такъв креслив слънчоглед.

Тя се скри под земята и пак захвана да гризе краката му.

В това време Мишо видя, че към него пристъпва един черен бръмбар. Големите му челюсти приличаха на триони.

Момчето се престраши и го замоли:

— Помогни ми! Махни от корените ми тази зла личинка!

Бръмбарът изфуча сърдито:

— Не ям личинки. Аз съм стригачът — стрижа листата на растенията. Ще острижа и твоите!

Мишо заплака още по-силно:

— Моля те, недей! Ще ме боли.

— Това си е твоя работа — изсумтя бръмбарът и почна да пълзи по стъблото му. Качваше се и мърмореше: — Какви хубави листенца! Ще направя от тях чудесна топчица за храна и жилище на моите деца.

Мишо беше напълно безпомощен. Листата му трепереха. Той се озърна — няма ли кой да помогне, няма ли приятели?

Ясно е — няма.

Ето — зададе се нов враг. Една сива гъсеница, нашарена с кафяви ивици, нагъваше тлъстото си тяло и съскаше:

— Аз съм сивият червей, ненаситният сив червей! Ям каквото ми падне: жито, цвекло, дини или фасул. Сега ще похапна слънчоглед. Много го обичам. Хайде, почвам! Дръж се, слънчогледче! На листата ти се е закачил стригачът, в корените ти се рови дъщерята на майския бръмбар, а аз ще прегризя стъбълцето ти. Ние ще те изядем. Ще изядем всичко наоколо. Няма да оставим нищо за хората. Ха, ха, ха!

Мишо обезумя. Почна да се мята, да се дърпа. Искаше да се отскубне от почвата и да избяга от враговете си.

Тогава той съгледа едно момче с хвърчило, зарадва се много и му извика:

— Другарю, моля те — спаси ме!

Момчето се спря и отговори троснато:

— Не мога да ти помогна. Имам си работа. Трябва да пусна новото си хвърчило.

Обърна глава и продължи пътя си.

Мишо клюмна, изгубил всяка надежда. Листата му увиснаха като попарени.

Трите звяра се нахвърлиха отгоре му с рев. Той изпищя от болка и… се събуди.

Огледа се уплашен и бързо попипа краката си да провери дали са здрави. Тогава видя, че беше заспал върху един трън, който го бодеше безмилостно.

Мишо си отдъхна. Скочи пъргаво на крака и изтича към нивата, където пионерите изравяха сивите червеи. В съня си той се бе убедил напълно, че трябва да помогне на младите растения — че трябва да ги спаси от страшните им неприятели.

Хвърчилото продължаваше да се вие във въздуха и да се усмихва добродушно с нарисуваната си уста.