Петър Бобев
Лято сред снега

Живял някога един добър градинар. Наричал се дядо Цвятко. Той имал внуче Васко. Двамата се обичали много.

Веднъж дядото поливал градината си. Запретнал крачоли, той оправял вадата с мотика. Доматените растения всмуквали жадно водата и се усмихвали. Плодовете им блестели на слънцето.

Васко разпитвал дяда си за живота на зеленчуците. Старецът пушел луличката си и му разказвал всичко, което бил научил през дългия си живот.

Васко разглеждал първите узрели плодове и им се радвал. Откъснал един от тях и го захапал.

— Колко са хубави доматчетата! — казал той. — И колко много ги обичам — такива сочни, червенички, хем киселички — хем сладички!

Той доизял доматчето и внезапно запитал:

— Дядо, защо има плодове само през лятото?

Старецът оставил мотиката и отвърнал:

— Виждам, че ще станеш добър градинар. Искаш да разбереш всичко. Това е добро. Питай винаги! Плодовете се раждат през лятото, защото тогава има силно слънце. За да узреят, те имат нужда от много светлина и много топлина.

Васко помислил малко и продължил:

— А аз толкова много ги обичам! Да знаеш как ми се иска да си ги ям и през зимата.

Дядото се усмихнал:

— Ех! И аз бих си хапнал тогава пресни доматчета, нарязани на колелца и посипани с кълцан магданоз. Но не знам как може да стане това.

Двамата замълчали.

Полъхнал лек ветрец и прошумолял сред доматените листа.

Неочаквано градинарят дочул едно слабичко гласче:

— Дядо Цвятко, дядо Цвятко, наведи се да ти кажа нещо!

Той се навел.

Малка космата семчица надничала от пукнатинката на един зачервен домат и говорела с човешки глас:

— Искам да родя плодове през зимата, за да ги яде Васко. Обичам го. Той е много добро момченце.

Старецът казал:

— Аз също го обичам — нали ми е внук. Но не знам как да изпълня желанието му.

— Ето как — засади ме заедно със сестричките ми наесен и през зимата ние ще дадем много плодове.

Дядо Цвятко се засмял толкова силно, че луличката му паднала във водата. Огънчето изцвърчало и угаснало. Дядо Цвятко я извадил и я прибрал в джоба си.

— Много си мъничка — рекъл дядото. — Затова говориш така. Ти не знаеш какво е зимата. Та вие ще измръзнете веднага.

— А ти защо не замръзваш?

— Имам си къща.

— Направи и за нас къща!

— Да ви направя — но вие искате много светлина.

— Сложи й повече прозорци! Направи я цялата от прозорци!

Дядото послушал малката семчица. Запретнал ръкави и направил такава къщичка, каквато искала тя. Направил къщичка от стъкло.

Откъснал ранното доматче и запазил семената му.

Дошла есента. Градината опустяла. Задухал севернякът и обрулил листата от дърветата. Небето се покрило със сиви облаци. Завалял студен дъжд. След това между дъждовните капки почнали да прехвърчат снежинки.

Дядото запалил печката в стъклената къщичка и посял семенцата.

Поникнали нежни зелени стръкчета. Подали се над пръстта и кимнали с листенца. Поздравили стария градинар.

Навън валял едър сняг. Снежинките се полепвали по стъкления покрив на къщичката, но бързо се стопявали и се оттичали встрани като лъкатушни ручейчета.

Дядо Цвятко поливал редовно младите растения и прекопавал почвата край тях. Васко му помагал винаги.

Минали няколко седмици. Доматите цъфнали.

Навън беснеела снежна буря, а вътре било топло-топло и жълтите цветчета се усмихвали радостно — същинска пролет!

Цветчетата вързали плод и увехнали. Плодовете почнали да наедряват бързо. Старецът не преставал да се грижи за тях и да им се радва.

Но един ден той влязъл при тях угрижен. Васко бил болен. Лекарят казал, че трябва да яде пресни плодове.

Дядо Цвятко се взирал внимателно. Няма ли поне едно узряло доматче?

Тогава пак дочул познатото гласче:

— Ела насам! Погледни тук, тук — под големия лист!

Той отместил листа и видял един червен домат. Слънчевите лъчи минавали спокойно през стъклените стени на къщичката и играели върху лъскавата кожица на доматчето. Вътре било истинско лято — имало слънце и червени плодове. А навън земята спяла зимния си сън, завита с дебело снежно одеяло.

Доматчето шепнело:

— Вземи ме! Занеси ме на Васко — и той ще оздравее!

Старецът го откъснал и изтичал у дома.

Васко лежал с притворени очи. Дядо Цвятко пошепнал на ухото му:

— Виж какво ти нося!

Детето полуотворило очи. Видяло доматчето. Очите му светнали. Изяло го бързо. Ободрило се.

На другия ден дядото му откъснал още две доматчета. На третия ден донесъл цяла кошничка.

Васко оздравял бързо.

Станал от леглото и почнал пак да помага на дядо си.