Сибин Майналовски
Кладенецът на надеждата

Тежкият дъх на самотата се носеше над Хоупсвил.

Всъщност жителите на градчето, което незнайно кой несъмнено с извратено чувство за хумор преди безброй векове бе нарекъл така^[1], щяха да се изненадат невероятно, ако им кажеха, че на този свят съществуват и други аромати. Например сладката горчивина на любовта, люляковото ухание на радостта, сладоледената свежест на първата целувка… Някои можеше и да се опитат да повярват, понеже всяко едно живо същество на този, а и не само, свят има нужда да вярва в нещо красиво, което евентуално би могло да му се случи в необозримо бъдеще. По-голямата част обаче несъмнено щяха да се изсмеят. Защото в Хоупсвил дъхът на отчаянието се разхождаше от незапомнени времена. Едва доловимото му дразнещо зловоние се бе просмукало дълбоко в костите на самия град. „Сякаш не кой да е, а лично Смъртта с развалените си зъби навремето е захапала цирея, който е гниел на мястото на кметството обичаше да философства старият Шарли Кроукс, докато къркаше дванайсетата си чаша царевично уиски за деня. Да, забила е вампирските си бивни в гноясалата плът на майката земя и от цялата гадост, която е бликнала от онази ми ти пъпка, е основата, върху която са изградили това шибано градче.“

Никой не вземаше насериозно стария Шарли. Но въпреки това всеки щеше да се съгласи, че Хоупсвил е мястото, където мечтите, чувствата и надеждите идваха, за да умрат.

В редките случаи, когато в града пристигаха заблудени туристи, хората живваха малко. Но само малко. Само колкото да разведат новодошлите из местните еквиваленти на забележителности. Например къщата музей на Патрик Шеймъс първият кмет на Хоупсвил (местните легенди го описваха като човека, призовал демон, за да спечели сърцето на любимата си, но вместо това сдобил се с извънредно мистериозна и несъмнено болезнена смърт). Или Кладенецът на надеждата, където според преданията пристигали всички души на нещастно влюбени от цялата страна, за да се хвърлят по пълнолуние с главата напред в бездънните му води. Или Триставековният чинар дървото, пред чиято твърдост се бяха предали поколения дървари, чиято жизненост бе отчаяла стотици светкавици и чиито клони, според мълвата, бяха прегръщали за последно над десет хиляди самоубийци…

По обясними причини екскурзоводите спестяваха голяма част от местния фолклор на приходящите. А и в крайна сметка, дори старият Шарли не можеше да се закълне, че всичко, което се предава от уста на уста в Хоупсвил, е истина. Тогава какъв беше смисълът да се пълнят главите с глупости на потенциални източници на свежи финанси? Задоволяваха се с кратката и официална версия за създаването на града (която изобщо не обясняваше защо дори Google Maps го бе заобиколила сякаш гнусливо, отдалеч), натъпкваха едва ли не насила джобовете на жените с пощенски картички, а саковете на мъжете с дамаджани с местно царевично уиски, прибираха доларите им и с облекчение ги изпращаха обратно там, откъдето се бяха довлекли. Един, двама или десетина — кой ти брои — бяха намекнали, че ако се намерели имоти за продаване, с удоволствие биха се заселили тук за постоянно. Местните обаче учтиво им бяха обяснили, че преди това да се случи, в Белия дом ще се възкачи клонинг на Хитлер и негър травестит ще оглави ФБР. Нямаха нужда от допълнителна лоша карма, която да се влее в и без това калното и пълно с трупове езеро, олицетворяващо аурата на Хоупсвил.

Ето защо всички бяха повече от изненадани, когато една сутрин в кръчмата на Стиви Макюън влезе кметът Уизли и гръмогласно обяви:

— Да знаете, че в старата къща на Локууд има наемател! Да не съм чул някой да го плаши, гони, обижда и тем подобни! Момчето е точно, проверил съм го лично, а и… ако това, което се носи като слухове за него, е вярно, може да ни бъде повече от полезно.

Местните пияници зяпнаха от изумление. Най-впечатлен бе старият Шарли, който от шока дори спря да пие.

— Какво, по дяволите… — обади се Къртис Роулинг от най-далечния край на кръчмата. Въпреки това обаче вероятно го чуха и в столицата на щата, която се намираше на има-няма хиляда километра от Хоупсвил.

— Млъкни, да му се не види, Роу! — кресна кметът. — Много добре знаеш, че не обичам да дърпаме Рогатия за опашката, като му споменаваме името насам-натам! И без това си имаме достатъчно ядове в тоя смотан градец… Само Онзи с вилата ни е притрябвал!

Къртис млъкна засрамено.

— Така… чудесно… още някой има ли желание да зададе тъп въпрос? — огледа се Уизли с кръвнишки вид.

Пияниците послушно забиха носове в чашите пред тях.

— Добре, обяснявам: вчера в шерифството е влязъл непознат, който се е представил като магьосник, който издирва избягалата си любима из, както се изразил самият той, „всички Обединени светове“. Шериф Бароус, естествено, му казал да си гледа работата. Секунда по-късно вече гледал света с помощта на чифт рибешки очи и през стъклото на аквариума си, понеже странникът някак си успял да го превърне в малка и изключително уплашена златна рибка. След като се порадвал на ошашавеното му изражение, момъкът го очовечил наново и щом се убедил, че вече ще го приемат насериозно, повторил историята си, този път с малко повече подробности. Представил се като странстващ Тъмен маг, обяснил, че любовта на живота му се изплашила неизвестно от какво и избягала, затова той, понеже отдавна знаел каква слава се носи на нашия прекрасен град, се домъкнал насам от бая далечко, за да я открие, тъй като не се съмнявал, че въпросната девойка рано или късно щяла да цъфне тук. Попитал има ли нещо, което да се дава под наем, в случай че се наложи да поизчака ден, два или седмица. Бароус изтърсил първото, което му хрумнало къщата на Локууд, която, както всички много добре знаете, пустее от десетки години и никой дори даром не дръзва да пренощува в нея. Непознатият отсякъл, че го устройва, тръснал куп банкноти пред шерифа и ако се вярва на оная ходеща деменция, изчезнал яко дим от офиса му. Разбира се, не хванах вяра на нито една дума на дъртия пръдльо, но въпреки това веднага хукнах към дома на Локуудови. Момчето вече бе там и най-уютно се настаняваше на диванчето в кухнята. Даже, струва ми се, бе задрямал, когато нахълтах в къщата. Разменихме няколко приказки оказа се много учтив, дори не ме превърна в паяк или нещо подобно, напротив, предложи ми да звънна няколко телефона в полицейските управления на Луистън, Майърсдейл и Тера Алта^[2], където доста добре го познавали. Шерифите от въпросните градове потвърдиха думите му и дори споменаха, че на няколко пъти им бил помагал в доста… хм… любопитни ситуации. Така че сте предупредени! Никой да не се заяжда с този… м-м-м…

— Само да напомня — „този“ се казва Джаред Терънс ван Сторн, многоуважаеми кмете Уизли — разнесе се плътен, леко дрезгав глас откъм вратата на кръчмата.

Всички подскочиха и се извърнаха към новодошлия като един.

На прага стоеше мъж на неопределена възраст можеше да е на двайсет, можеше и да е на хиляда години. Беше облечен изцяло в черно, с изключение на яркооранжевата гривна на китката на дясната му ръка. Брадата му беше осеяна със снежнобели нишки, подобно на опашката на стара и мъдра лисица. Главата му беше обръсната нула номер. От врата му висеше тънка верижка с поклащащ се насам-натам сребърен скорпион, а пръстите му бяха окичени с най-разнообразни пръстени, сред които се открояваше един с формата на гарванов череп, впиващ хищните си мъртви очи във всеки, който застанеше пред него.

В кръчмата бе станало толкова тихо, че се чуваше как хлебарките тропат с крачка, докато се събираха зад бара, подготвяйки се да атакуват в задружен строй кухнята.

— Спокойно! — разсмя се странникът невесело. Смехът му звучеше като лопати пръст, изсипвани върху капака на стар, олющен от времето ковчег. — Няма от какво да се притеснявате, младежи… хм… и девойко — той се поклони иронично към Къдравата Мери, която скромно се бе свила в най-далечния ъгъл на заведението и в момента приключваше тихомълком петата си чашка джин от сутринта. — Предполагам, че вече сте разбрали: моя милост е Тъмен маг, който може да ви създаде много проблеми, ако не се държите приятелски, но може и да ви оправи живота с едно щракване на пръстите, ако просто се усмихвате и не му се пречкате на пътя.

— Тъкмо щях да им разказвам, господин Ван Сторн… — обади се неуверено кметът Уизли.

— „Тери“, кмете. Просто „Тери“ — поклати глава вълшебникът. — Няма нужда от чак такива официалности. В края на краищата, не съм дошъл по служебни задачи, а по лична работа…

— Служебни задачи? — почеса се по главата Стиви Макюън.

— Е, сещаш се: спасяване на света, елиминиране на зли магьосници, които са решили да стъкнат свой личен Армагедон, унищожаване на прекалено буйно разраснали се полета копър… такива ми ти нещица — поясни Тери. — Я, между другото, ми подай една бира, ако обичаш, друже, че от цялото това обикаляне по Световете пресъхнах като оная работа на Акълдаваща!

Никой в кръчмата си нямаше представа какво е това „Акълдаваща“, но по тона на мага всички веднага схванаха, че жаждата, която го мъчи, очевидно е голяма. Стиви машинално се пресегна под бара, измъкна запотена бутилка и мълчаливо я подаде на странника. Той я пресуши на екс, дискретно се оригна в ръкава на наметалото си и с жест подкани собственика да подмени празния амбалаж с пълен. Втората бира, напълно очаквано, последва съдбата на първата. Едва след това Тъмния маг въздъхна доволно, приседна на едно от столчетата край барплота и се обърна към кмета:

— Успя ли да им разкажеш за предложението ми, Уизли, или се появих прекалено рано?

— Едва започвах, господин… хм… Тери…

— Чудесно. Значи няма да си губим времето в „тоя казал, оня рекъл“. Дайте да минем направо по същество, дето се вика, от първа ръка. Вижте сега как стоят нещата: от доста време насам търся една определена вещица, чиито дрехи обикновено греят във всички цветове на дъгата и по силата на твърде щастлива случайност е и моя възлюбена. Преди… хм… не помня вече колко точно… абе, с две думи, момичето ми изчезна и аз оттогава насам го издирвам като пощръкляла хрътка из всичките Обединени светове, които, смея да ви заявя, са доста повече, отколкото предполагате, но това няма особено значение в случая. Преди ден-два долових слаба следа, която идваше, както вероятно се досещате, именно от вашето леко понамирисващо, да ме прощавате за откровението, градче. Никога досега не съм бил тук лично, между другото странно защо, но любимата ми кръчма „Зелената котка“ няма инкарнация в Хоупсвил, а аз страшно мразя да пътувам някъде, където нямам възможност да ударя чашка-две от любимата си водка-47…

Стиви Макюън изглеждаше заинтригуван. Професионална деформация, какво да се прави. Той понечи да прекъсне магьосника, за да разпита по-подробно за тайнствената конкуренция и за мистериозното питие, но Тери, сякаш предусетил въпроса, вдигна ръка и кръчмарят с неохота замълча.

— Та — продължи вълшебникът — като разбрах, че ще се наложи да се домъкна тук, поразпитах малко моите побратими Джонатан Деветте пръста и Били Зеленчука и от тях научих, че вашият град е доста любопитен от магическа гледна точка. Поправете ме, ако греша, но навярно всички сте си говорили къде открито, къде с половин уста за проклятието, което тегне над Хоупсвил?

Посетителите в кръчмата се размърдаха нервно на столовете си, но никой не посмя да изрече на глас нито думичка.

— Хайде де, не бъдете такива пъзльовци — подсмихна се Тери Сторн. — Проклятията, между другото, не са чак толкова страшно нещо. Нито пък чак толкова необичайно. Ако взимах по един златен талер винаги когато съм оправял някое проклятие в градец като вашия… да кажем, че и федералният резерв на САЩ щеше да ми завиди. А и при вас нещата са доста елементарни. В случая не става въпрос за демони, излезли от правия път, нито за древни некромантски ритуали, целящи превръщането на заровените в гробището ви кокаляци в безсмъртен и безмилостен воин. С малко усилия от моя страна Хоупсвил може да се превърне в туристическа дестинация, мечта за всеки пътешественик, който точи лиги по еко-, био- и прочее простотии. И то без тази смрад на отчаянието, която е полепнала по дрехите ви, впила се е в телата ви и бавно, но сигурно сдъвква и изплюва останалата у вас положителна енергия.

Старият Шарли се почеса по темето и понечи да се обади, но в последния момент размисли и вместо това махна на Стиви да допълни чашата му.

— Предполагам, се питате за какво, в името на Мрака, говоря — продължи Тъмния маг. — Ще ви обясня, и то напълно безплатно: става дума за този ваш Кладенец на надеждата. Вероятно който и да е от вас е слушал по една, а защо не и по повече истории за душите на влюбените, които се мятат в него. Мислели сте си, че това е колоритен фолклор, но — изненада! — истина е. Говорил съм лично с Марта Корнуел, вещица с доста калпав личен живот, която след продължителна и твърде трагично приключила връзка собственоръчно написа заклинанието и го наложи върху кладенеца ви. И само седмица след като се видяхме с нея, разказа ми Били Зеленчука (по ирония на съдбата младежът, виновен за нещастието във въпросната връзка…), тя се хвърлила във водите му, припявайки си This is the end, beautiful friend…^[3]. Тъжна картинка, поне според моя побратим…

— Казвах ви аз, че в пълнолуние около кладенеца се разнасят стонове и плач, ама никой не щя да ме чуе… — кисело промърмори старият Шарли и гаврътна остатъка от уискито си на един дъх.

— Така е, уважаеми господин Пияница, чието име все още не съм научил — кимна учтиво магьосникът. — Трябвало е да ви повярват. Но пък, ако трябва да сме честни, само един от сто човека в действителност вярва в магии, проклятия, предсказания и прочее свръхестествени (за ограничените възприятия на простосмъртните) явления. Останалите са твърде заети да пълнят мозъците си с тривиални неща кариери, ипотеки, кредити и какво ли още не за да отворят съзнанието си за бурните потоци вълшебство, които прорязват плътта на всеки един свят, бил той и определено ограничен в магическо отношение като вашия.

— И какво трябва да направим, господин… Тери, за да се отървем от това ваше проклятие? — надигна глас Лютивия Дейв от една от крайните маси.

— Първо на първо, проклятието не е мое – ако беше мое, и Господарят Ктхулу да бе излязъл от дълбините, и той не би могъл да ви отърве от него — ухили се мрачно вълшебникът. — А второ, от вас искам само да не ми се пречкате. След два дена е пълнолуние и около Кладенеца ще започне голям купон душите на всички пъпчиви тийнейджъри, които са били зарязани през предходния месец, ще се изтъпанчат в Хоупсвил, за да се надпреварват кой ще скочи най-ефектно в бездната на отчаянието. Не знам какви са вашите планове за въпросната нощ, но лично аз възнамерявам да се възползвам от суматохата, да вляза тихомълком вътре, да открия Оранжевата вещица, да си я прибера, докато духовете са прекалено заети да измъчват новите попълнения на колекцията им, след което да я оставя да спи спокойно на диванчето в кухнята на Локуудовия дом, да се върна и да запечатам тая бездънна пущина веднъж завинаги. През това време се надявам да си седите по къщите, защото не ми се ще да се налага да спасявам и някой от вас. Смея да ви уверя, духовете на отчаянието са доста раздразнителни и едва ли ще приемат отвличането на някоя от техните играчки кой знае колко безметежно. Така че дръжте се настрани от Кладенеца на надеждата и всичко ще бъде наред. А, и още нещо ще ми трябва и една дамаджана от вашето прословуто царевично уиски.

— Вероятно за съставка на някаква могъща и тайнствена отвара, о, велики магьоснико? — обади се със страхопочитание кметът Уизли.

— „Тери“, кмете. Тери! Разбира се, че не — отварите са за слабаци, Баби Яги и хлапетиите от „Хари Потър“ — засмя се Тъмния маг. — Просто трябва някак си да запълня времето до пълнолуние. А както вече стана ясно, в града ви няма нито „Зелена котка“, нито запаси от водка-47. Така че ще се наложи да се задоволя с вашата скоросмъртница.

В крайна сметка дамаджаните от една станаха пет, което си беше доста добро постижение като за два дена — дори старият Шарли му завидя.

В нощта на пълнолунието цял Хоупсвил бе притихнал повече от обичайното. Хората се барикадираха из къщите си, сякаш очакваха нещо средно между тропически ураган и ядрена война (най-големите фаталисти после щяха да се кълнат с години, че в действителност цялата работа всъщност напомняла на комбинацията от двете, плюс малко бой между разбеснели се тиранозаври за гарнитура). На хлапетата под страх от доживотен домашен арест им бе заповядано да не смеят да си подават и носовете навън, без да предупредят някой възрастен. Естествено, повече от половината детско население на града пренебрегна разпорежданията и малко преди полунощ зае стратегически позиции около Кладенеца на надеждата, въоръжени с безкраен ентусиазъм, биноклите на бащите си и някоя друга меденка за подкрепление.

В мига, в който гръмогласният градски часовник, който не си знаеше годините, удари дванайсет пъти, пространството около сакралното място завря и закипя от енергия. Хлапетата, които се разкъсваха между първичния страх от неизвестното и неукротимото си любопитство, след това дълго разказваха как всяко косъмче по телата им настръхнало отведнъж, зъбите им изтръпнали, а в ушите им се разнесъл плътен, басов рев, продължил с часове, който им напомнил за бученето на кабелите за високо напрежение, които преминаваха над нивите в покрайнините. Силите, които в тази нощ си бяха дали среща край една от главните туристически атракции на Хоупсвил, бяха толкова много и толкова могъщи, че самата тъкан на времепространството бе разкъсана от безумния им напор и небето над забравения от всички богове град за кратко се отрупа със звезди, невиждани от нито едно човешко око до този момент. Стоновете и крясъците на десетките хиляди нещастно влюбени души, които прииждаха като безкрайна орда от зомбита и се мятаха в мастиленочерните води, караха листата на дърветата наоколо да се люшкат лудешки и да се откъсват от клоните, за да покрият прокълнатата земя около кладенеца с гъст килим от умираща растителна плът. Призраците виеха, плачеха, пъшкаха, блъскаха се безразборно, стараейки се да излязат в челните места на сюрреалистичната опашка от кандидат-самоубийци, поглеждаха бездната с налудничав блясък, извиращ от местата, където навремето се бяха намирали очите им, и с глухо цамбурване потъваха един след друг в дълбините на течното отчаяние, което се плискаше между каменните стени.

Пръв го видя Били Уизли — синът на познатия ни вече кмет на Хоупсвил. Яркооранжево сияние, проблеснало откъм пътечката, водеща до града. Пламъкът, който бликаше от гривната на Тъмния маг, озаряваше както черните му като самата нощ дрехи, така и мъртвешки пребледнялата земя. Гарвановият череп на пръста му грееше в някакъв невиждан досега оттенък на виолетовото. Зъбите на магьосника бяха стиснати толкова здраво, че скулите му бяха изпъкнали като корени на вековни дървета, пробиващи си път под кожата на лицето му. Юмруците му също бяха свити и протегнати пред тялото му. Напредваше бавно, но упорито към кладенеца изглеждаше така, сякаш всяка стъпка му се удава с невероятно усилие, но въпреки всичко той преодоляваше пространството, отделящо го от целта му, инч след инч, ето още само няколко крачки, точно така, един последен напън…

Вълшебникът сякаш се изпари. Духовете на самоубийците не обърнаха никакво внимание както на появата му, така и на внезапното му изчезване. Просто продължиха битката кой да е по-напред в редицата, виеща се пред Кладенеца на Надеждата. Стенанията им не спираха нито за секунда.

Изминаха няколко болезнено проточили се минути. Децата със страх се споглеждаха въпросително и свиваха рамене в отговор: кой знае, може пък това да беше краят на могъщия Тъмен маг…

Рязко, без предупреждение, отведнъж от кладенеца изригна ослепителнобяла светлина. Призраците се пръснаха безразборно на всички страни, сякаш изведнъж под нозете им бе избухнал цял сандък с динамит. Плачът се смени с ядосан рев, пропит с безсилие очевидно отчаянието не желаеше да се раздели с плячката си доброволно. Цялата земя наоколо се разтресе от нечовешката злоба, която струеше от зверското ръмжене на съществата, живеещи във водата и хранещи се с мъката на влюбените. Хлапетата на Хоупсвил понечиха да побегнат, но краката им останаха неподвижни — страхът бе парализирал всяко мускулче в телата им. Тътенът, който сякаш се донасяше от всяка една молекула на горещия августовски въздух, проникваше дори през запушените им уши и експлодираше в черепите им, карайки мозъците им да кървят…

Изведнъж настъпи хладно, безмълвно, плашещо затишие. Децата видяха как кладенецът се раздува като че ли бе футболна топка, напомпвана от нечия невидима гигантска уста. Духовете се оглеждаха замаяно наоколо и продължаваха да нямат грам понятие какво се случва. Ето защо грохотът от избухналия дом на отчаянието ги накара да се разбягат панически, където сварят. Наоколо засвистяха буци пръст, каменни отломки и късове от вехтия прогнил покрив, сложен над кладенеца преди векове без видима причина. Чудовищата в дълбините на мрачните води закрещяха от болка. Писъците им се врязаха като бръсначи в ушите на хлапетата. От носовете на някои от тях потече кръв.

А след това притаилите се наоколо видяха как от безформената дупка, която само допреди броени мигове бе била Кладенецът на надеждата, изскача Тери Сторн, носейки на ръце безпомощно отпуснала се в прегръдките му ослепително красива девойка. Той я целуна нежно по очите, облегна я внимателно на най-близкото до него дърво, извърна се към ямата, чието дъно не можеше да бъде достигнато от простосмъртен, протегна ръце и изкрещя дълга поредица от странно звучащи думи. По-късно децата щяха да се опитват да си ги припомнят с всички сили, но както и да се мъчеха, заклинанието на Тъмния маг бе обречено да си остане тайна за тях завинаги.

Раздърпаните краища на бездната започнаха да се събират бавно един към друг, сякаш притегляни от ръката на хирург великан, който възнамерява да зашие зейналата в плътта на земята рана. Крясъците на чудовищата ставаха все по-яростни, но и по-тихи с всеки изминал миг. След няколко минути, които се сториха на хлапетата като десетилетия, и последният от писъците заглъхна. Единствено безразборно натрупаните камъни и чимове трева подсказваха, че на това място някога се бе намирал прокълнатият кладенец.

Тери Сторн въздъхна с облекчение и се втурна към все още замаяната красавица. С едно движение я подхвана в прегръдките си и я понесе, дишайки тежко от усилието, по пътечката към града. Децата, които най-сетне съумяха да раздвижат застиналите си от уплаха крайници, тихомълком го последваха, като се опитваха да се крият в сенките, колкото могат.

Не след дълго стигнаха до къщата на Локуудови. Магьосникът отвори вратата с ритник и се завтече към кухнята, където положи любимата си върху тясното диванче. Изгарящите от любопитство хлапета се накачулиха по прозорците, притаили дъх и несмеещи да помръднат.

— Джоана! — повика тихо Тери Сторн.

Вещицата отвори очи, но веднага сведе поглед надолу към гърдите си.

— Извинявай… — прошепна тя едва доловимо.

— Няма за какво да ми се извиняваш, щастие мое — засмя се облекчено Тъмния маг. — Моля те, кажи ми, че си добре!

— Не знам, Тери… Ти ми кажи… Добре ли съм?

— Сигурен съм! След толкова време в Кладенеца на надеждата…

— Няма как да си сигурен!

— Добре. Погледни ме! Право в очите. Искам да проверя — изрече меко, но твърдо магьосникът.

— Не искам… страх ме е… — промълви глухо Оранжевата вещица.

— Моля те.

Последните думи на мага бяха прошепнати тихо, но въпреки това отекнаха като грохот от лятна буря директно в съзнанията на децата около къщата.

Вълшебницата плахо надигна поглед. Очите й срещнаха тези на Тери Сторн. Дори неизкушените с тънките подробности на магията и любовта хлапета усетиха искрата, която прелетя между двамата влюбени, задържа се във въздуха и обсипа мръсната кухничка с милиони емоции и аромата на прясно окосена трева.

— Кажи ми… истината… — заекна Джоана, неспособна да се справи с напрежението, което напираше в гърдите й. — Кажи ми! Моля те!

— Няма нищо, любов моя — усмихна се толкова нежно Тъмния маг, че няколко от момичетата, които подслушваха, ахнаха приглушено и по бузите им потекоха сълзи. — Нито частица страх. Нито капчица болка. Нито дори леко съмнение. Чиста си. Успя да го изгониш от себе си веднъж завинаги!

— Но как разбра, че не съм тръгнала да се самоубивам, а просто опитах да изгоря онова, което ме обсебваше, в извора на най-чистото отчаяние на този свят?

— Аз само изглеждам глупав, щастие мое — прегърна я вълшебникът. Иначе от време на време и моят мозък има своите силни моменти…

— Идиот! — засмя се Оранжевата вещица и го потупа по бузата.

— Да — съгласи се Тери. — Идиот. Но затова пък съм твоят идиот.

И я целуна.

След известно време устните им най-сетне се откъснаха (с видимо нежелание) едни от други. Двамата магьосници се изправиха и отново се прегърнаха след свръхестествена битка като тази, от която преди малко се бяха измъкнали, силите им очевидно бяха на привършване.

— Хей, деца! — подвикна към прозорците Тери Сторн. — Да, вие, които си мислите, че сте се крили много удачно! След като се нагледахте безплатно на най-голямото шоу в живота си, сега бихте ли били така добри да припнете към града и да успокоите майките и бащите си? А, да, между другото, ако някой случайно мерне Стиви Макюън, да му заръча да приготви една дамаджанка от оная миша отрова, дето тук минава за уиски. М-м-м… и един топъл сок от ананас, ако не го затруднява много.

Бележки

[1] Hopesville — буквално „Град на надеждата“. — Б.а. ↑

[2] Градове в САЩ. — Б.а. ↑

[3] Част от текста на песента „The End“ на група Doors. — Б.а. ↑