Благой Иванов
Ръждивата къща

— Сигурен ли си, че искаш да влезеш?

— Басът си е бас.

Двамата седяха в очукания ситроен на Тони, който тревожно зяпаше към старата постройка. До него Стан щракаше упорито със запалката си, стиснал в нацупените си устни дълга цигара. Най-сетне пламъкът се появи и в купето се разсмърдя на никотин.

Тони се обърна към него:

— Не помня кой от двама ни беше по-пиян снощи. Можем да се престорим, че нищо не се е случило, и да се приберем.

— Какво стана сега? Хвана те шубето ли? Нали аз ще прекарам нощта там?

— Разбира се, че не ме е хванало шубето.

— Тревожиш се, че ще загубиш сто кинта.

— Не, просто мрънкам, защото, докато ти спиш в някоя от прашните стаи горе, аз ще вися тук цяла нощ.

Стан пое дълбока глътка димна отрова и се ухили, издишайки през носа:

— Както казах, басът си е бас.

Утрото след снощното им напиване беше родило не само гръмотевично главоболие в черепа на Тони, но и упоритото желание да не спазят уговорката, което до вечерта вече го беше обсебило… А уговорката беше по младежки глупава и необмислена: Стан трябваше да преспи с Кралица Анна. Самотният дом, кацнал на едно от по-малко оживените и населени кръстовища на предградията, се извисяваше тихо и ги наблюдаваше изпитателно. Всички знаеха печалната му слава, по-старите даже си спомняха последните собственици, напуснали го с писъци посред нощ броени дни, след като се бяха нанесли вътре. Вече четири десетилетия мястото стоеше неохранявано, без да бъде стопанисвано, без изгледи някой да го закупи или реновира. Мълвеше се, че никой не може да прекара повече от час вътре… че нещо се спотайва в сухия мрак и те кара да надзърнеш в най-дълбоките бездни на собствените ти страхове, докато не загубиш разума си.

Сигурно заради специфичния архитектурен стил всички наричаха къщата Анна. Построена през 1902 г., тя комбинираше кафеникавата си дъсчена обвивка, дизайнерски решена като имитация на рибени люспи, с изгърбен керемиден покрив, увиснал над асиметрична фасада. Върху арката на входа и по продължение на вехтата веранда се въсеше нетипичен и изкривен от времето фронтон, а вторият етаж се криеше в сенките на здрача и зад мътните му прозорци танцуваха мистерии. Няколко отдавна нефункциониращи и сгърчени корниза се спускаха като упоени змиевидни влечуги, безмилостно ерозирали и изпъстрени с грозни дупки, едва подсказващи, че някога Анна е имала работеща и поддържаща реда инфраструктура, но и подчертаващи, че днес от нявгашния й живот е останал само един обезобразен от годините, схлупен и никому ненужен ковчег.

Тони погледна телефона си.

— Почти седем. Залезът е след петнайсет минути.

— Допушвам и влизам. Ако правилно помня, трябва да стоя вътре до шест сутринта.

— А аз ще кисна тук и ще те пазя от злите сили.

— Ти ще стоиш тук, за да си сигурен, че няма да изляза по-рано.

— Точно така.

— След това ще ме откараш до нас, ще ме потупаш за куража и ще пъхнеш стоте кинта в джоба на ризата ми.

— Хубава ти е ризата. Обичам сини карета. Може ли да я взема, ако умреш?

— Можеш да ми вземеш оная работа — ухили му се Стан и излезе от колата, слагайки под мишница две вълнени одеяла, които ловко измъкна изпод седалката.

Тони го последва.

Двамата пресякоха улицата и се озоваха очи в очи с Анна пищна, грохнала и нагъната, болна от подагра, намусена и капризна, смълчана и загадъчна. Надраните дъски по стените и олющената боя й придаваха ръждив оттенък.

— Чувал си историите, нали? — Тони го погледна и в очите му имаше някакво неумело прикрито безпокойство.

— За изчезналите хора ли?

— За тях… а и за последните собственици. За онова, което са видели. За кървищата от началото на миналия век?

— Нали такъв беше замисълът? Да вляза, въпреки че знам всички глупави легенди за Анна.

— Просто се чудя дали идеята е добра.

— Аз пък си мисля, че си стиснат като гъз и не искаш да губиш. — Стан хвърли фаса на земята и го настъпи небрежно с червения си кец. Вгледа се в обувката си и се засмя: — Освен това съм си взел спортните чепици. Бързо ще избягам, ако нещо ме погне.

— Не бе, сериозно. Дай да си ходим.

— Тони — Стан му метна критичен поглед, — единственото, което са намирали тук, откакто Анна е била напусната, са разни изкуфели и бездомни старчоци, които са ползвали къщата, за да пренощуват временно някъде. Даже последният такъв случай е бил отпреди да се родим.

— Окей, но ми се струва, че вършим глупост. Най-малкото ще вземат да ни опандизят.

— Теб ще опандизят. Аз правя осемнайсет чак след месец.

— Не е смешно.

— Както и да е, хайде.

Стан се обърна към него, все така крепящ под ръка одеялата, и му намигна.

— Пожелай ми успех.

— Стан… — Тони се опита да довърши по някакъв смислен начин изречението си, но приятелят му с бързи крачки се втурна през двора, прекоси го и отривисто се шмугна в пустия дом.

 

 

Отвътре Анна изглеждаше значително по-голяма от очакваното.

Стан затвори вратата след себе си и се озова в средно голямо фоайе, водещо към сумрачно преддверие. Цареше пълна тишина.

Влезе навътре и хвърли поглед към всекидневната вляво широка, просторна и потънала в забрава. Около дълга махагонова маса се бяха строили няколко големи и наглед удобни стола, в които сякаш никой никога не беше сядал. В дъното се виждаше камина студена и празна, изливаща в помещението черен мрак. Огледа се бавно и с удивление не забеляза никакви следи от вандализъм. Всички стъкла — на сервизи, огледала, картини — стояха цели. Нищо не изглеждаше повредено, катурнато или счупено. На пръв поглед всичко си беше по местата, а подът, макар някак захабен и скърцащ, не беше приютил нито един боклук или мръсотия. По стените се виждаха тук-там петна от влага, но нито таваните, нито сводовете бяха в паяжини или загрозени от плесен. Въздухът беше застоял, но из него не се носеше никаква конкретна миризма. Почувства се като посетител в древен мавзолей.

Отклони поглед от всекидневната към голямото стълбище в центъра на преддверието. Двете му страни бяха увенчани с красиви и богати на орнаменти перила, чието начало се губеше нейде нагоре към втория етаж.

Последва ги.

Изкачи се бавно, осветявайки пътя си с телефона. Дори без него се виждаше сравнително ясно и успя безпроблемно да се ориентира, когато стигна горната част. Коридорът беше продълговат и тесен, а от двете му страни се очертаваха контурите на няколко врати. Вероятно всяка водеше към отделна стая. В дъното забеляза полуоткрехнато помещение и отразеният блясък на пожълтялата тоалетна чиния вътре го информира, че в някакъв момент по-късно тази вечер непременно щеше да посети мястото — не от страх, а защото след снощи пропитият му с алкохол организъм тотално беше развалил отношенията си с пикочния си мехур и през деня му се уринираше непрекъснато. Ала засега бъбреците му си почиваха и не се обаждаха. Изобщо нямаше намерение да разучава останалите празни пространства в дъртия труп на Анна, затова просто се насочи към първата врата. Натисна дръжката на бравата, но тя сръдливо изскимтя и не поддаде. Беше заключена. Следващата също не се отвори. При третата обаче постигна успех. Беше нечия спалня — с двойно легло, грамаден гардероб, претъпкана библиотека и стар телевизор в шкаф от матов фурнир.

Идеално кътче.

Стан постла първото одеяло върху леглото, изтегна се върху него и се зави с второто. Измъкна с пъшкане от задния джоб на дънките си портфейла си и грижливо го постави върху нощното шкафче, след това извади запалката, цигарите и ключовете си, а до тях сложи телефона си, като преди това нагласи алармата за шест сутринта. Беше толкова капнал и вчерашен, че възнамеряваше да инвестира умората си в стратегическо спане — едва ли имаше по-удачен начин да убие часовете, докато стане време да се прибере, със сто кинта по-богат. Тони беше неспасяем балък. На Стан никога не му се беше случвало да изкарва по-лесни пари.

Затвори очи и се отпусна.

Беше време за сън.

Лека нощ, скъпа Анна.

 

 

Събуди го необясним шум.

Изправи се в леглото като изгладнял вампир, готов за среднощни подвизи.

Само че на вампирите сърцата не подскачаха като полудели.

Засмя се насила, осъзнавайки, че по тялото му преминават тръпки. Посегна към телефона си в тъмното. Погледна към екрана и видя, че остават броени минути до полунощ. Беше откъртил веднага и беше спал непробудно почти пет часа, което приятно го изненада. Оставаше му малко повече от половината уговорено време.

Бжжж.

Сепнато се вторачи в телевизора.

Звукът, подобен на статично електричество, идваше оттам.

Отгърна одеялото и се приближи към допотопния уред.

Вгледа се.

Въпреки мрака видя отражението си в кинескопа. Опулен, стреснат, объркан образ на хлапак с разрошена коса и изпити скули. Само че нещо не беше наред. Нещо странно се случваше с лицето му. Тъмните кръгове около очите му се удължиха. Помисли си, че може би неволно е помръднал и страшната картина беше резултат от оптическа илюзия, но тялото му стоеше вкочанено и не се движеше. Чертите му обаче продължаваха да се променят. Разтичаха се като локва от лепкава кал. Носът и устните му увиснаха надолу, сякаш бяха изрисувани с прекомерно разредена акрилна боя. Вече гледаше към непознато и застинало в горест същество, което нямо пищеше насреща му.

Бжжж.

Стан отскочи назад и се свлече по задник на пода.

Дишаше учестено и опипваше като полудял лицето си, но изглежда, всичко му беше наред.

Пое дълбоко въздух, задържа го и издиша тежко.

„Успокой се. Само се успокой. Това е умора. Просто се върни в леглото. Наспи се. На сутринта ще се биеш по челото какъв си кретен.“

Понечи да се изправи и моментално замръзна. Стъпки. Ситни и бързащи нанякъде стъпки. Някой току-що беше притичал по коридора. Сетне се чу игрив детски смях.

— Мамка му… мамка му…

Стан се изстреля към вратата и хвана дръжката, в случай че някой се опиташе да влезе.

Допря ухо до студеното и грапаво дърво.

Нищо.

Нито звук.

„Халюцинираш. Няма друго обяснение. Така си се натряскал снощи, че още те държи.“

Вътрешната му мотивация не помогна. Знаеше, че едва ли ще мигне, ако не се увери, че няма някой друг с него в къщата. Трябваше да се увери. Най-малкото за да е сигурен, че не се е набутал в необитаемата постройка в компанията на някакъв психопат, който само го чака да се унесе, за да го нареже на парчета.

„Вече можеше да ме е нарязал. Имаше пет часа на разположение, за да го направи.“

Отпусна захвата си и леко наклони дръжката надолу.

Бавно, затаявайки дъх, открехна вратата.

Подаде глава предпазливо, все едно върху тила му щеше да се стовари свистящото острие на гилотина. Вратът му изпука от усилието. Очните му ябълки се въртяха във всички посоки, но не забеляза нищо непривично. За всеки случай огледа стените и впери поглед в тавана, очаквайки опасността евентуално да дойде отгоре. Само че беше сам. Сам и глупав — почувства се като най-големия тъпанар на света. Свикнал с тъмнината, различаваше всичко около себе си, до най-малките подробности. Не му трябваше допълнителна светлина. Може би Анна му позволяваше да я разгледа? Даваше му да я опознае, както малцина са я опознавали. Искаше да го накара да я види такава, каквато е.

„Напълно си изперкал.“

Излезе от стаята и зяпна към края на коридора, където започваше стълбището. Сетне се обърна и се вгледа пак в тоалетната чиния в срещуположното дъно. Действително беше странно, че зениците му се справяха толкова добре.

Понечи да се върне в спалнята, но слабините му натежаха.

„По дяволите.“

След ненадейния стрес, вече с нормализиран пулс и сбогуващ се с паниката, Стан осъзна, че му се пикае зверски.

Присвит, с чевръсти, почти подскачащи крачки се насочи към тоалетната, разкопчавайки по пътя си ципа. Вътре беше тясно, но зад чинията някак си се беше побрала найлонова душ завеса с абстрактна фигурална шарка. Част от скобите, с които беше захваната за алуминиевата тръба, се бяха откачили и тя се беше отпуснала наполовина, като недокрай съблечена дреха.

Стан извади пениса си в последния момент и още докато го насочваше, струята вече се беше отприщила, оплисквайки керамиката и плочките. Той изруга под нос, но и с облекчение, отпускайки се и наслаждавайки се на изливащото се от тялото му напрежение. Броеше завеяно точките по завесата, формиращи неясни сюжети, когато периферното му зрение улови движение.

Извъртя глава по продължение на коридора и за частица от секундата видя човешки силует, който зави по стълбището и слезе надолу към първия етаж.

Понечи да извика, но от ужас гласните му струни дадоха на късо и от устата му изпълзя някакво халтаво подобие на крясък — толкова анемичен и сух, че при други обстоятелства щеше да му се стори комичен.

Закопча панталона си и тръгна стремглаво към спалнята.

Интуицията му се развилия.

Трябваше да се обади на Тони.

Веднага.

Не си и помисли да последва непознатия. Кой знае какво го чакаше долу… Искаше да се махне възможно най-скоро, щеше моментално да плати стоте кинта на приятеля си, само се молеше той да дойде и да го измъкне от това проклето място, а ако и него толкова го беше страх, поне можеше да извика ченгетата. Гарантирано щяха да довтасат до няколко минути.

Стигна спалнята и понечи да влезе.

Разнесе се смях.

Същият детски смях, който беше чул преди малко.

Изтръпна.

Не идваше откъм стълбището.

Който или каквото и да издаваше грозното подхилкване, се намираше зад него.

Извърна се и сърцето му прескочи.

В рамката на тоалетната стоеше голо уродливо дете.

Имаше неестествено голяма глава. Подута и несъразмерна. Очите му бяха огромни, заемаха почти половината лице, а едното беше застанало накриво — не само в орбитата си, но и спрямо другото; беше разположено почти върху скулата му. Носните отвори приличаха на две вертикални цепки, около които беше засъхнала слуз. Устата му беше отворена, но не в опит за комуникация, а поради палячовски големите, квадратни и нехармонично подредени зъби, които излизаха навън и лъщяха от стичащата се по тях лига. От черепа му тръгваше рядка коса, падаща върху острите рамене, а обилното окосмение между краката му не позволяваше да се разбере полът му. От зеленикавия пъп на подутия му корем се разпростираха по цялото му тяло виолетови кръвоносни съдове, подобни на създадени от умопобъркан дизайнер хаотични фракталии.

Обаче не само външният му вид го шокира.

То беше излязло от тоалетната!

Било е там през цялото време, докато е опикавал чинията, вероятно търпеливо скрито зад завесата.

Този път тръпките му препуснаха по тялото му като обезумели насекоми и всичките му пори по кожата се приготвиха да избухнат. Ако не беше облекчил мехура си само преди минута, положително щеше да се е изпуснал вече.

Детето изви леко едната половина на лицето си в нескопосан опит за усмивка.

Пак се разхили.

Звучеше мелодично и невинно — в краен контраст с всичко останало. Протегна двете си гърчави и ръбати около деформираните си стави ръце към Стан и нададе възторжен, непоносим писък на бодро злорадство. Кривите, хлопащи крачета се впуснаха в бясна надпревара едно с друго и то хукна към него като дребно, диво животно, внезапно открило у себе си копнеж за прегръдка.

 

 

Стан се шмугна в спалнята и подпря вратата с гръб.

Наостри слух.

Къщата отново се беше умълчала.

Сърдечният му ритъм блъскаше в гърдите му.

Дишаше на пресекулки и хриптеше.

Фиксира телефона си до леглото и се хвърли натам. Надяваше се да успее да набере Тони навреме и да смогне да му каже какво става. В краен случай просто щеше да вика за помощ в слушалката, докато някой дойде и го измъкне. Още не можеше да проумее ситуацията си, нито дали би могъл сам да се справи със съществото отвън, ако му се наложеше. Инстинктът му го увещаваше, че ако опита да се противопостави на детето, няма да излезе победител… но дори и да спечелеше, какво ли го чакаше след това? Кой ли друг го дебнеше да се покаже, за да го нападне и бог знае какво да му стори?

Набра номера и зачака.

Заето.

„Как така е заето?“

По страните на Стан се стекоха сълзи.

Опита отново.

Не стана.

Отиде до прозореца и погледна навън, но стъклата бяха толкова прашасали от външната страна, че не успя да разпознае каквото и да е.

Върна се при леглото и понечи пак да звънне. Преди пръстът му да натисне тъчскрийна обаче, погледът му се плъзна нагоре и замръзна върху индикатора за мрежовия обхват. Нямаше нито една чертичка. Телефонът му беше абсолютно безполезен.

Стан седна и се втренчи невярващо в проклетата машина.

Вратата се отвори рязко и с трясък.

С гърлен рев и с ръце, изпружени напред, детето се втурна към него. Зъбите му се бяха разтворили в чудовищна гротеска. Гримасата му вещаеше гибел.

Стан изпищя.

Пусна телефона си, сграбчи едното одеяло и го хвърли към ниската твар, след което я заобиколи и главоломно се втурна към коридора, а после и към стълбището. Вече нямаше значение какво следва — искаше да се озове възможно най-далече от пъкленото изчадие, независимо с какво ново препятствие щеше да се сблъска.

 

 

Въпреки изпълващия го ужас и стремежа моментално да напусне къщата, Стан се спря в коридора. Всичките му вещи останаха в спалнята — телефонът, ключовете, документите, шибаните цигари и запалката. Можеше да се върне на сутринта, когато е светло и когато не е сам, но дали щеше да ги завари там?

Извърна се в посока на стаята. Беше затръшнал вратата на излизане и сега тя стоеше плътно затворена, но очакваше всеки миг детето да изпълзи оттам, сърдито и гладно, търсещо и хищно.

Погледът му беше привлечен обаче от нещо друго останалите врати в коридора.

Всички бяха открехнати.

През процепите го гледаха лица.

Изтънели, сиви, уморени от параноя и безнадеждност. Наблюдаваха го кротко, с нюанси на съчувствие и съжаление.

Изчезналите.

Всички онези клетници, дръзнали като него да посетят Анна в пристъп на безразсъдно и наивно геройство.

Имаше и още нещо в очите им.

Приветствие.

Бяха като затворници, които се запознават с ново попълнение.

Обаче тук никой не лежи до живот.

В тази паралелна и призрачна реалност гниеш безкрайно.

Стан заотстъпва.

Най-после спалнята се отвори и останалите врати се треснаха в рязък уплах. Чу ги да изскърцват и беше готов да се закълне, че обитателите им ги бяха притиснали с телата си.

„Не са били заключени. Просто не са ме пуснали вътре. Мислели са си, че може да е хлапето.“

Детето се показа от спалнята и му се ухили инфантилно. Ръчичките му посегнаха към него. Между едрите му зъби се запровира гигантски тлъст език зелен като разлагащия се пъп, целия в брадавици и рани, палав и непослушен. Гладен за него.

Стан се насочи с бяг към стълбището.

Слизаше надолу цяла вечност. След последното стъпало се озова в подножието и видя срещу себе си стена.

Невъзможно.

Реши, че явно е слязъл в мазето на къщата, при все че не беше видял на влизане да има път към такова. Загледа се по-добре в обкръжението си и ахна от шока намираше се отново на втория етаж. Погледът му се плъзна плахо вляво и видя коридора, от който преди малко беше дошъл. Детето го нямаше, всички врати бяха затворени. Отново се беше възцарил пълен покой.

„Сигурно полудявам.“

Хукна пак надолу.

Стената му се изпречи. На втория етаж. До празния коридор.

Стан започна да блъска по перилата, псувайки на висок глас с всеки удар.

Чу се хихикане. Подигравателно. Нагло. Очакващо.

Продължи да тича надолу. Дребната твар можеше да го разиграва колкото си иска, но инатът му го водеше, без да го пуска, подхранван от адреналина. Задъха се и спря, превит на две, с ръце върху коленете. Пуфтеше и се олюляваше. Виеше му се свят, а белият му дроб гореше. Погледна дланите си и се опита да овладее треперенето им, но без резултат. Изправи се и ушите му доловиха някакво плискане. Някъде течеше вода. Сигурно, ако откриеше откъде идва, щеше да намери и изхода. Концентрира се и опита да проследи източника.

Нейде вляво в края на коридора някаква фигура се полюшваше и въздишаше.

Напрегна се да я види по-добре.

В тоалетната някой уринираше.

Носеше червени кецове, дънки и синя риза на карета.

„Боже мой.“

Причерня му и залитна.

Опря се с една ръка о стената и се вторачи пак в себе си. Другият Стан се размърда и се сепна, стреснат от движението му, и започна да се озърта.

Знаеше какво трябва да направи и го стори, без да се замисли.

Продължи да спринтира надолу по стълбището.

 

 

Мислите му се надпреварваха в съзнанието му, коя от коя по-окаяна.

Беше ли станал като другите? Беше ли вече един от изчезналите? Беше ли обречен завинаги да слиза надолу, механично търсещ спасение там, където такова никога не е съществувало? Нима изнурените лица, надничащи от другите стаи, бяха като него изгубени в утробата на Анна, твърде уплашени от физическото й проявление, за да дръзнат да се лутат из недрата й, затова и скрили се в правоъгълните си убежища, които не бяха всъщност истински скривалища, а склад за нескончаемо отчаяние, от което тя черпеше енергия и постигаше триумф?

Те бяха нейната зимнина.

Нейният протеин.

„Не може това да е краят.“

Изненадващо, но този път вътрешният му глас го накара да се окопити.

„Стегнѝ се и мисли!“

Все някак трябваше да намери начин да се измъкне.

Какво би могъл да направи, което на другите не е хрумвало?

Какво вършеха те, което беше толкова безплодно и безсмислено?

Пак чу смеха на детето. Смехът на Анна. Беше влудяващо близо, но съдейки по силата му, тя не се приближаваше. Играеше си с него. С тях. Искаше ги такива. Искаше да са ужасени.

Тогава се сети.

Просветлението беше едновременно зловещо и обнадеждаващо, връхлетя го като локомотив и Стан изстена обезсърчен.

 

 

Не можеше да повярва, че го прави.

Едва докосващ едното перило с ръка, умърлушено се качваше с бавни стъпки нагоре по стълбите.

Всички бягаха от нея. Предполагаха, че ако ги хване, ще ги погуби. Може би се страхуваха от агонията, която щеше да им причини, от злокобните миражи и емоции, които щеше да ги накара да изживеят. Само че тя тъкмо това искаше — да й се дърпат, да се крият, да се барикадират и да си мислят, че така са я отблъснали, макар, успоредно с жалката им битка за оцеляване, да линееха от боязън, докато тя изцеждаше психическото им крушение и го поглъщаше с наслада.

Затова той се върна при нея.

Качи се обратно и стъпи на площадката на втория етаж.

Анна го чакаше.

Застанала в коридора, с отпуснато и недъгаво телосложение, с очи, втренчени и бездушни, тя отвори уста и пусна любимия си смях.

Стан потрепери.

Приближи се към нея и й подаде ръка.

Отвътре бушуваше, очаквайки сърцето му да спре или мозъкът му да даде на късо.

Тя се захили по-силно и с любопитство го разгледа от глава до пети, след което се спря върху китката му. Всмука сочна и тлъста лига, която като бацилно и вонящо йо-йо се прибра в хралупата между белите, щръкнали кубчета, които й служеха за зъби.

На свой ред пое ръката му в своята.

Стан усети кожата й като изцапано с мазнина перде — имаше нещо фино, хлъзгаво и почти безплътно в нея, подобно на коприна, потопена в разредена грес. Потисна желанието си да повърне и се опита да запази самообладание.

Анна подуши пръстите му. Хареса й и впрегна лицевите си мускули, за да го удостои с поредна усмивка.

Стан въздъхна и се отпусна.

Тя стисна по-силно ръката му и тръгна към стълбището.

Хватката й беше толкова здрава, че той не я последва, защото искаше, а защото нямаше друг избор.

Заслизаха надолу.

 

 

Стигнаха до фоайето пред външната врата на къщата.

Стан имаше чувството, че е станал свидетел на чудо. Допреди малко беше убеден, че никога повече нямаше да види външния свят.

Почти се зарадва.

Анна обаче се закова на място.

Той послушно застана до нея.

Тя вдигна другата си ръка и му направи нескопосан знак да се наведе, докато мучеше и се хихикаше.

Нима искаше да я… гушне?

Той приклекна и стисна чене, пропъждайки отвращението.

Тя дръпна ръката му към себе си, а с другата го хвана за главата като агресивна любовница, приближавайки го към устата си. Дебелите й посинели устни се размърдаха и свиха в най-несъвършения кръг, който човек можеше да си представи. Анна милееше за целувка.

Стан изрева погнусено и опита да я отблъсне.

Удряше я, мяташе се във всички посоки, кълнеше я.

Тя обаче беше непобедима. Коравосърдечна. Несломима. Невъзмутимо и с непреодолима сила залепи лицето му в нейното и ръката й се премести към гушата му.

Натисна продължително и той се предаде.

Стан открехна устата си безсъзнателно, докато организмът му се бореше и търсеше животворен кислород, а тя впи устни в неговите. Беше сигурен, че ще избълва стомаха си, но тя не му позволи и докато безскрупулно го насилваше, вкара надълбоко езика си. Органът се плъзна като пъргав червей и болнавата му, изранена повърхност се отърка в устната му кухина, проправяйки си път към гърлото му. Продължаваше да прониква все по-навътре, изсипвайки се от устата на Анна, разучавайки с интерес новото си обиталище. Вместо обаче да тръгне надолу по хранопровода, магически се насочи нагоре, изрови си тунел през тъканите и се заби директно в мозъчната му обвивка. Глухите стонове на Стан само го амбицираха още повече. Загнезди се и се зае да облизва лакомо хипоталамуса му. Дишането на жертвата автоматично се нормализира. За кратко двете същества — Анна и нейният клет любовник по неволя — стояха прегърнати и слели се в насилствен акт на морбидна любов. Тя хихикаше, докато го пронизваше, той стенеше, докато изпадаше в безметежен амок.

В главата му започнаха да се раждат фантоми. Събраха се вкупом и дружно му разкриха панорама от нескончаеми видения. Стан беше чувал за хората, които по време на клинична смърт посещават отвъдното, а някои се кълнат, че си припомнят целия си живот като на лента. Стори му се смехотворно да мине през същото в подобна абсурдна ситуация, но постепенно съзнанието му обработи новопостъпилата информация в логична и последователна фабула. Видя се как тържествуващо навършва пълнолетие, видя диви купони, пенещо се шампанско, красиво голо момиче на задната седалка на автомобил, страхотен и лъскав автомобил, неговия чисто нов автомобил; посещаваше престижен университет, караше по магистрала с вдигнат гюрук, обикаляше по морета, планини и езера, опитваше нови храни, срещаше нови хора, изживяваше нови мигове, беше весел и безгрижен абсолвент, градеше успешна кариера, укрепваше се финансово, срещаше специална жена, срещаше я отново и отново; на сватбата им тя беше по-красива от всички изгреви и залези, а след това се появиха децата им, пораснаха и създадоха свои семейства; той прегръщаше внуците си, благодареше им, че ги има, че го обичат и се грижат един за друг, че се грижат за него… а накрая посрещна кончината си, заобиколен от близките си, спокоен и щастлив — щастлив, защото е имал живот като на филм. Живот като на лента.

Стан започна да разбира.

Анна му говореше.

Казваше му и му показваше.

Беше забила последния гвоздей в капитулиралото му битие. Пред очите на Стан се беше разкрило неговото бъдеще това, което винаги му е било отредено, но никога нямаше да има. Защото беше пристъпил в ръждивата къща. Беше дръзнал да я посети, да нахлуе в покоите й, да оскверни лоното й… и защото такава беше самата Анна — всичката грозота и нищета, побрани в тялото на едно дете. Калъп от поквара и невинност, парчета човешки останки, залепени като неустойчива апликация върху колективния труп на всяка възможна радост. Анна олицетворяваше страданието, което изживяваш във вечността, след като за миг си съзрял надеждата.

Езикът й изпадна в неконтролирани и доволни конвулсии. Стан не можеше да го види, но мозъкът му усещаше всичко и му предаваше детайлите като съвестен репортер. Натрапникът се поду и от върха му се разтвори микроскопична язва, която тромаво еякулира, снасяйки в главата му зърно с размерите на песъчинка. Пулсирайки, яйцето се адаптира веднага. Прикрепи се към своя гостоприемник и загриза невроните му, всмуквайки нервните клетки като неистово вкусен безплатен обяд. Вече растеше там, вътре. Развиваше се и дебелееше. Стан знаеше, че ако отиде на лекар, скенерът няма да засече нищо, резултатите му ще бъдат чисти и никой няма да му повярва. Никой нямаше да може да спре разрастването на метафизичния тумор, с който тя го беше дарила, и който щеше да го яде и яде, докато не остане и помен от щастието. Ще го яде, докато Стан не умре в болка, тревога и самота.

На самия финал той си спомни какво беше казал на Тони.

Спомни си за бездомниците.

 

 

Не беше минал и час, откакто Стан беше влезнал, когато Тони чу писъци от ръждивата къща.

Сепнат, погледна към нея и понечи да излезе от колата. Пред изоставения дом обаче видя хванати под ръка мъж и жена — случайни минувачи, вероятно гаджета или млади съпрузи, които също като него се бяха стреснали от виковете и стояха отпред, коментирайки объркано. Жената веднага допря телефона си до ухото.

Тони реши да изчака. Някакъв импулс му подсказа, че е по-добре да стои прикрит и да не се показва.

Полицейската кола дойде след по-малко от пет минути и униформените служители се юрнаха към къщата с извадени пистолети. Сториха му се нелепи, но Тони не откъсна поглед и с прехапани устни зачака да се появят обратно.

Излязоха с прегърбен и немощен мъж, който едва ходеше, докато те го крепяха внимателно. Бялата му коса, сбръчканото му лице и кекавите му крайници загатваха преломна възраст. Очите му бяха празни. Отсъстващи.

— Какво става? — попита жената.

— Поредният луд безпризорник — отвърна единият полицай.

Изтикаха го в патрулката и го откараха, а двойката продължи разходката си. Тони обаче стоя там дълго и вглъбено, игнорирайки алармиращия го здрав разум. Гледаше към постройката. Кралица Анна невъзмутимо му отвръщаше с исполинско пренебрежение.

Тогава Тони чу хихикане.

Идваше от нея.

Изтръпнал и облян в пот, той подкара към къщи.

Докато се прибираше, не спираше да мисли за стареца.

За червените му кецове и за ризата.

Ризата на сини карета.